03 окт. 2022 г.

Християнството в Средната земя: Толкин и вярата

Аз съм християнин (което може да се заключи от разказите ми) и всъщност съм римокатолик.[1]
Дж. Р. Р. Толкин, Писмо 213

Християнството е централна тема в художествените произведения на Дж. Р. Р. Толкин за Средната земя, но остава винаги скрита. Това позволява книгата да се чете на различни нива и смисълът ѝ да се придава от нейния читател, а не да му се натрапва един-единствен смисъл.

Дж. Р. Р. Толкин е ревностен римокатолик от детството си. Покръстен още като дете благодарение на майка си Мейбъл, той остава верен на своята църква до смъртта си. Вярата му е съществена част от живота му, което се отразява и в неговото творчество. В частност, самият Толкин описва „Властелинът на пръстените“ като фундаментално религиозно и католическо произведение, както обяснява в писмо до близкия си приятел и йезуитски свещеник Робърт Мъри:

Властелинът на пръстените“, разбира се, е в основата си религиозно и католическо произведение; отначало несъзнателно, но при редакцията – и съзнателно. Ето защо не съм вмъкнал или пък съм изрязал практически всички препратки към нещо като „религия“, към култове или практики във въображаемия свят. Религиозният елемент е погълнат от историята и символиката.[2]

Макар Толкин да настоява, че книгата му не е алегория, тя засяга множество теми от християнското богословие. Сред тях са битката на доброто срещу злото, победата на смирението над гордостта и действието на благодатта. Централна е темата за смъртта и безсмъртието, като светлината е символ на божественото сътворение. Във „Властелинът на пръстените“ можем да открием и разбирането на Толкин за милосърдието и състраданието, възкресението, евхаристията, спасението, покаянието, саможертвата, свободната воля, справедливостта, общението, властта и изцелението. Божественото провидение се появява косвено като волята на Валарите[3], богоподобни безсмъртни. Тази идея е изразена достатъчно фино, за да не се компрометира свободната воля на хората.

При Толкин няма да открием един-единствен прототип на Христос, сравним с Аслан на К. С. Луис в поредицата му за Нарния. Същевременно образите на Гандалф, Фродо и Арагорн са пример за тройното служение – съответно за пророческата, свещеническата и царствената роля на Христос.

Влиянието на Библията и традиционните християнски повествования личи също в Толкиновия „Силмарилион“[4]. Има определен паралел между конфликта между Мелкор и Еру Илуватар и този между Сатаната и Бога. Освен това „Силмарилион“ разказва за сътворението и падението на елфите, както „Битие” разказва за сътворението и падението на човека.

Приятелството между Толкин и Луис

В автобиографията си „Застигнат от радостта“[5] К. С. Луис казва, че приятелството му с Дж. Р. Р. Толкин „е белязало поражението на два стари предразсъдъка“: „При първото ми идване на бял свят бях (негласно) предупреден никога да не се доверявам на папист, а при първото ми идване в Английския факултет (изрично) никога да не се доверявам на филолог. Толкин беше и двете.“

Колин Дюриз обяснява в книгата си „Толкин и К. С. Луис: Дарът на приятелството“[6], че тяхното литературно приятелство не е случайно. Толкин признава, че без настойчивото насърчаване от страна на своя приятел никога не би завършил „Властелинът на пръстените“. На свой ред, пътят на Луис към християнството е направляван, а може би и до голяма степен вдъхновен, от католическата вяра на Толкин.

Запознават се в Оксфорд на 11 май 1926 г., като и двамата се присъединяват към факултета година по-рано. Според Дюриз, при първата им среща избухнал малък спор. Толкин признал, че не се интересува от Едмънд Спенсър, любимец на Луис. Толкин смятал, че изучаването на езика – неговата дисциплина – превъзхожда изучаването на литературата. Литературата, пошегувал се Толкин, „се пише за забавление на мъже на възраст между тридесет и четиридесет години“. Същата вечер, пишейки в дневника си, Луис заключава за Толкин: „Няма нищо лошо в него: има нужда само от един-два шамара.“

Приятелството им скоро процъфтява. Срещат се в понеделник сутрин на по едно питие. Луис пише в писмата си: „Това е един от най-приятните моменти през седмицата. Понякога говорим за политиката на английското училище, понякога критикуваме стихотворенията на другия, в други дни се увличаме от богословието или състоянието на нацията; рядко не се издигаме по-високо от шегите и каламбурите.“ Тяхното приятелство се разраства до група писатели, известна като „Инклингс“, които споделят своите произведения. Луис се чуди: „Има ли на земята удоволствие, което да е толкова голямо, колкото кръг от приятели християни, събрани край хубавия огън?“ По време на срещите им той чете от „Писмата на Душевадеца“[7], а Толкин – от „Властелинът на пръстените“, наред с други произведения в процес на разработка. Колин Дюриз отбелязва, че „Толкин намира в Луис благосклонен слушател за своите разрастващи се истории и поеми за Средната земя… Луис също така е трябвало да оцени Толкин, чиито възгледи за мита, историята и въображението са му помогнали в крайна сметка да повярва в съществуването на Бога“. За Толкин и Луис християнската вяра е по-скоро съзидателна, отколкото ограничаваща.

