17 окт. 2021 г.

Лайош Дьобрьоши: мисията на един унгарец на българска земя

През 2018 г. на бълагрския пазар се появи една твърде интересна книга свързана с  дейността на унгарския мисионер Лайош Дьобрьоши, Мисията на един унгарец на българска земя[1]. Тук предлагаме извлечение от предварителните бележки на доц. Янкова, която инициира това издание и някои откъси от книгата със спомени на мисионера.

Идеята за популяризирането на този текст на български възниква през 2010 г. и намира съдействие у Унгарския културен институт в София в лицето на г-жа Дьорди Димитров (Györgyi Dimitrov), директор на Института.

Книгата представя подбор на писма и отчети на унгарския пастир Лайош Дьобрьоши до неговия мисионерски борд и до периодични издания като списанието на чуждестранните мисии „Хайнал“ (в превод – Зорница). Според доц. Янкова основното внимание на книгата е насочено към „отразената в тях историческа, етнографска и културна информация и сведения за взаимоотношенията между унгарци и българи по онова време…“. Аз бих добавил, че тази книга съдържа свидетелство за изключително посветен на Бога живот, със задълбочен духовен поглед, с който се описват преживяванията на п-р Дьобрьоши в България.

Лайош Дьобрьоши е роден на 29 август 1906 г. в Южен Комаром, Унгария, като първо от четири деца. Баща му бил майстор обущар. Когато синът му се записал  да учи теология на Реформацията, заедно с него приел реформираната вяра. Майката на Лайош била изключително посветена християнка. Била активен член на комитета „Напред към целта“, преобразуван като дружество „Бетания“, което изпълнявало мисионерска и социална дейност в болници, затвори и между групи от жени.

В седми клас добива лична вяра в Исус Христос. Пробужда се любопитството му към мисионерството. През 1924 г. записва да учи богословие в град Папа. В Папа му преподават именити професори на унгарското реформаторско богословие. Между тях е и Йожеф Понграц, който бил учил в Шотландия и пренесъл от там духа на мисионерството. Така се създава първата местна група на Съюза на унгарските евангелски християнски мисии, в която се включва и Лайош.

На 17 октомври 1930 г. сключва брак  с Ида Енглонер, която е член на  този съюз и на организацията „Напред към целта“. „Прекъсвайки медицинското и музикалното си образование, момичето се омъжва за младия пастор, като се нагърбва с мисиите му в чужбина, по-късно с нелеката служба на съпруга на местен пастор“ (с. 35).

На 27 ноември 1930 г. заминава за България. Там на място го посреща унгарският археолог Геза Фехер, който му помага да реши някои проблеми по настаняването си. По негов съвет, през 1931 г. Дьобрьоши се заселва в Шумен.

Въпреки множество материални, здравословни и организационни проблеми и известни прекъсвания на мисията, Лайош Дьобрьоши обикаля селища в България, главно с концентрирано население от турски етнос. В изпълнението на тази работа завързва приятелство и с немския мисионер Мюлер. Заедно посещават кръчми, кафенета, панаири, поклоннически места и като използват ефективно и времето на пътуванията си във влаковете. Изненадващо е допуснат да представи вярата си и на ученици в Шуменското духовно мюсюлманско училище. Той е добре запознат не само с Библията но и с Корана и това го поставя в много благоприятна позиция да води дебат с по-образовани мохамедани и преподаватели. В тези дебати той прави сравнение между исляма и християнството по начин, който може да се обобщи в следното: „Ислям означава преклонение. Ние се прекланяме пред възкръсналия Господар, Сина Божи, Всевишния (1 Кор. 15:25-28), всичко Нему е покорено. Има власт не само да е Господар на вселената, а заради нас, грешниците, сам себе си предава на смъртта. Ние почитаме Сина Божи, Който не само е умрял за нас, но и е възкръснал на третия ден. Този, пред когото вие се молите, е божие създание, човек, Мохамед. Ние се прекланяме пред Сина Божи, прекланяме се пред живия Исус Христос.“ (с. 38-39). Разбира се, тези принципи на свидетелство между мюсюлманите той развива по разнообразни начини, избирателно, според обстановката и хората, с които се среща.

