08 дек. 2023 г.

Намирането на „Заточения“

Зорница, 04/2015

Като продължение от миналия брой на Зорница (03/2015), представяме спомените на Шарл и Жоржет Шекс. Този откъс е за деня, когато осъществяват силното си желание да се срещнат с п-р Васил Зяпков по времето на комунистическия режим. Малко преди това п-р Зяпков е освободен от затвора и със съпругата си Сийка са заселени в с. Поповица, „посъветвани“ от тогавашните власти.

 

Стара дървена врата, която открехваме… Отъпкана пътека между редовете зелен боб, четири стъпала, платнено перденце, полюлявано от летния вятър пред отворената къщна врата. Най-после сме тук.

На входа стои жена с обло лице и тревога в очите. Нашият преводач отваря уста, но тя го прекъсва: „Говоря френски!“ С тази фраза за нас сякаш се отваря небето – това на свободата да разговаряме свободно в бъдещето, което ще преживеем заедно.

Шарл обяснява: „Със съпругата ми идваме от името на нашия приятел пастир Шарл Вестфал, председател на Френската протестантска федерация.“ Сийка (това е името на жената, която ни посрещна) се смее и плаче едновременно. Тя прегръща Шарл и го милва по лицето. Повтаря няколко пъти: „Не е възможно да сте човек! Вие сте ангел от Бога! Откакто преди двадесет и една години моят съпруг беше изпратен в затвора, вие сте първият чужденец, който прекрачва прага на този дом!“

Къде обаче е Васил Зяпков? Когато видял трима добре облечени непознати да прекосяват градината, той помислил, че сме от милицията, и предпочел да се оттегли в съседната стая. Много скоро не издържа и се появява. Настъпва мълчание – мълчанието на откритието след твърде дългото търсене.

Той е висок, снажен мъж – като дъб, когото затворът не е пречупил. Черни очила предпазват чувствителните зеници. Малката скромна стая отново се изпълва с вълнение. За съжаление Васил говори само английски, но Сийка ни превежда дума по дума.

Този, когото дълги години ще наричаме условно „Заточеният“, разказва: „Бях пастир в София. След годините в затвора властите „ме посъветваха“ да живея тук.  Учил съм богословие в Съединените щати, което стана причина да бъда смятан за „шпионин“. От това последва моят съдебен процес и затворът. Аз съм конгрешански пастир.“ Гласът на нашия приятел е дълбок, но често потрепва от притаена мъка. Явно се страхува, но копнее да разкаже всичко; всичко да обясни; да научи всичко за нас и за Франция, където е бил на конференция.[1] Държи ръцете ни и ги стиска до болка.

Внезапно Сийка сяда на стар хармониум, доста пострадал от времето, който ни напомня нашето детство. Заедно изпяваме песента При Тебе, Боже мой, по-близо да съм. За миг всичко се забравя – болките от миналото, страхът, милицията… Измества го съвършеното общение на Божиите деца, които споделят страданието в рова. СТРАДАНИЕТО!

Става късно. Очаровани от прекрасното духовно изживяване, се отправяме към паркинга на ресторанта. Васил се престрашава да ни придружи. Изведнъж изпитваме усещането, че до нас върви „Председателят“ от времето преди процеса и че годините в затвора са били само един кошмар, от който реалността на тази септемврийска вечер ни е измъкнала.

Времето е хубаво. Никой не ни наблюдава. Само няколко изненадани от неопознатите гости кокошки подтичват пред стъпките ни. Селяни прибират кравите си в обора…

Васил и Сийка, бъдете уверени, че ще извървим път на дълго приятелство заедно!

 


[1] Пастир Васил Зяпков е бил включен в официалната българска делегация на Парижката мирна конференция през 1947 г.

Similar Posts