03 окт. 2022 г.

Дарбата за говорене на непознати езици – част 4

Дарбата говорене на непознати езици през Средновековието и първите векове на Реформацията (V-ХVII век)

От V век нататък дарбата говорене на непознати езици се споменава само в коментари на Писанията. Църковните писатели се занимават с нея по-скоро за да обяснят защо тя вече не се среща. По това време богословските школи имат няколковековна история, но духовните дарби са предмет на малко изследвания, основно свързани с учението за Светата Троица и ролята и дейността на Светия Дух в Църквата. Понякога, вероятно под влияние на различни екстатични сектантски групировки, сред християните се повдига отново въпросът трябва ли непременно да говорят „на езици“ и да пророкуват, за да са сигурни, че имат спасителна вяра. Различни секти или разколнически общности като новацианите и монтанистите отново и отново се връщат към тези въпроси. Новацианите се разпространяват не само на запад, а и на изток. Във Фригия те се сливат с монтанистите. Разколът на Новациан просъществува до VII век, но и след това под друга форма: движението на катарите.

Св. Григорий І Велики, римски епископ, известен още като Двоеслов, пише в края на VІ и началото на VІІ век в коментара си върху Марк 16:17, че знаменията са били необходими в началото на църквата, докато тя укрепне и вярата й порасне, а после са спрели. Въпреки намаляването на пророческите дарби, Източната църква, с по-мистичната си настройка, продължава да бъде отворена за тях. Мнозина смятат, че в източните манастири глосолалията се е срещала постоянно през Средновековието. В агиографските текстове се срещат описания на свръхестествено придобита дарба на говорене и разбиране на чужд език. Обикновено тя се получава след молитва и се иска за постигане на мисионерски цели, както е в случая със св. Пахомий. Едно по-късно негово житие включва разказ за това как светецът се моли и получава дара да разбира и да говори всички езици, за да може да слуша изповедите на многобройните си ученици. В негово житие от ХІ век се разказва как св. Пахомий посещава килия с монаси и желае да проведе разговор с тях, но не може да говори техните езици. Един определен римски монах го моли да му се изповяда лично, без да има преводач. Тогава светецът се моли на Бога да му даде способност да общува с тях, за да им бъде от полза. След като се моли с издигнати ръце в продължение на три часа, от небето пада написан лист. Когато той го прочита, получава свръхестествената способност да говори и разбира езиците на всички народи и така този и много други монаси се изповядват пред него на гръцки и латински език. Св. Пахомий запазва тази способност през целия си живот.

На Запад отношението към този феномен е доста по-различно. Като цяло на тези преживявания се гледа с подозрение, но и там се срещат случаи на дарбата говорене на езици. По-известните от тях са абатисата Хилдегард от Бинген (†1179 г.), св. Франциск от Асизи (†1226 г.), св. Антоний от Падуа (†1231 г.), св. Доминик и Фриар Бертранд, св. Бригита от Вадстена (†1373 г.), мисионерът св. Винсент Ферер (†1419 г.), св. Бернардин Сиенски (†1444 г.). Преживяванията на някои от тях може да се опишат като говорене и разбиране на чужд език. Например св. Доминик (†1221 г.) в два случая провежда смислен разговор на непознат за него език. В единия случай той говори с вярващ човек, чието свято поведение му прави силно впечатление и който иска да разговаря с него. Той моли Бога да им даде способност всеки да говори езика на другия. Бог прави чудо и в продължение на три дена те се разбират един друг и пътуват заедно.

В другия разказ св. Доминик и другарят му Фриар Бертранд получават свръхестествена способност да говорят с група германски поклонници във Франция. Те чуват, че групата рецитира псалми и молитви, и се присъединяват към тях. Отново се молят на Бога да им даде да говорят и да разбират поклонниците, за да им дадат в замяна на храната, която ядат от тях, духовна храна. Случва се чудо и следващите четири дена те говорят с тях на германски за Господ Исус Христос.

Св. Винсент Ферер, за когото се знае, че е обърнал десетки хиляди евреи и мюсюлмани към християнството, е бил испаноговорящ. Според житието му, докато проповядва на голяма многоезична тълпа, много гърци, германци, сардинци и унгарци разбират проповедта му така, сякаш говори на родния им език.

Известният францискански проповедник св. Бернардин Сиенски присъства на Фераро-Флорентинския събор, който цели да се обединят отново източната и западната църква. На част от събранията се проповядва на гръцки заради източните представители. Бернардин не знае езика, но по чуден начин говори гръцки с тях.

Тези и много други случаи, описани от житиеписци, имат легендарен характер, който показва по-скоро настройката и очакванията към един светец, отколкото обективната действителност. Въпреки многото описания на сходни преживявания, текстовете, в които най-често се срещат, са агиографски, което силно намалява степента на достоверност. Времето между описаните събития и моментът на написване на житията (обикновено поне век по-късно) също е обстоятелство, което не трябва да се пренебрегва.