Пътят на Луис към Бога обаче не е лесен. Първоначално той е любознателен невярващ човек, който е прочел „Вечният човек“[8] на Г. К. Честъртън и е видял „за първи път цялостния християнски план на историята, изложен във форма, която ми се стори смислена“. Скоро след това (месец преди Луис да срещне за първи път Толкин), един от най-закоравелите атеисти, които е познавал, седи срещу Луис в Оксфорд и отбелязва, че „доказателствата за историчността на Евангелията са наистина изненадващо добри“. Луис заключава: „Ако той, циникът на циниците, най-закоравелият от всички, не беше – както все още бих се изразил – „в безопасност“, накъде бих могъл да се обърна? Къде мога да избягам?“

Скоро след това бягството се превръща в пътуване. В годините след началото на приятелството си с Толкин Луис седи „сам в онази стая в Магдалин Колидж (Оксфорд), нощ след нощ, усещайки, когато умът ми се откъснеше дори за секунда от работата ми, постоянното, неумолимо приближаване на Онзи, Когото толкова силно желаех да избегна. Това, от което силно се страхувах, най-сетне ме беше застигнало. През 1929 г., в последния триместър[9] на учебната година, се предадох и признах, че Бог е Бог, коленичих и се помолих – може би тази нощ бях най-отчаяният и неохотен обръщенец в цяла Англия.“

Можем да предположим, че вдъхновяващото влияние на Толкин върху Луис е резултат от богатия опит и интелект на първия, съчетани с религиозната му отдаденост.

Ревностният католик Толкин особено силно усеща емоционалното и носталгично привличане на латинския език. „Ако ги знаеш наизуст“, казва той за латинските молитви, „никога няма да имаш нужда от думи на радост“. Въпреки критиките си към литургичните промени, наложени по време на Втория ватикански събор (1962-1965), Толкин казва на сина си: „Не ни остава нищо друго, освен да се молим за Църквата, за Наместника на Христос и за себе си; като междувременно упражняваме добродетелта на верността, която наистина се превръща в добродетел, само когато човек е подложен на натиск да я изостави.“ Когато Луис казва, че Толкин е една от „непосредствените човешки причини за моето обръщение“, не бива да се съмняваме в това. Вярата, както изглежда, е заразителна.

 

Подбор, превод и редакция: Мая Стойчева

Съвместно издание със списание ХАРТА (harta-bg.info)

Източници:

  1. Christianity in Middle-earth (Wikipedia)
  2. Nick Ripatrazone, Tolkien and Lewis: A friendship (https://angelusnews.com)

 

[1] „Писмата на Дж. Р. Р. Толкин“ (http://tolkiengateway.net/wiki/The_Letters_of_J.R.R._Tolkien)

[2] Carpenter, Humphrey, ed. (1981), The Letters of J. R. R. Tolkien, Boston: Houghton Mifflin.

[3] Валарите (единствено число валар) са герои в легендариума на Дж. Р. Р. Толкин и част от айнурите, първите същества, създадени от Еру Илуватар, Единствения. Изследователите на Толкиновото творчество откриват прилики между айнурите и ангелите в християнството, служещи на единствената висша сила – Бог. Валарите се споменават за кратко във „Властелинът на пръстените“. Техния произход и роли са разгледани по-подробно в публикуваните посмъртно сборници „Силмарилион“ и „История на Средната земя“. Б.пр.

[4] Дж. Р. Р. Толкин, Силмарилион, изд. Бард, 2010

[5] К. С. Луис, „Застигнат от радостта“, изд. Рива, 2006

[6] Duriez, Colin, Tolkien and C.S. Lewis: The Gift of Friendship, Hidden Spring publisher, 2003

[7] К.С. Луис, Писмата на Душевадеца, изд. Нов Човек, София, 2010

[8] Дж. К. Честъртън, „Вечният човек“, изд. Омофор, 2004

[9] От английски „Trinity term“ е третият и последен срок на академичната година в Оксфордския университет, Университета в Дъблин, Кентърбърийския университет „Крайст Чърч“ и някои независими училища в Обединеното кралство. Продължава от около средата на април до края на юни и е наречен на Деня на Светата Троица (Петдесетница), който се пада осем седмици след Великден, през май или юни. Б.пр.

Similar Posts