От октомври 1936 до септември 1937 г. предприема нова поредица от посещения на църкви в Унгария, за да ги запознае с работата си и да набави средства за мисията. През септември 1937 година заминава за трети път за България, но много скоро, през април 1938 г. както той, така и други чуждестранни мисионери са принудени от българските власти да напуснат страната.

След като се завръща в Унгария той поема пастирско служение на различни места, най-вече в град Тата.

През 1980 г. почива съпругата му.  На 5 януари 1992 година Господ  призовава и него при себе си. През целия си живот, той свидетелствал за своята вярност към Исус Христос с първия пункт от Хайделбергския катехизис[2]: „Принадлежа на моя Спасител“.

Лайош Дьобрьоши нарича извършената си мисионерска работа сред българските турци „привиден провал на първия ни опит“ (с. 27). Но ние знаем, че  историята на Църквата е богата на примери с привидни провали, с които посятото семе на Благовестието, е дало след време своя плод. Знаем, че днес евангелските християни в Североизточна България,  продължават да работят между различните етнически групи в този край и събират плодове, които Бог прибавя чрез Своята благодат.

Откъси от книгата Лайош Дьобрьоши, Мисията на един унгарец на българска земя.

с. 69-72  ПИСМО НА РЕФОРМИСТКИЯ МИСИОНЕР ПАСТОР ЛАЙОШ  ДЬОБРЬОШИ                       Шумен, 29 март 1931 г.

Първо ще напиша за самия Шумен. Този град има 25-30 хиляди жители. Най-много са турците, после българите, арменците, татарите, евреите, циганите. Най-известният мохамедански център на Балканите. Сред най-известните центрове на обучение на бъдещи свещенослужители в предишната Турция. Тук силата на исляма все още е непоклатима. Общото ми впечатление е, че грешат онези, които си въобразяват, че ислямската религия умира и че след лесна битка е достатъчно само да нанесем съкрушителния удар. Познавам един учител на име Мустафа Решид Ефенди, човек с европейско образование, чиято цел в живота е да бъде мохамедански мисионер сред християни в Берлин. Не са доволни от нововъведенията на Кемал паша (Кемал Ататюрк). Всички са на страната на султана. Трябва да се подготвим за жестока битка, също и в Турция, където според някои джамиите се продават, защото стоят празни. Дълбоко грешат. Насилствените реформи на Кемал по отношение на религията направиха още по-фанатични ръководителите на мюсюлманските кръгове и те очакват освобождението, скърцайки със зъби. Накъде ще се обърнат нещата в Турция, днес още никой не може да каже.  (…)

Учителят ми по турски е директор на турската прогимназия. Начетен човек от глава до пети. Но знае, че турският народ стига до истината не по пътя на Кемал. Освободил се е обаче от оковите на исляма. Знае, че ислямът е прът в колелото на развитието на турския народ. Изтънчен, мълчалив, чувствителен човек. Често разговаряме за Исус. …Той чете Евангелието от Матей. Кой знае каква работа извършва у него великият Божи Дух. Има много такива хора. Подходящ случай за разпространение на Божието Слово, за научни религиозни дискусии. И за това искам да се подготвя. Но трябва да знам арабски. Всред мюсюлманските свещенослужители горе-долу само толкова знаят арабски, колкото у нас знаят иврит (става въпрос за староеврейски). Следователно много малко. Който (между християните) познава Корана на арабски език, държи в ръцете си такова научно оръжие, срещу което само един молла или ходжа от хиляда могат да покажат такава подготовка. Освен това в моите ръце е мечът на Истината и силата на Светия Дух, силата на обичта. За мохамеданската мисия е необходима основна подготовка, защото без нея може да се свърши само повърхностна работа. (…)

Щях да дойда тук, дори ако не бях осигурен материално с възнаграждение. Много малко мисионери имат възнаграждение. Нуждите на мисионера покрива Господ, възнаграждението му е в Божията милост (…)                  Поместено в „Хайнал“, 1931/5-6.

