24 юли 2024 г.

Надежда за Афганистан

Преди да се преместя в Афганистан, прочетох книгата Хиляди изгряващи слънца. В нея се разказваше за живота на жените там по време на талибаните. Беше много трудно да повярвам, че е възможно наистина да се случват подобни неща. Мислех си, че е доста преувеличено. Когато отидох там, чух много по-потресаващи истории от онези в книгата. Момичетата, с които се запознах, все още сънуваха кошмари за нещата, които са видели. Всяко семейство имаше нужда от психотерапевт за безбройните душевни рани, останали от този период. Но за тях вече имаше надежда!

Момичета ходеха на училище, жените можеха да работят и да излизат навън свободно, без да се налага да бъдат придружавани от мъж. Не трябваше да се покриват изцяло със сините бурки. По улицата срещах жени с разноцветни шалове и открити лица. Най-вълнуващото за мен беше, че новото поколение искаше да се образова и да научи колкото се може повече. Каквото и да преподавахме в нашия център за момичета, те искаха да учат: английски, компютър, лидерство, емоционална интелигентност, дискусии по актуални теми. Всяка една от тях имаше големи мечти как да помогне на страната си и да я направи по-добро място за живеене.

Двайсет години по-късно всичко сякаш се върна обратно. Всички мечти са разрушени, целият труд да бъдат образовани и да допринесат в политиката, образованието и социалната сфера е напразен. Повечето от момичетата, които познавам, напуснаха страната, а тези, които останаха там, се опитват да намерят начин да я напуснат.

По-долу споделям думи на моята приятелка Диана, която все още живее там. Не може вече да ходи на работа и откакто талибаните са на власт, е излизала само няколко пъти до магазина, придружена от брат си: „Живи сме, но сме без надежда. Само ядем и спим, и това е. Депресирана съм и не знам доколко мога да издържа. В началото ни казаха, че може да работим, ако разделят офисите на мъже и жени, но после казаха, че жените не може да работят. Стоим си вкъщи. Хората няма какво да ядат и много семейства нямат дори хляб.“

Бавно тъмнината отново обгръща страната, която беше започнала да диша. Страната, която обичам и в която бях, за да споделям за надежда, която никой не може да отнеме. Тази надежда все още гори в малкото християни, които са останали там. Тя е единствената, която може да продължава да гори и да се разгаря в този мъчителен период.

Боже, помогни на Афганистан!

 


_______________
От съображения за сигурност името на автора е заменено с псевдоним. 

Similar Posts