22 ян. 2022 г.

Свидетелство

Колко са прекрасни нозете на тези, които благовестват…“    (Рим. 10:15)

 Всяка сутрин, когато застана пред Господа в малката ни кухня, преди да съм събудила децата, в моето тихо време, се опитвам да си припомня всички милости на Бога в моя живот. Толкова са много… Занемявам в благодарност и преклонение. Иска ми се, когато започне денят, като навляза в грижите и проблемите, да мога да остана в това състояние, но не винаги успявам. Нужно ми е усилие, молитва, желание… Господ ми е дал всичко, което е потребно за живота, за деня, та нали го знам?! Ако забравя, има кой да ми го припомни – Светият Дух ще ми нашепне, приятел ще каже някоя истина, Словото ще ми открие забравено обещание. Всеки ден, сътворен от Бога, ми носи нещо ново – приемам и благодаря.

А беше време, когато не исках да стана от леглото. Денят ме плашеше, не очаквах нищо добро. Живеех в мрак и носех тъмнината навсякъде с мен. Имах чудесен съпруг и едно добро и здраво дете, но не можех да оценя това. В мен беше пусто. Страдах от хранително разстройство (така го наричат лекарите) – булимия. Сега мисля, че е по-скоро духовен проблем. Опитвах се да запълня вътрешната ми празнота с храна (в огромни количества), а след това я повръщах. Така слабеех, а мъжът ми едва смогваше да купува продукти. Въртях се в омагьосан кръг – не можех да се справя, мислех, че съм обречена, исках да умра, но чувствах огромна вина пред семейството си. За да я потисна, пиех алкохол и лекарства. Съпругът ми виждаше, че се измъчвам, но не знаеше как да ми помогне. Ходих известно време при психиатър, но аз не съдействах на лечението. Все пак имаше полза – лекарката ме убеди да родя още едно дете, за да ме мотивира да се справя с проблема си. Родих дъщеричка, която беше много мъничка и веднага се разболя от бронхопневмония. Приеха я по спешност в болница, а аз трябваше да ходя там на всеки 3 часа да я кърмя. Тогава започнах да влизам в промеждутъците в църквата „Покров Богородичен“ и да моля Бога за изцеление на детето. Господ подари живот на дъщеря ми и у дома настана голяма радост! Но не предадох докрай сърцето си, не стигнах до истинско покаяние. Започнах да търся „истината“ за живота, за съществуването, за мен… Моите „духовни“ търсения обаче бяха не само погрешни, но и много опасни.

Четях книги с явно окултно съдържание. Търсех приятелство с разни мистериозни хора, събирахме се по домовете им, философствахме, медитирахме… Опитвах се да намеря спасение, но всъщност вървях към гибел. Е, отстрани погледнато, имах чудесно семейство, любящ мъж, две прекрасни деца, но аз бях 30 кг и нямах душевен мир. Мъжът ми не ме подкрепяше в моите „търсения“, но не можеше да ме спре.

Някъде около 1996г. стана ясно, че брат ми е зависим от наркотици. Това беше още един голям и тежък проблем, с който не можехме да се справим. Започна дългият път на агонията – лекари, лекарства, кражби, полиция, скандали… Майка ми вече нямаше сили и аз се опитах да помогна. Свързах се с други семейства в същото положение и организирахме асоциация за взаимопомощ „Живот без дрога“. Разменяхме телефони на лекари, обменяхме опит…, всъщност повече си изплаквахме мъката… Докато не разбрахме, че има една нова възможност за наркозависимите – т.нар. комуни. Така се свързахме с „Мондо Хикс“ в Италия, а после и с РЕТО в Испания. Това беше светлина в тунела за много от нас. Брат ми замина за Испания, нашите си поеха въздух, а аз?! Аз срещнах Даниела Куличева!