с. 89 -96 ЕДНО ПРЕДИШНО ПИСМО НА ЛАЙОШ ДЬОБРЬОШИ ДО ЧИТАТЕЛИТЕ НА НАШЕТО СПИСАНИЕ                          

Шумен, 27 април 1931 г.

Изминаха два месеца, откакто Господ ме доведе в този град, за да разпространявам сред турците евангелието на възкръсналия Христос. Начинът ни на живот и положението ни напълно се промениха в сравнение с предишните. Покрай това постепенно започвам да осъзнавам колко работа ме чака сред тукашните мохамедани. Едва навън, на работното поле, човек научава какво означава, когато Господарят Исус казва, че „жетвата е голяма, а работниците малко“. (…)

Нашата работа е да проповядваме Евангелието в удобно и в неудобно време, с всички възможни средства и по всяко време, с молитва и жертвоготовност. Благословията и победата са в Божиите ръце. Днес сме само в началото, но ще дойде време и за жътва. Един е сеячът, а друг е  жътварят (1 Кор. 3:6).

Да покажем обичта си към турските братя, като им проповядваме евангелието на възкръсналия Христос с повишена отговорност, без да питаме с цената на какви жертви. Защото не е възможна мисионерската работа без жертви. Преди няколко години 12 турски ученици се покръстиха в Константинопол. Няколко дни след това ги удавиха в Босфора. Старият мохамедански религиозен закон, според  който „вероотстъпниците“ трябва да се убиват, е жив и днес. Преди войната властите в Турция прилагаха този закон, днес  го правят фанатизирани убийци от засада. Кой освен нашият Бог знае какво ще донесе бъдещето на нашето работно поле? (…)

Православните българи имат един хубав обичай. От сутринта на Великден в продължение на четиридесет дни се поздравяват така: „Христос възкресе!“ И отговорът е  „Наистина възкресе!“. Нашата вяра, целият ни живот, работата на мисията ни се основава на това убеждение. В Неговото име работим тук. Нека Господ да позволи и братята у нас да се молят за нас с такова убеждение.

Това пожелание посвещавам на братята у нас: Първото съборно послание на свети апостол Йоан Богослов 5:5 (Кой побеждава света, ако не онзи, който вярва, че Исус е Божий Син.)                                                                    Поместено в „Хайнал“ 1931/9

с. 97-99  ПИСМО НА ЛАЙОШ ДЬОБРЬОШИ ДО ЧИТАТЕЛИТЕ НА НАШЕТО СПИСАНИЕ                  Шумен, 31 юли, 1931

Лятната жега не спря нито ученето ми на турски език, нито мисионерската ми дейност, която нараства правопропорционално на напредъка ми в езика. Естествено не бива да мисля за програма, когато пиша за мисионерска работа, за конгрегации, пътувания, разпространяване на брошури. Просто разговарям с хората по вече многократно обяснявания начин, по улиците, в кафенетата или където има удобни случаи. Неотдавна при мен дойде един стар турчин. Донесе ми яйца. След като се спазарихме, седна да си почине за малко.  Пита ме какъв е занаятът ми. Казвам му, ходжа. Пита ме какъв ходжа? Евангелски ходжа. Знаеш ли какво е Инджил? – питам го. Знам, казва, в „милостивия“ Коран се говори за него, много вярна книга. В отговор започвам да му чета Проповедта на планината от Евангелието от Матей, притчи, Господнята молитва. От време на време възразяваше, казваше, че Инджилът е даден само на християните, книгата на мюсюлманите е Коранът. Питам го дали християните имат отделен бог. Не,  казва, Господ е само един. Тогава, щом Инджилът е книга на Господ, не говори ли на всички хора? На това отговаря, че Коранът е обезсилил Евангелието. Питам го дали Аллах може да си върне думите назад? Не, това, което е казал веднъж, то е казано. Е, казвам, тогава защо не го четете? Защото не знаем, че в него има такава голяма мъдрост. Виждаш ли, Бабам, дошъл съм от „Маджаристан“, за да ви науча на евангелието и да ви разкажа за учението и делата на Хазрети Иса[3]. Дадох му два малки трактата, които прибра с радост. На сбогуване ми пожела да стана „велик и умен учител“ и да разговаряме и друг път. Книгите ми наистина го впечатлиха.

