25 фев. 2024 г.

Аз вярвам

Да, ние, евангелските християни с гордост ще кажем, че вярваме. Убедени сме в живата си връзка с Христос. С надежда сме за бъдещия си живот с Него. Но как си представяме всичко това? Какво е съдържанието на Благовестието, в което също бихме казали, че вярваме? В кой аспект от живота ни то е валидно?

Може би ще кажете, че ви занимавам с „отнесени“ теми, с неща, над които едва ли следва да се замисляме много често. Нека да подчертая, че нашето разбиране за Благовестието дава отражение на всяка една част от вървежа ни с Бога.

Начинът, по който вярваме, определя и начина, по който постъпваме. Именно затова е много важно да разсъждаваме по тези теми често и да си даваме отговори, свързани с посоката и мястото на нашата духовност.

Та, какво е то, Благовестието?

Няма по-велика вест на земята от него. Но напоследък ми се струва, че някак неговото значение се разводнява. Хората си мислят, че ни проповядват Благовестието, като казват, че чрез него намираме смисъл в живота. Твърдят, че то ни дава надежда, че в него имаме лични взаимоотношения с Исус. Това е вярно и в него има истина, но същината на Благовестието е друга.
Защо „добра вест“ 
Благовестието е „добра вест“, защото се занимава с най-големия проблем на хората – а именно, че Бог е свят и праведен, а човекът не е. В края на живота си човекът ще бъде изправен пред съда на Бога и ще бъде съден – или според своята собствена праведност, или според праведноста на някого другиго. Добрата вест е тази, че Господ Исус е живял безгрешен живот, в съвършено покорство на Отец, и то не за Своя собствена полза, а в полза на своите хора. Направил е за мен онова, което аз никога не бих могъл да извърша.

Но и нещо друго, Христос е станал онази съвършена жертва (вместо мен), която удовлетворява справедливия гняв на Бога. Това ми показва, че аз не мога сам да се оправдая пред Господаря на всемира. Нужно е да положа упование за това в Христос, за да мога да бъда обявен за праведен поради Неговата праведност. Когато го направя, ще получа прошка и ще бъда осиновен и направен част от Божието домочадие, което ще наследи вечния живот в идния свят.

Дотук добре! Всичко изглежда като по мед и масло. Но какво е приложението на всичко това в ежедневието ми? Как се отразява на живота ми?

Благовестието има изключително широко приложение във всеки аспект от моя християнски живот. Именно по тази причина ап. Павел пише, че е решил да не знае нищо друго, „освен Исус Христос и то Христос разпънат“ (I Кор. 2:2). Той проповядва Благовестието на коринтската църква. Но както можем да видим от писмото му до нея, Евангелието е от съществена важност както за разделенията, така и за завистта, за незрелостта, несправедливостта, робството, междуполовите отношения, семейството, безбрачието, миналото, настоящето, бъдещето – за всичко. За какъвто и проблем да става дума, лекарството е само едно – Благовестието.

Един от големите проблеми пред Църквата днес е предизвикателството да разчита само на Благовестието за своето единство. Защото понякога към Евангелието се добавят и други неща, които често ни разделят. Какво имам предвид? Понякога правим така, че неща, които ни интересуват, стават по-важни от онова, което изповядваме като най-важното – Благовестието. Хората със спортни интереси гравитират около други с подобни такива. Младите се събират с млади. Новосформиралите се семейства – с такива като тях. Семейства с малки деца – с такива с малчугани. Възрастните – с други възрастни.

Някой би казал, че това е съвсем естествено. Проблемът обаче се заражда тогава, когато такива взаимоотношения започват да изземват ролята на Благовестието. Например да вземем следното твърдение: „В тази църква не се чувствам добре, защото няма достатъчно ……….“ (попълнете празното място с каквото искате: млади хора, семейства с малки деца, възрастни хора, несемейни, компютърни експерти, търговци и т.н.).

Ако си мислим, че нямаме нищо общо с възрастните хора, с бездетните двойки, с бездомните, с бежанците, с младите семейства, с по-големите от нас братя и сестри, то тогава следва да поотстъпим малко назад и да се замислим на каква основа се събираме в църквата?

Ако Благовестието ни е дало свободата да сме простени и помилвани от Бога, то би се отразило на всеки един аспект от живота ни. Тогава няма да е проблем да копнеем да общуваме със стари и млади, с образовани и с не чак толкова знаещи, с бедни и богати. Нашите интереси пак ще ни събират, но те няма да са основа на общуването ни с братята и сестрите по вяра.

А когато това става, силата на Евангелието ще се изявява ясно пред света, който ни гледа. Бог ще се прославя. Църквата ще расте здрава и силна. Вярваме ли това?

Нека го и живеем!

Similar Posts