Признавам, че заглавието не е атрактивно. Звучи като лозунг, който в нашето апатично ежедневие трудно би вдъхновил дори и мормон. Изглежда като част от формулировка и да, май наистина е така, защото, сещам се, че го има и в определението за благовестие в моето служение: „Да поемем инициативата и да оставим резултата на Богa.“
Добър принцип, според мен, ала поемането на инициатива не винаги е лесно нещо. Иначе знаем, призовани сме да направим първата крачка – не само заради Благовестието, а и когато възстановяваме взаимоотношения, когато посрещаме нужди, когато се сблъскваме с неправди… Факт е обаче, че понякога ни е трудно да приложим това знание на практика. Някак си ни трябва допълнителна мотивация, за да упражним воля и да излезем от зоната си на комфорт.
Защо, все пак, въпреки знанието, чувстваме вътрешна съпротива и нежелание да поемем инициативата? Една причина може да е простичкият факт, че е по-лесно някой друг да го направи. Друга възможна причина е, че не вярваме в положителния резултат. Каквито и да са причините обаче да се спускаме по инерцията и да угаждаме на егото си няма да зарадва нито Бога, нито хората наоколо, нито самите нас.
Как тогава да се насърчим в моментите на страх и колебания и да направим първата крачка? Един добър начин е като си припомним някои добри библейски примери. Естир събира кураж и се застъпва пред царя за народа си. Неемия спечелва цар Артаксеркс I за каузата си и възстановява Йерусалим. Натан отива при приятеля си Давид, казва му истината в очите и правдата възтържествува. Закхей се покачва на дърво, за да срещне Исус и да го покани в дома си. Блудният син преодолява срама от постъпката си и поема обратния път към дома. Самарянката разгласява на целия град за срещата си с Месията и мнозина повярват заради нейното свидетелство. Тези и много други истории наистина могат да ни подтикнат първо към размисъл, а после и към действие.
Добре, но какво да правим, ако колебанията или страхът не ни напускат? Нека да опитаме на първо място да променим отношението си, да оправим мисленето си, а от там ще последват най-вероятно и правилните действия, а защо не и правилните чувства.
Миналата седмица пътувах с автобуса за Студентски град и както си седях и гледах навън през прозореца, изведнъж ме лъхна остра и неприятна миризма. Идваше зад мен и макар да не беше много прилично, обърнах се да видя кой е източникът ѝ. На задната седалка видях възрастен човечец, мръсен, с някаква кръвясала рана на ухото. Погледите ни се срещнаха. Не бих казал, че изразяваха взаимна симпатия. Обърнах се напред и през останалата част от пътуването се борех със смесените си чувства. Не ми се искаше да отъждествявам вонята на този човек със самия него, но и не ми беше приятно присъствието му в автобуса.
Спомних си за майка Тереза, после и за един случай, когато двама корейски мисионери търпеливо сменяха пред мен пълните памперси на един инвалид и така, лека-полека, поне се освободих от чувството на неприязън. Мислех си дали да заговоря човека, но той слезе и тогава видях от прозореца нещо, което ме трогна. Една жена с бебенце в количка щеше да се качва в автобуса, а човечецът в този момент погледна детето и му се усмихна – с една такава топла и толкова добра усмивка…
Разбира се, промяната на отношението е само първата стъпка. Следващата е, да направим нещо по въпроса. Понякога се изправяме пред наистина трудни предизвикателства – били сме обвинявани, пренебрегвани, неразбирани, обиждани, онеправдани и нали, тогава е редно „виновната“ страна да поеме инициативата, ала случва се тя да няма никакво намерение да го стори. Наскоро имах такъв случай и то с близък роднина. Когато почувствам отхвърляне, наистина ми е трудно да направя първата крачка. В случая аз трябваше да се насиля, за да надмогна горчивината и да инициирам възобновяване на взаимоотношенията. Оказа се, че си е струвало. Някои хора може да не искат да поемат инициативата, но поне нямат против другият да започне.
Понякога може да проявим инициатива и да не виждаме резултат. Поне не веднага. Това не бива да ни обезкуражава. Има хора, за които съм се молил, споделял съм им благата вест нееднократно, ала години наред е нямало промяна. На няколко пъти обаче, други поемаха инициатива да им благовестват и те повярваха. Слава на Бога! Няма значение, че не чрез мен. Даже, ако трябва да сме точни, никой не е повярвал заради нечия лична заслуга. Хората повярват заради Бога. Ала нека да споделяме вярата си! Трудът за Господа никога не е напразен…
Накрая, няколко думи и за ситуацията, в която не правим нищо, въпреки знанието ни каква е Божията воля за момента. Вероятно ще си намерим оправдания за нашата пасивност, но нека да помним, че последната дума не е наша. Кой знае, може Бог да ни задейства така, както го е сторил някога с пророк Йона. Библията ни предупреждава – ако знаем, че нещо е добро и не го направим, това не е угодно на Бога. Небитие е само онова, което не се е случило никога. Затова, нека да поемаме инициативата! Макар и да звучи малко като изтъркан лозунг, заглавието остава.