Тези дни ходих в аптеката. Един турски селянин пали цигара. Все още с огниво и прахан, както и в стария свят е било обичай. Предлагам му кибрит, за да не се бави толкова. Вече гори, казва. Започваме да разговаряме. След една минута стигаме дотам, че той се интересува от занаята ми. Знаеш ли, какво е Евангелието? – питам го. Какво да знам, и аз имам едно! При тези думи сяда на пода, в аптеката, развива огромния си пояс и от най-скришното място изважда един трактат, който е станал на парцал от четене. Междувременно приготвиха лекарството ми и се сбогувах със земляка. Има много такива случаи.

с. 100-120  МЕСЕЧЕН ДОКЛАД ЗА МАЙ 1931 НА ЛАЙОШ ДЬОБРЬОШИ,  МИСИОНЕР СРЕД БЪЛГАРСКИТЕ ТУРЦИ (няколко избрани абзаца)

Скъпи братя,

В този мой месечен доклад с голяма благодарност и радост трябва да отбележа, че след дълги и тежки месеци изнурителна работа най-после с по-голяма енергия ще мога да се заема със същинската си дейност. (…)

Разбира се, не трябва да обяснявам специално, че все още тече само подготвителна работа. Тя обаче е много по-разностранна и много по-важна отколкото изглежда. … Една много малка част от тази подготовка може да се извърши в мисионерското училище, където питомците получават само общи познания, които са също необходими и важни. Същинската подготовка във всеки случай тече на работното поле.

Най-важната част от тази подготовка е ученето на език. В настоящия случай на турски език. …Както е общоизвестно, турският език е сроден с унгарския, това родство личи не от общата лексика …а от еднаквата структура на езиците. У нас си мислех, че това е изключително предимство за мен, понеже без особени трудности ще усвоя идиомите на местните турци. Тук обаче виждам, че това не е лека работа. Османо-турският наистина е родствен с унгарския, но е труден, точно заради това.

Друга важна част от подготовката е изучаването на религията. Трябва да се познава „светата книга“, „светите обичаи“, официалните тълкувания на Корана, схващането на сектите, различните отклонения на местно ниво, институциите, духовните движения.(…)

Това не означава, че по време на този подготвителен период въобще няма да търся удобен случай за представяне на доводи. … В разговора с хора от Изтока е лесно да се намесят религиозни въпроси. … Като разисквахме религиозни въпроси, разказвах им за същността на заместващото жертвоприношение. Самата история чух или прочетох много отдавна, някъде:

Имало едно време един емир в Арабия. Един ден издал строга наредба и заповядал да удрят по сто тояги на нарушителите ѝ. Първият човек, който нарушил заповедта му, била собствената му майка. Как мислите, какво направил? Може би е оттеглил заповедта? Не, казаха, защото тогава би издал слабостта си. Или опростил наказанието на майка си? – попитах аз. Тогава нямало да бъде безпристрастен. А слабият и пристрастен човек не е достоен да управлява. Той не направил нито едно от двете неща, а сам изтърпял стоте тояги вместо майка си. Вижте, така е страдал заради нас Христос. Престъпихме Божия закон. Не можем да понесем наказанието си, защото то би довело до нашето унищожение. Аллах обаче ни обича, защото Той е баща на хората. Обаче справедливостта изисква наказанието да бъде изпълнено. А това единствено светият и безгрешен Исус е бил способен да понесе. Мога да кажа, че всички слушаха с наострени уши. (…)  „Хайнал“, 1931/11-12; 1932/1,3.

