Пастир Илия Яков Илиев е роден на 1 юли 1907 г. в планинското село Калугерово, община Правец (на заглавната снимка). Родителите му са земеделци. За разлика от сега селото се е намирало не само встрани от важни, но и от всякакви пътища. В него турци не са се заселвали. Поради това, че са оставени сравнително на спокойствие, местните хора са своего рода особняци, буйни и непокорни, но консервативни по природа.
П-р Илиев е най-големият син и втори по възраст от четирите останали живи деца на родителите му. Основното си образование получава в селското училище. Наред с това заедно с останалите деца от семейството той от малък помага на родителите си в стопанството.
И двамата родители са били строго православни. Баща му Яко, за разлика от майка му Йота, е бил грамотен човек. Освен това е бил дългогодишен епитроп на православната църква в с. Калугерово. Родителите му много искали най-големият им син да стане свещеник. След като п-р Илиев завършил основното си образование в селото, 14-годишен баща му го изпраща в духовното училище на Черепишкия манастир. Поради проблеми с пеенето след три месеца той е принуден да го напусне. Останалата част от учебната година той работи като яйчар в Оряховския край. Бил е толкова усърден в работата, че успял да спести малко пари.
На следващата година започва да учи в гимназията в Ботевград при много мизерни условия. Със спестените от яйчарството пари успял да плати таксата за учението. По-нататък му помогнали роднини, които живеели в града. По едно време се наложило те да му плащат частично и таксата. Почти всяка събота заедно с други ученици той поемал по пряката 17-километрова пътека през планината за родното си село, за да се снабди с храна за следващата седмица. Като селско момче, озовало се в града при непознати условия, без да разполага със средства, той трудно се приспособил към новия начин на живот. По-големите на години и отракани ученици често му се подигравали. Илия Илиев, иначе дребен на ръст, бил по рождение невероятно силен физически. Поради това присмехулниците често веднага, на място, си получавали заслуженото. И затова съучениците му ги е било страх от него и той се чувствал малко самотен в тази нова среда. Бил любознателен, а като ученик е бил добър математик. Обичал и спорта.
Квартирата му е била недалеч от местната протестантска, по-точно евангелска методистка църква. В началото по традиция отношението му към тази църква е било отрицателно. Надъхан против „еретиците“, първоначално той е ходел заедно с други ученици да пречи на богослуженията. По това време пастир в тази църква е Банчо Тодоров. Въпреки всички обструкции, които тези младежи му създавали, той се е опитвал да влезе в диалог с тях и с доброта и внимание да ги обезоръжи.
По-късно пастир там става Спас Милошев. Неговият подход бил малко по-друг. Той му подарява Библия. След като я получил, младежът се прибира вкъщи, тупва Библията на масата с думите: „Я да видим какво пише в тази проклета книга”, и тя се отваря на Псалом 14:4: „Безумният рече в сърцето си: Няма Бог”. Затворил книгата и я отворил наслуки отново. Този път тя се отворила на Псалом 53: „Безумният рече в сърцето си „Няма Бог“. И младежът някак си разбрал, че може би безумният е той. П-р Милошев наблюдавал младежите, които след уроци и в свободното си време излизали да играят на едни ливади в източния край на града, недалеч от църквата. Ливадите били любимо място за разходка и игри на младите хора. Там той забелязал, че този младеж обича борбата. Сам едър и силен човек, явно някога също се е борел, п-р Милошев почва да учи младежа на борба, като му показва хватки, стойки и други елементи от нея. Наред с това не пропускал благовестието, което младежът слушал вече с друга нагласа.
Но почвата в неговата душа е била вече наторена, за да приеме благовестието като свое лично дело. Трябвало е нещо много малко още, за да стане това. П-р Милошев, явно сам загубил търпение, предложил един ден на младежа да се борят, като поставил условие. Ако той го победи, младежът поема ангажимент редовно да посещава църквата, като се старае да вниква в това, което се проповядва, и приеме Христос за свой Спасител. Ако загуби, младежът е свободен да постъпи, както намери за добре. В една много оспорвана борба п-р Милошев категорично победил и младежът изпълнил условието, като започнал редовно да посещава църквата.