Никога няма да забравя първата ни среща. Тя дойде в Асоциацията да ни разкаже за РЕТО. Най-много ни удиви факта, че в комуната няма лекарства, цигари и никакви професионалисти – лекари, социални работници… Как ги лекуват тогава? Даниела каза – сам Бог ги изцелява. А те се молят, четат Библията и работят. Всички бяхме скептични. Аз си тръгнах с Даниела и продължихме разговора по бул. Ботев – от 5-те кьошета към пл. Македония. С присъщото ми самочувствие на „духовна личност“ аз започнах да и обяснявам как всеки човек има своя представа за истината. Бях чела една индийска алегория: Истината е като слон, а хората са слепци, които пипат отделните му части. Тогава Даниела се спря, погледна ме сериозно и каза: „Таня, аз знам истината, която е достатъчна за всеки човек. Тя е Христос, който бе разпънат заради нашите грехове. Може да ти е чудно, но ако повярваш в това, получаваш спасение. Пише го в Библията.“ Аз я погледнах снизходително и се разделихме с обещание да се видим отново. Много по-късно разбрах, че тя е започнала да се моли за мен.

Същата вечер в леглото аз се опитах да си чета моята книга (някаква източна философия – УШО), но се случи нещо странно. Текстът бягаше от ума ми, не можех да се концентрирам. Затворих очи, а пред мен сякаш с огън се изписаха думите, които ми каза Даниела – за Христос и спасението. Това започна да се повтаря всяка вечер. Тези огнени думи не ми даваха мира. Потърсих Библия и започнах да я чета. По това време Даниела ни покани да се събираме в църквата на “Солунска” всеки четвъртък – ние, близките на наркозависимите, да видим как се лекуват в РЕТО. Започнахме да четем евангелието от Йоан – по няколко стиха на вечер. По-късно Дани сподели, че само Светият Дух ѝ е давал сили и думи да ни говори и обясни Божието слово. За всички нас тя беше благовестител, учител и довереник.

 На мен ми трябваха доста месеци, в които продължих да ходя и на други сбирки (много далече от църквата), но бях редовна и в четвъртъците. Моят проблем с булимията не беше решен. Вече имах някакво познание за Бога и се опитвах да се моля. В молитвата си питах Господа тази болест грях ли е или наказание. Докато една сутрин не усетих сърцето си напълно съкрушено. Изведнъж осъзнах колко съм грешна и недостойна, колко мърсотия има в мен, колко далече съм от истината въпреки надутата ми „духовност“. Вървях през един тъмен паркинг и плачех, а душата ми се молеше за прошка. Докато стигнах до трамвая, вече в мен имаше мир. Целия ден чувствах лекота, а вечерта бях на събрание с Даниелка в църквата. Изведнъж сякаш всичко ми стана ясно – това е моето място, тук свършват всичките ми търсения, намерила съм истината. Как по-рано не съм разбрала?! Върнах се у дома и започнах да разказвам на децата ми и на мъжа ми колко чудна книга е Библията. На другия ден се събудих с радост и нетърпение да посрещна новия ден. Имаше защо. Не усетих нужда да повръщам храната, а напротив – благодарност и наслада. Бог ме изцели „в миг на око“.

Така започна новият ми живот. След първата еуфория имаше и трудни моменти. Бог започна да събаря крепости в ума ми, закостенели навици и модели. Налагаше се да прощавам, да се смирявам, да премълчавам, а и да доказвам на семейството ми с живота си, че това е Пътят. Мъжът ми и двете ми деца се бяха достатъчно наслушали на мои „идеи“ през годините, та беше трудно сега да ми повярват. Слава на Бога обаче, те не само видяха промяната в мен, но и сами потърсиха Господа.

Бог ни подари още три дечица и сега всички Го славим и хвалим с благодарност и преклонение. Моля се да имам дръзновението и аз да застана на пътя на някоя измъчена заблудена душа и да стана за нея благословение. Както стана Дани за моя дом.

Благодаря ти, Господи, за всеки, който носи на други благата вест за спасение!

 

Similar Posts