с. 201-207  БАБА КОНДУ

Понеже мохамеданската религия не е способна да задоволява по-дълбокия копнеж на душата по търсене на Бога, мнозина са търсили и търсят удовлетворение в тайнствени религиозни практики. Така са възникнали различните ордени на дервишите. Дервишите са ислямски монаси. Мохамеданският свят е обхванат надлъж и нашир от мрежа от най-различи подобни монашески общности. … Турската република, както знаем, премахна  и тях. В България, обаче, и до днес са запазени редица (техни) манастири. …

В България съществуват четири по-известни дервишки манастира: Демир-баба теке, в областта Делиорман, (край с. Свещари, Исперихско), шуменското теке (вече не съществува), манастирът Къзана (Къзана теке край с. Момино, Търговищко) и Баба Конду (местността Баба Конду край с. Божурка, Търговищко). Последният всъщност не е манастир, а само свещен гроб, който по своето значение и въздействие надминава останалите.

Баба Конду се намира на едно възвишение между Ески Джумая (гр. Търговище) и Османпазар (гр. Омуртаг) насред гъста дъбова гора. Всяка година на шестия петък след хъдърлез (пролетен празник на радостта, за българите денят на свети Георги) от далечни земи, но предимно от околните села, народът се стича на тълпи, жени, деца и мъже, ходжи, дервиши, бедни, богати, за да направят курбан. … Характерно е, че по-суеверните българи също участват, както обикновено българските селяни на драго сърце търсят  и чудотворните доктори – ходжите. Ето резултатът от вековното съжителство.

Сега трябва да опиша подробно колко високи клади издигат от дъбови цепеници. До огромния огън забиват раздвоени колове и на тези вили въртят набученото на дълъг кол агне. От огъня лъха такава горещина, че не може да се стои до него. И човек може да се опече като жертвеното животно. Но месото не пекат в огъня, а на силната топлина до огъня, а по-късно в жарта. (…)

Този народен празник е отличен повод за проповядване на Божието Слово. Отправихме се на път рано сутринта, за да пристигнем навреме. … Не трябва да споменавам, че появяването ни предизвика сензация. Особено когато под едно дърво започнах да тананикам псалтири, след това на все по-висок глас да пея на унгарски, от всички страни започнаха да ме наобикалят любопитни лица. Когато настъпи подходящият момент, със силен глас изпяхме една турска песен, при което народът започна да се тълпи около нас. Бяхме четирима. Един от нас раздаваше трактати със заглавие и тема „истинското жертвоприношение“. Друг наш брат се опитваше в личен разговор да докаже свидетелството за Спасителя. Нашият колега от Ески Джумая на висок глас цитираше  стиха „и в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, дадено на човеци, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния 4:12). Когато обаче присъстващите ходжи започнаха да ни осмиват заради заявлението, че Исус Христос е единственият Спасител, тогава аз взех думата. Според дадената ми власт разясних защо Исус Христос е единственият Спасител, защо е трябвало да умре и каква божествена мъдрост се крие в Неговия вечен живот, във превъплъщението (въплъщението), чудесата, учението, страданието, смъртта, възкресението, възнасянето Му на небето и в надеждата за повторното Му завръщане.      Господ благослови този рядък удобен случай и ние щастливо тръгнахме обратно. По пътя се сприятелихме с още интелигентни млади турци.

В края на едно село, доста изтощени от жажда и ходене пеша, се обърнахме към един млад турчин и го помолихме за вода. Скоро донесе една каменна стомна, от чието съдържание отново придобихме сили. От благодарност му предложихме „водата на Живота“, която прие с голяма радост. Оказа се, че един негов приятел получава списвания от нас, издаван и разпространяван турски вестник „Шахид юл хакайк“, „Свидетел на Истината“. През изминалата зима той вече бил чел жадно този вестник заедно с приятелите си, дори през месеца Рамазан говорил в джамията на конгрегацията за онези чудодейни неща, от четенето на които сърцето му винаги се радвало така. Скоро се появи и баща му, после мнозина съседи и се оформи напълно редовно събрание. Дадохме му едно Евангелие от свети Йоан, за което възторжено благодари. Според баща му това момче е станало „същински пурутестан“.На въпросът ми дали оттогава синът му е станал по-добър или по-лош човек, той отговори – по-добър. С обща молитва помолихме Светия Дух да продължава да помага на тези пробудени души.   Поместено в „Хайнал“ 1935/8.