Скоро след това през пролетта на 1929 г. той повярвал. Нещо повече, той изказал желание да служи на Господа. В живота на младежа настъпил нов, превратен момент, който оказал влияние върху целия му живот. Започнал да помага усърдно на п-р Милошев в неговото служение. След завършване на гимназиалното си образование по предложение на п-р Спас Милошев той е назначен от Методистката църква през 1929 г. за стажант-пастир при опитния п-р Александър Георгиев в гр. Плевен. Една година по-късно Годишната конференция през 1930 г. го изпраща на разноски на мисията да учи в семинарията в гр. Франкфурт на Майн за пастир.
Следването в Германия не е протекло гладко. Настъпва световната икономическа криза и мисията в България не може да плаща по-нататък следването му. Но понеже п-р Илиев е бил съвестен и ученолюбив студент, при което е показал и добри перспективи за пастирско служение, ректорът на семинарията в разговор му съобщил, че той иска младежът да остане по-нататък да учи в семинарията, като търси форма за това. Ако бъдещият п-р Илиев се съгласи да отработи 50% от необходимата му издръжка, ректорът д-р Меле поемал лично ангажимента да му осигури останалите 50%.
Симеон Попов, Илия Илиев, Кирил Йотов, Ото Меле (ректор), Цветан Литов, Кишишян, Янко Иванов, Георги Сивриев
Така младият студент наред със следването започва да работи в свободното си време и ваканциите като пътуващ пастир с мисионерската палатка на Методистката църква в Германия. Това се оказва голяма пастирска школа за него. От една страна, почти всяка вечер той не само трябвало да упражнява чуждия език, но и уменията си за проповядване. При това се налагало да се съобразява и с аудиторията. А тя често е много разнообразна и политически оцветена поради тогавашната икономическа криза. Той говорел не само на вярващи. Налага му се да говори пред работници, безработни, националсоциалисти, комунисти и т.н. Често по време на богослуженията в палатката са се водили оживени диспути. Много пъти п-р Илиев ги е провокирал сам без страх, за да се чуе благовестието от повече хора. Но към края на следването му, с нажежаването на политическата обстановка в Германия, тези дискусии били провокирани от самите политически сили. Тогава те ставали оживени като партийни събрания.
И на фона на тези прения, които стигали понякога до опасни размери, той е трябвало да се пребори така, че в крайна сметка победител да остане словото Божие. Служението с Мисионерската палатка в Германия му дава възможност да се срещне и разговаря с различни хора. При една от тези обиколки в провинция Саксония той се запознава с бъдещата си съпруга Марта Илиева, по баща – Мюлер.
През есента на същата година на 37 редовна Годишна конференция на ЕМЕЦ в България, която се провежда в гр. Варна, п-р Илиев е ръкоположен от епископ Нилсен в дяконски сан и получава назначение в с. Хотанца. В това село той работи ползотворно в продължение на 11 години, от 1934 до 1945 г. На конференцията през 1938 г. в гр. Плевен при последното посещение в България на епископ Нилсен преди смъртта му същата година п-р Илиев е ръкоположен за пастир.
През 1935 г. п-р Илиев се венчава за годеницата си Марта Мюлер, която идва 16-годишна в България и се установява при мъжа си в селото. П-р Илиев, сам останал селянин по душа, попада в Хотанца на много благодатна почва, при хора, които не само познават Божието слово, но и пасват добре на неговия характер. Нещо повече, в селото има много млади и любознателни хора, а пастирът е също така млад, с по-широка култура и пълен с нови идеи. Заедно със своята съпруга п-р Илиев започва успешно да благовества и в съседните села, като двамата със съпругата му стигат дори до Тутракан. Като младо, симпатично семейство, придвижващо се при това с велосипеди, у нас малко чудо за онова време, те навсякъде са приемани с умиление, радост и внимание. При това за своята работа те са получавали само моралната подкрепа от страна на ръководството на Методистката църква в България. Поради ограничените възможности на църквата п-р Илиев за цялото време в Хотанца не е получавал никаква заплата. Хотанската църква е подпомагала младото семейство с това, с което може – основно продукти. Паричните постъпления на църквата са стигали едва за нейната поддръжка. На практика безимотни, те са извършвали или най-непрестижна работа в селото, или п-р Илиев е работил лятно време по нивите, или като наемен работник в строителството на пътища.
