„Позволено ли е да се изцелява в съботен ден или не?“ Исус задава този въпрос една събота в дома на виден фарисей. Сред гостите има един болен човек, когото всички сякаш пренебрегват. Ала по някаква причина Исус привлича вниманието тъкмо върху него.
Въпросът не е теоретичен. Човекът е сред тях. И докато всички мълчат неловко, Исус го изцелява. Но вместо да смени темата, задава същия въпрос, този път в личен план. Ако твоят син падне в кладенец… Ако в събота твоят вол е в беда… Впрочем въпросът тук не е в съботата. Въпросът е в стойността на човешкия живот.
Исус често говори за това: вж. Матей 6:26, 10:29-30, 12:11. Бог държи на всяка твар. А още повече държи на хората. Когато обаче едни хора подритват други хора, това разгневява Бога. Тонът на Исус в къщата на фарисея не е никак благ и тактичен. Той говори за подредбата на гостите. Местата около масата са поредният начин да уважаваш едни и да унижаваш други. После Исус препоръчва на своя домакин занапред да кани бедните, сакатите, недъгавите и слепите – защото „няма с какво да ти се отплатят“. Темата е същата. Вътрешната стойност на човека. А когато един от гостите се опитва тактично да смекчи тона, Исус още по-настойчиво слага пръст в раната. Разказва за празненство с много поканени. За знатни гости, които се оправдават и не идват. За нова покана – към бедни, сакати, слепи и куци. За хора, събрани „от пътища и от плетища“.
Тази случка от Лука 14 гл. се запечатва в съзнанието на Христовите последователи. Когато през II и III в. Римската империя е ударена от две тежки епидемии на шарка, единствено християните протягат ръка към болните. Ситуацията е тежка. Обществото е в паника. „Трупаха телата им на камари – разказва гръцкият историк Тукидид по повод на друга чума в Атина от V век пр. Хр. – Гонеха болните от града и ги изхвърляха при труповете още преди да умрат.“ Никой не иска да се допира до болните. Само последователите на Христос предприемат нещо.
Една от древните книги на църквата Дидахе препоръчва: „Епископът да не прекъсва служба, ако влезе някой богат или заможен. Но ако влезе беден мъж или жена, епископът трябва да положи всички усилия, за да ги приветства. Дори и ако се наложи самият епископ да седи на пода.“
Да облечем Христос!
Да приберем Христос!
Да почетем Христос!
В края на IV век един от ранните църковни отци на име Василий предлага християните да строят домове за прокажени. Неговият брат Григорий Нисийски казва в може би най-известната си проповед: „Прокажените са създадени по образа Божий. Нека да полагаме грижи за Христос, докато можем… Да облечем Христос! Да приберем Христос! Да почетем Христос!“
На църковния събор в Ниса през 376 г. е постановено до всяка църква да има и лечебница. Болниците се появяват в човешката история именно защото едни хора са си спомнили думите на своя Учител от Матей 25:34-40. И с готовност са прегръщали ценностната система на Христос, според която и „най-малкият” човек има значение.
Подобно отношение е неразбираемо за невярващите. Именно грижата за безпомощните и упражняването на любов отличават Христовите ученици в очите на противниците, подчертава латинският апологет Тертулиан.
А какво да кажем за търговията с хора? През 379 г. Григорий Нисийски отправя тежък укор към собствениците на роби: „Робът е човек като всички останали. Създаден е да владее над земята. Ето върху такива вие налагате хомота на робството!“ Подобно мислене е било непонятно в онази епоха, когато състраданието е било проява на слабост и малодушие, а робите са били наричани non habens personam – хора без идентичност.
Категоричната нетърпимост на християните към расовите издевателства робовладелчеството се дължи на тяхната любов към Бога и ближния, довела ап. Павел до неговия възглас: „Няма вече разлика между юдеин и езичник, роб и свободен, мъж и жена, защото всички сте едно в Христос“ (Гал. 3:28).
С течение на историята Бог обръща към себе си хора като Джон Нютън – бивш търговец на роби, а впоследствие англикански викар, – както и неговия ученик Уилям Уилбърфорс. Именно благодарение на 30-годишните настойчиви усилия на Уилбърфорс в английския парламент най-накрая се приема закон за отмяна на робството.
Редица други обществени язви в историята са изцелени едва след като Христови последователи се изправят срещу течението и предприемат нещо. Такъв е Жан Анри Дюнан, който през 1859 г. гледа стотици ранени френски и италиански войници след битка край Солферино и отвратен от липсата на грижа за тях основава Червения кръст. Такъв е немският пастир Теодор Флиднер, който през XIX век обучава възрастни жени на село да се грижат за отхвърлените и отритнатите, полагайки началото на ордена на лутеранските дякониси. Такъв е фламандският свещеник Дамиан, посветил последните 16 години от живота си да прегръща, превързва и проповядва на прокажени хора на остров Молокай. Такава е Елизабет Фрай, която след упорити борби успява да прокара закон за реформа в английските затвори.
Историята на човечеството днес познава понятия като човешки права, благотворителност, училища, болници, хосписи или сиропиталища именно защото някъде някой Исусов ученик се е изправял и се е захващал да облича и обича Христос в ближния.
А днес, когато Европа се раздира от недостиг на морални ориентири; когато ценностите ни се диктуват от медийни пропаганди; когато повече от всякога нашият ближен е подложен на опасности като трафик на хора, расово потъпкване, убийство чрез аборт, ранни ромски бракове, икономическо разслояване, мигрантски вълни и ценностна безтегловност – днес има особена нужда от Христови последователи с будни сърца.
Ще продължим ли да диктуваме местата около масата? Или ще направим места за масите от хора, които тепърва се преселват сред нас? Питам се с кое нашето поколоение ще се запомни от историята.
Дали пък именно в нашите църкви не се изгражда и следващият Григорий Нисийски или отец Дамиан? Дали пък Божият глас не подбужда именно хора като теб, като мен?