с. 230-233    ПОМАЦИ

Пролетната слънчева светлина топло обгръщаше старинната сграда на Ески джами[4]. Неколцина набожни мюсюлмани тъкмо сега излизаха от джамията, където бяха направили икинди, следобедната молитва. (…)

В храма (джамията) тече не само молитва, но и прилежно учение. От далечни краища се събират тук… Много пъти съм идвал на това място при учениците от Ески джами. Застанал до белия надгробен камък на някой паша, ги посвещавах за тайните прояви на човешката душа и за спасителната сила на разкриващата се в Евангелието Божия воля. В такива моменти момчетата стоят около мен на големи групи и ме гледат внимателно, а младите им души с любопитство поглъщат словата.(…)         Запознах се с едно от тези момчета, чието особено произношение ми направи впечатление. Оказа се, че този ученик не е турчин, а помак.  Така българите наричат онези мохамедани, които някога през вековете на турското потисничество приели тази вяра, но преди това били българи християни.(…)

С Мустафа, ученика помак, започнах да разговарям на български. Особено вълнуващо беше да говоря с мюсюлманин, който не е турчин. Мустафа изглеждаше открит човек. Жадно слушаше Божието Слово. С последните си пари купи предложеното му за продажба Евангелие. Сякаш дълбоко със сърцето си и той чувстваше странното положение, че с българския език възхвалява „чужд Бог“, или навярно в душата му се беше пробудил силен човешки копнеж за изкупление: не спираше да слуша какво му говорех за Исус. Показах пълновластната божествена сила на Исус, която се разкриваше в чудесата Му, но преди всичко в това, че имаше власт да даде душата си за нас и отново да я приеме. (Йоан 10:18) (…)

С ученика помак завързах близко приятелство. Много пъти го посещавах в по-тясната му и по-тъмна от лисича бърлога килия. Често пред мен са блестящите му очи, пламналите му от желание бузи. Сякаш чрез него до сърцето ми достигаше зовът за помощ, трескавото търсене на светлина на един заблуден народ. Когато у дома забележа безразличие към мохамеданската мисия, веднага се сещам за Мустафа и за стотиците му търсещи другари, за народите по целия свят, живеещи в мрак: варвари, мохамедани, евреи – и отново разбирам, че мисията е по Божия воля и заповед. В такива моменти отново се изпълвам с вяра, че смело мога да призова душите: Елате, помогнете да се трудим, да се молим и да жертваме живот и блага за народите, които не познават Христа!

 Поместено в „Хайнал“, 1936/11.

[1] ДЬОБРЬОШИ, Лайош. Мисията на един унгарец на българска земя София, Унгарски културен институт / ИК „Арка“, 2018 г. (Предварителни бележки – доц. Венета Янкова, Предговор към унгарското издание – п-р Пал НЕМЕТ,  Лайош ДЬОБРЬОШИ 1906-1992 – биографични бележи от Ида Ференцне).

 

[2] Хайделбергският катехизис, издаден през 1563 г., изразява доктриналните позиции на реформираните калвинистки църкви в Германия, Холандия, Унгария и др. (виж Кернс, Ърл. Християнството през вековете. Нов човек, 1998г. с.337, 343.)

[3] Хазрети Иса (Свети Иса), в случая Исус Христос – бел. ред.

[4] Старата джамия. Става дума за Томбул джамия в Шумен, изградена от Шериф Халил паша (1740-1744).

Similar Posts