В началото на Втората световна война се ражда и единственият им син. Краят на войната носи на семейството нови тревоги. Като германка под определена възраст съпругата на п-р Илиев заедно с други немци, живеещи в България, трябвало да замине в лагер в тогавашния СССР. Ръководството на селото се застъпва за нея. Този факт, както и възникналата по това време нужда да се заеме немаловажния амвон в гр. Ловеч, води до преместването на п-р Илиев в края на октомври 1945 г. в този град.
В Ловеч за п-р Илиев и съпругата му започва един нов етап, може би най-плодотворният от духовната им дейност. Този период продължава до есента на 1948 г. Църквата в града е една от старите методистки църкви у нас, а в града има и девическо училище, поддържано от методисткия женски мисионерски борд в САЩ. Църквата става притегателен център за много хора от града. Най-активно работят женското и младежко дружество. Събират се и много деца. Лятно време в сградите на девическото училище за пастирите от всички евангелски деноминации се организират летни библейски курсове. Известно време п-р Илиев трябва да обслужва и методистката църква в гр. Плевен, останала без пастир.
От края на 1947 и особено през 1948 г. започват да се чувстват ограниченията, налагани от комунистическата власт. В това отношение ловешките „десетосептемврийци” били много ревностни. Първо забранили на учениците в общообразователната гимназия под заплаха от наказание и изключване да посещават църкви въобще. След това започва и притискането на хората по месторабота. В края на август 1948 г. е закрито и американското девическо училище в града. П-р Илиев е обвинен и осъден при втория закрит пастирски процес на три години затвор, които той е излежал в Софийския централен затвор. За тези процеси са писали много хора – има немалко свидетелства, които показват издевателствата, извършвани спрямо пастирите, за да ги принудят не само да се самопризнаят за виновни, но и да свидетелстват на процесите един против друг. Не е тука мястото да се говори и за страданията на пастирските семейства, които са уж на свобода, както и за издевателствата, извършвани върху тях – изселване без право на работа, конфискации, тормоз върху тях и децата им, особено ако са били по-големи, и т.н.
С мисъл за времето след затвора п-р Илиев решава, че периодът, прекаран в него, не бива да отива на халос. Той решава да учи занаят и става дърводелец в работилницата към затвора. В негово отсъствие съпругата му се грижи за църквата в града. Самата тя без работа, без средства, месеци подред лишена от купони за храна, притеснявана от звани и незвани партийни и други функционери, през цялото време, докато пастирът го е нямало, е ръководила според силите си сама църквата. По това време синът им се разболява белодробно. Но църквата е отворена. През август 1951 г. п-р Илиев излежава присъдата си, излиза от затвора и се прибира в Ловеч при семейството си. Заклеймен като „враг на народа”, при това без граждански права, той не получава никаква държавна работа, дори и най-непрестижната. Затова той се хваща на работа при един частник мозайкаджия срещу мизерно заплащане. Освен това, явно притеснена от връщането му, властта в града затваря църквата. По-късно иска и ключовете на салона, които съпругата му самоотвержено не дава. Скоро след това църковният салон е взет за склад на Аптечно управление – Ловеч. В началото на 1953 г. п-р Илиев е принуден да търси поминък за себе си и семейството си извън Ловеч. Първоначално се насочва към Родопския минен басейн, където има женена сестра и е разчитал на нейната и на семейството ѝ помощ за намирането на работа. Понеже такава не намерил, той се отправя към Русе.
