Септември е. Сезонът на лагери и летни почивки отминава. Остават броени дни до започването на новата учебна година. Очакването е младежите да научат нови неща в училище, знания, които да ги подготвят за живота напред, да разширят светогледа им и да им дадат нови възможности.
Предстои и започването на неделно училище и редовни младежки събирания там, където има деца и младежи. Пред мен веднага изниква въпросът – какво ново ще могат да научат младите в църквата? Как то ще разшири мирогледа им? Какви възможности ще имат в църквата? А как най-добре да усвоят тези знания? Това са въпроси, които изискват отговор преди 15 септември.
Опасението е, че на много младежи им е скучно в църквата. „Те просто не слушат!“ „Забили за глави в телефоните.“ „Почитта и уважението им са чужди, да не говорим за благоговение.“ „На тях не може да се разчита за нищо!“
Какво да правим с тези младежи?!
Не можем просто да вдигнем ръце и да ги обявим за неблагонадеждни. Това би означавало да кажем: „Да вървят в Ада!“ Защото ако не ги водим към Бога, повечето наистина ще са погубени завинаги…
Има хора, които смятат, че ние трябва да им „набиваме“ Словото в главите и то ще даде плод един ден, като пораснат и се осъзнаят. Звучи „духовно и библейско“, но за мен е кощунствено. Може да се добави и притчата за сеяча и почвите за достоверност. Все едно е да кажем: „Които се спасят, ще се спасят.“ Кажете го това за собственото си дете или внуче! Добре ли звучи? Не? Може би защото го обичаме! Какво бихме направили за него? Няма ли да молим както в притчата за безплодната смоковница за още една година? (Лука 13:8)
Ето Бог ни е подарил още една година, в която да окопаваме, да насипем тор и да поливаме! Нека се постараем!
По-горе посочих някои твърдения за младежите в кавички, защото не съм съгласен с тях.
Трябва да разберем, че младите днес живеят и се развиват в различна обстановка.
Когато бях дете и татко купеше банани, всички ядяхме, независимо дали са зелени или леко скапани. Беше събитие за всички ни. Днес аз купувам и на никого не му прави особено впечатление. Едно време гледахме Канал 1 по телевизията и Канал 2 за малко вечер. Днес децата почти не гледат телевизия, не следят програмата кога какво ще дават по някой от 50-те канала. Имат Интернет, където информацията е в пъти повече и човек може да си избира на момента.
Дали слушат? Слушат в пъти повече, отколкото ние на тяхната възраст. Въпросът е защо да слушат точно нас? Тях ги интересува информация, която да изисква действие от тяхна страна сега. Иначе престават да слушат. Знаят, че ако е само до информацията, могат да я потърсят после. Още по-тъжно е, ако решат, че проповедта и ние възрастните не я „ядем“, т.е. не предизвиква някакво наше действие. Да, тогава престават да слушат. Тогава може и да спрат да идват…
С течение на годините започнахме да подбираме информацията, защото ставаше все повече. Те не помнят и не знаят кога е била малко. Сега те живеят в „поток“ от информация. Ние се удивявахме на новото, а днес биха се учудили ако на шест месеца няма нова версия или някакво нововъведение. Това е само малка част от картинката, за да видим, че обстановката, в която живеят е много по-различна от преди 20, 30 или 40 години.
Когато бях дете, в църквата се говореха неща, които навън беше опасно да се споменават. През делника се говореха други неща. Имаше друга култура, друга идеология. Понеже беше опасно, се приемаше за нормално да се крием.
Днес младите отново са изправени пред подобен проблем. Опасността я няма или поне не е такава, каквато беше през комунизма. Но днес отново се сблъскват с две култури. Една църковна и една светска. Да! Знаем отговора, че ние трябва да влияем на света, понеже сме „сол и светлина“, а не „светът да влиза в църквата“ (каквото и да означава това). Няма да го оборвам сега. Тъжен е фактът, че младежите не намират пример как да съчетаят или преодолеят разликите в двете култури. Да, много от нас живеем различно в неделя и в понеделник. Защо да ни слушат в неделя? Могат ли да видят в нас хора, на които да разчитат?
Ето причина да ни чуят – ако са уверени, че ни е грижа за тях. Такива, каквито са: грешащи и извиняващи се; взимащи ги на сериозно въпреки тяхната „несериозност“; уважаващи ги с много търпение и любов; гледащи на тях като на възрастни, въпреки че не са; възприемащи ги така, както Бог гледа на нас – като на светии, въпреки че не сме.
И така, имаме още една учебна година да им помогнем да видят Исус, който предпочете да не хвърли камък, а да вечеря с бирниците, „понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналите“ (Лука 19:10).
Това послание го пиша до вас – бащи и майки, баби и дядовци, защото младежите няма да го прочетат. Те просто не четат хартиени вестници. Ако някой случайно им даде Интернет линк към статията, пак няма да я прочетат, понеже е много дълга. Такива са си те, младежите. Как да не ги обичаш!?
