Да, ние, евангелските християни с гордост ще кажем, че вярваме. Убедени сме в живата си връзка с Христос. С надежда сме за бъдещия си живот с Него. Но как си представяме всичко това? Какво е съдържанието на Благовестието, в което също бихме казали, че вярваме? В кой аспект от живота ни то е валидно?
Може би ще кажете, че ви занимавам с „отнесени“ теми, с неща, над които едва ли следва да се замисляме много често. Нека да подчертая, че нашето разбиране за Благовестието дава отражение на всяка една част от вървежа ни с Бога.
Начинът, по който вярваме, определя и начина, по който постъпваме. Именно затова е много важно да разсъждаваме по тези теми често и да си даваме отговори, свързани с посоката и мястото на нашата духовност.
Та, какво е то, Благовестието?
Но и нещо друго, Христос е станал онази съвършена жертва (вместо мен), която удовлетворява справедливия гняв на Бога. Това ми показва, че аз не мога сам да се оправдая пред Господаря на всемира. Нужно е да положа упование за това в Христос, за да мога да бъда обявен за праведен поради Неговата праведност. Когато го направя, ще получа прошка и ще бъда осиновен и направен част от Божието домочадие, което ще наследи вечния живот в идния свят.
Дотук добре! Всичко изглежда като по мед и масло. Но какво е приложението на всичко това в ежедневието ми? Как се отразява на живота ми?
Благовестието има изключително широко приложение във всеки аспект от моя християнски живот. Именно по тази причина ап. Павел пише, че е решил да не знае нищо друго, „освен Исус Христос и то Христос разпънат“ (I Кор. 2:2). Той проповядва Благовестието на коринтската църква. Но както можем да видим от писмото му до нея, Евангелието е от съществена важност както за разделенията, така и за завистта, за незрелостта, несправедливостта, робството, междуполовите отношения, семейството, безбрачието, миналото, настоящето, бъдещето – за всичко. За какъвто и проблем да става дума, лекарството е само едно – Благовестието.
Един от големите проблеми пред Църквата днес е предизвикателството да разчита само на Благовестието за своето единство. Защото понякога към Евангелието се добавят и други неща, които често ни разделят. Какво имам предвид? Понякога правим така, че неща, които ни интересуват, стават по-важни от онова, което изповядваме като най-важното – Благовестието. Хората със спортни интереси гравитират около други с подобни такива. Младите се събират с млади. Новосформиралите се семейства – с такива като тях. Семейства с малки деца – с такива с малчугани. Възрастните – с други възрастни.
Някой би казал, че това е съвсем естествено. Проблемът обаче се заражда тогава, когато такива взаимоотношения започват да изземват ролята на Благовестието. Например да вземем следното твърдение: „В тази църква не се чувствам добре, защото няма достатъчно ……….“ (попълнете празното място с каквото искате: млади хора, семейства с малки деца, възрастни хора, несемейни, компютърни експерти, търговци и т.н.).
Ако си мислим, че нямаме нищо общо с възрастните хора, с бездетните двойки, с бездомните, с бежанците, с младите семейства, с по-големите от нас братя и сестри, то тогава следва да поотстъпим малко назад и да се замислим на каква основа се събираме в църквата?
Ако Благовестието ни е дало свободата да сме простени и помилвани от Бога, то би се отразило на всеки един аспект от живота ни. Тогава няма да е проблем да копнеем да общуваме със стари и млади, с образовани и с не чак толкова знаещи, с бедни и богати. Нашите интереси пак ще ни събират, но те няма да са основа на общуването ни с братята и сестрите по вяра.
А когато това става, силата на Евангелието ще се изявява ясно пред света, който ни гледа. Бог ще се прославя. Църквата ще расте здрава и силна. Вярваме ли това?
Нека го и живеем!