В Русе с помощта на хора, мигрирали от с. Хотанца в града, той намира работа в строителната организация като изкопчия. Семейството му остава в Ловеч. По това време положението на методистката църква в Русе е много трудно. Подобна е ситуацията и в баптистката църква в града, която остава също без пастир. Настоятелствата на двете църкви помолват п-р Илиев да им служи. Той прави това по един забележителен начин. Една неделя сутрешната служба е в едната, а вечерната – в другата църква. Следващата неделя – обратно. И така до 1956 г., когато баптистите отново назначават свой пастир. При това аптистката църква му предоставя за ползване пастирското жилище. Едновременно с това настоятелството на методистката църква води един продължителен съдебен процес за собственото пастирско жилище. Когато то е върнато на църквата, п-р Илиев и синът му се настаняват там. През есента на 1955 г. семейството се прибира изцяло в Русе.
На два пъти в периода 1962-1965 г. страната изпитва енергийна криза. В отделните окръзи са въведени различни почивни дни от седмицата. Но в неделя, която за Русенски окръг е била работен ден, служби винаги е имало. П-р Илиев винаги успявал да се споразумее с колегите си в бригадата така, че да бъде свободен в неделите. Най-често в така разместените почивни дни той работел на обектите сам. За да няма спор, бригадата предварително измервала какво трябва да изкопае или извърши в тези дни. Рядко му се налагало да ползва отпуск или да си търси заместник на амвона.
В началото на ноември 1961 г. п-р Илиев е поставен пред ново предизвикателство. По това време Евангелската петдесятна църква в Русе остава без салон. Властите привикват п-р Илиев и му нареждат да приеме петдесятниците в методистката църква. На братята по вяра той с радост казва, че ще бъдат приети, но предупреждава, че пред властите ще се противи. Работата стига до отговорника за църквите от ДС и властта налага волята си. И за учудване може би на мнозина, най-вече на властта, двете църкви тръгват да вървят заедно по пътя след Христа, без да правят разлика в догматичните въпроси или да изпадат в дребнавост. Сутрин службата е методистка, следобед – петдесятна и т.н. За добрия дух в така обединената църква допринеся много опитността и тактичността на п-р Илиев и съпругата му, както и добронамереността и усърдността на всички миряни.
От 1964 г. пастир на русенската методистка църква става п-р Георги Налбантски. Когато една от квартирите в пастирската къща, заета от чужди хора, се освобождава, той също се премества да живее в нея. П-р Илиев бива назначен от Настоятелството формално за домакин и управител на имотите на русенската църква. Въпреки че по такъв начин властта го отстранява от воденето на църквата, той остава изцяло съпричастен към дейността й. От 1978 г., когато поради напредналата си възраст и здравословни причини п-р Георги Налбантски не можеше вече да води църквата, за пред властта формален неин ръководител става дякон Йордан Дойчинов, а за проповедник е „поканен” п-р Илиев. През осемдесетте години, заедно със семейството си е прогонен от църковната къща, далеч от църквата, което е особено тежък удар за цялото семейство.
Но времето лекува. В новото жилище към п-р Илиев за съвети и насърчения отново се обръщат млади хора, които искат да служат на Бога. Когато бива поканен и докато може, замества на амвона. Слабост му били младежките събрания, на които си бил „извоювал” правото редовно да присъства. Той знаел, че това е бъдещето на Църквата. Промяната от 10 ноември 1989 г. му носи радостта да види Църквата свободна. Постепенно годините започват да оказват своето влияние. И на 7 март 1997 г., на 87 години, Бог – Господарят на живота и смъртта – го прибира при себе си. Неговото всеотдайно служение и пример на живот все още живеят в спомените на Църквата.
______________________
Вестник Зорница многократно е представял на вниманието на читателите ключови фигури от близкото или по-далечно минало, свързани с българското протестантство. На 7 март 2017 г. се навършиха точно 20 години от кончината на една светла личност. Пастир Илия Илиев е оставил незабравим спомен у всекиго, който е имал възможността да се докосне до него. Материалът е публикуван в Зорница, 03/2017.
