Според древногръцкия философ Сократ удивлението е двигателят на всяко човешко познание. Авторите на Библията пък настояват, че същинските промени в света са се случили в резултат на Божии чудеса. А българинът нито е настроен философски, нито хваща вяра на Библията. Той си има една любима поговорка, която въплъщава отношението му към историята: „Всяко чудо за три дни!” Затова в нашата страна чудеса не стават. Или ако все пак стават, не удивяват никого. Или ако удивяват, то е точно за три дни. След това българинът забравя за случилото се и се връща към „реалния живот”. Към телевизора или градинката, към безкрайните разговори за работата или отпуската, към ракийката или биричката си, към оплакването на съдбата си или проклинането на злокобните външни сили, които са му я отредили. И светът сякаш му помага в това, като не го тормози с нови чудеса за известно време.
Но ето че тази година е по-особена. Не за ден, не за три, а в продължение на повече от месец се случи едно голямо чудо. В столицата на България, пред очите на всички. Всеки ден след работа, вместо да си почиват или да стоят пред телевизорите, десетки хиляди хора протестират по улиците и искат оставката на правителството на Орешарски. И не защото правителството им е отнело хляба или им е бръкнало в джоба. Нито пък защото някой им е платил да „свалят тези, та да дойдат онези”. Нито защото имат корпоративни интереси. Нито защото им е забавно да протестират. Хората протестират, понеже не могат да се примирят с лъжата и лицемерието. Като човеци с достойнство не могат да търпят да ги мамят нагло в името на националната сигурност. И да ги правят на глупаци, които не разбират какво се случва в държавата. Тези хора са водени от прости морални подбуди: не можеш да имаш доверие на някого (камо ли да му дадеш „шанс да управлява”!), който от самото начало е извършил огромна подлост – предрешен като „експерт”, овластява олигархията да се бори… с олигархията. И после, озовал се всред буря от недоволство, се опитва да се измъкне с обяснение от рода на: „Грешка! Номерът ни не мина – подценихме ви, но вие внимавахте, та… извинявайте, пък то вече няма да се повтаря.”
Така се случи чудото. Десетки хиляди българи – спонтанно, но солидарно – се вдигнаха на решителен морален протест. Точно когато посткомунистическата олигархия вече бе решила, че общественият живот е напълно под неин контрол; че народът е напълно обезверен, с промит мозък, и следователно тя може да прави каквото си поиска. Десетки хиляди българи оставиха настрана „реалния живот”, за да се борят за истинския живот, в който царува истината и в който се тачи свободата. В истинския живот, в който се влиза – по думите на Христос – с покаяние на дело, а не чрез измислен и от никого невидян „катарзис”. Десетки хиляди българи поведоха борба за каузата на истината и свободата, която така и не можа да бъде подменена с различни политически проекти през мъчителния преход от явната власт на комунистическата партия към отначало скритата, а сетне все по-открита власт на посткомунистическата олигархия. Да, случва се голямо, неподправено чудо. Чудо, за което мнозина от нас, жадувалите за реална демокрация през далечната 1989 година, вече не вярвахме, че може да се случи…
В едно отношение обаче българската поговорка е права – всяко чудо може да си остане за три дни, та дори и за цял месец, ако не бъде разчетено като знамение. Сиреч, като божествен знак, зовящ към скъсване с греховете и инерцията на миналото. Чудото на последния месец е призив към целия български народ: „Не се мамете, че хора без морал могат да ви решат проблемите или да оправят държавата. Нито се заблуждавайте, че вашата съпротива срещу лъжата няма да промени нищо. Изберете истинския, а не „реалния” живот! Имате историческия шанс да покажете, че сте граждани, които контролират властта, а не население, което зависи от подаянията”. Това знамение на времената трябва да задвижи всички българи. Ако не се разпространи по цялата страна, то също ще бъде забравено. Въпреки че е чудо. Както казва друга наша поговорка: „Бог помага, но в кошара не вкарва.”
Кошарата, в която трябва да влезем като нация, се нарича Европа – Европа като духовна и нравствена категория, а не политическа структура. Както вече категорично се убедихме, членството в ЕС не ни гарантира победа над олигархията и свободен живот. Трябва да се приобщим към духовната Европа, която означава справедливост, предприемчивост, прозрачност, свободни медии, разобличаване на лъжата, понасяне на реална отговорност за престъпления или политически провали. Нейната тъкан и кръв е будното гражданско общество, в което участват всички слоеве и всички области в страната. Там благата и благоденствието не идват наготово, а историята е съвместно дело – не лутане без посока.
Не бива да пропуснем шанса да променим съвместно историята ни към добро. На карта е поставено съществуването на България като суверенна страна. Иска ми се всеки български гражданин да осъзнае това. Така с Божията помощ може да се случи едно друго невиждано в нашата страна чудо – единението на нацията около една морална кауза.