Латинският богослов св. Тома Аквински (1225-1274 г.) в своята Summa Theologica отговаря на въпроса дали тези, които са получили дара езици, са говорили на всеки език. Подобно на бл. Августин, той възприема гледната точка, че Църквата говори езиците на всичките народи, затова не е необходимо някой да говори всички езици. Затова не е чудно, че схоластическата школа, известна като умерен реализъм и чийто най-ярък и влиятелен представител е Тома Аквински, след като се превръща в официален израз на римокатолическата доктрина, възприема като цяло неговата гледна точка и за дарбата говорене на езици.

Голямата промяна в средновековното разбиране за дарбата езици започва след началото на протестантската Реформация, при която на обикновения човек се дава свободата да чете на собствения си език и да получава непосредствено разбиране на Божията воля чрез Библията. Разбира се, това не се случва изведнъж, но когато на отделния вярващ се дава възможността да чете и разбира Библията индивидуално, това отваря хоризонта към много и различни разбирания относно благодатната дарба говорене на езици.

През ХVІ в. Мартин Лутер в Германия и Жан Калвин в Швейцария полагат основата на Протестантската реформация. Те оставят богато наследство от проповеди и коментари на Писанията. Жан Калвин (1509-1564 г.) в коментара си върху книгата Деяния на апостолите набляга на това, че благодатната дарбата езици е била необходима за първоначалното разпространение на евангелската вест: „Различието на езиците възпрепятстваше по-нататъшното разпространение на благовестието в другите страни, така че ако проповедниците на Благовестието говореха само един език, всички хора щяха да си мислят, че Христос ще да е бил ограничен само в ъгъла на един малък еврейски квартал. Но Бог измисли начин, по който Благовестието да пробие навън, и това беше, като раздели и даде на апостолите езици, за да могат да го разпространят и в чужбина всред целия народ, който Бог им беше довел“ (Коментар върху Деяния, 2:1-4). Според Калвин Бог е прекратил дарбата говорене на непознати езици, която е дал на коринтяните, поради неправилната ѝ употреба от тях.

„Бащата на Реформацията“ Мартин Лутер (1483-1546 г.) смята, че по времето на апостолите вярващите са говорили „нови езици“ като знамение и свидетелство за евреите, но че по негово време християнското послание не се нуждае от такова потвърждаване. Езиците са престанали, но всеки оправдан вярващ може да очаква да получи един или няколко други дарове на Светия Дух. Някои автори се опитват да докажат, че Лутер е имал глосолалски преживявания, но това предположение не се потвърждава от неговите трудове и проповеди. Също като Калвин и той говори положително за духовните дарби. Може да се каже, че двамата реформатори са приемали възможността Бог отново да даде тази дарба на вярващите.

През XVI век сред анабаптистите, водени от Феликс Манц, Конрад Гребел, Михаел Затлер, а по-късно от Мено Симонс, често се срещат различни харизматични проявления, като падане под силата на Светия Дух, танцуване и глосолалия. Мено Симонс (1496-1561 г.), който става най-известният анабаптистки водач (по чието име последователите му стават известни с името менонити), пише за говоренето на непознати езици като за очаквано доказателство за приемане на Светия Дух.

През ХVІІ в. в Англия се зараждат две екстатични секти, които Англиканската църква отхвърля като еретични: рантерите (от англ. rant – „моля се, говоря шумно“) и квакерите (от англ. quake – „треса се, треперя“). Рантерите отхвърлят авторитета на Църквата и на Писанията. Много от тях отхвърлят вярата в безсмъртието и в личностен Бог, поддържат пантеизма и антиномизма. Смятат, че всеки човек носи Бога в себе си и трябва да се вслушва единствено в Исус вътре в себе си. Квакерите в голяма степен приличат на монтанистите. За тях Църквата и Библията не дават окончателното откровение за Божията воля. Те търсят познание за Бога извън Библията, чрез директно вътрешно просветление от Светия Дух. Според богослова на квакерското движение Робърт Баркли, Духът е единственото Божие откровение и източник на вътрешно просветление. Склонността и на двете секти към мистично познание на Бога вътре в човека ги кара да пренебрегнат напълно аналитичното и обективно разсъждение и да се концентрират върху „вътрешната светлина“, „Бог във всеки един“ и „водителството на Духа“. Джордж Фокс (1624-1691 г.), който поставя началото на квакерското движение, много ясно описва богослужебната им практика. Говоренето на езици и преживяването на силата на Бога, при което те се тресат и треперят (откъдето идва и името им), е нещо обичайно за събранията им.

На протестантска почва, където има свобода за ново разбиране за дарбата езици, започва един дълъг процес на задълбочаващ се интерес към духовните преживявания, който постепенно стига кулминация в началото на XX век с „избухването“ на петдестятното движение. Как се стига дотам и какви последствия има това за християнския свят, ще разгледаме по-подробно в следващата част.

Similar Posts