Наскоро в християнските книжарници се появи нова книга с предизвикателно заглавие и чудесно художествено оформление. Заглавието е Подарен живот.[1] А илюстрацията на корицата е две ръце, които присаждат нежна клонка в пръстта. Отварям напосоки тази книга, и ето – навън е зима, а мен ме лъхва някаква свежа струя на пролетен вятър. Както казва редакторът Елисавета Попова в своя уводна бележка, най-ценното в книгата е жизнерадостното усещане, че не бива да се отчайваме в този понякога непредвидимо жесток свят и че винаги можем да долавяме аромата на надеждата, стига да знаем къде да го търсим.
Авторът Красимир Владимиров е роден в София през 1968 г. Учи икономика в Свищов. По времето на политическите и икономическите промени в България започва да търси истината за Бога. През 1991 г. разбира, че всъщност той е „намерен“ и призован от Господ Исус да Му отдаде живота си. Записва се да учи във Висшия евангелски богословски институт (ВЕБИ). Там се запознава със Светла Петрова, с която скоро след това създават семейство. Раждат им се последователно две дечица с ангелска красота на лицата, но за съжаление, с тежки диагнози на церебрално увреждане. Редят се години в търсене на лечение, помощни терапии, неимоверни усилия при отглеждането и изобщо страдания, непознати за „обикновените“ родители. В подобни случаи мъжете често изоставят семейството си.
Като обем книгата съдържа 45 заглавия на есета, размисли и молитви, събрани в три групи. Във втората има слова с по-изрично заявен поучителен характер като проповеди и призиви за размисъл. Някои от тях носят следните заглавия: „Верният приятел“, „Господ си спомни“, „Стъпки от любов“, „Вавилонски кули“, „Да приемеш на гости Исус“. Но няма как и всички останали текстове да не въздействат. Освен че ни водят към Евангелието, в тях е вплетено и свидетелство за устояване във вярата през трудно описваща се борба за живот – всеки ден и всяка нощ! Без да ни го натрапват, ако сме достатъчно чувствителни, можем да доловим от редовете на книгата през какви изпитания преминават Краси и Светла. Но пак от там разбираме, че пред нас стоят мъж и жена, „повече от победители“!
Съвсем права е Елка Джамбазова, която пише на задната корица, че Краси е самороден талант с чувствителна душа и нежно сърце, които Бог му е дал. Той наистина има чудесната способност да наблюдава и пресъздава житейски събития, срещи с обикновени хора, птици, природни състояния и да ни увлича, за да се вълнуваме и дивим, да откриваме в тях живот и жажда за живот. Има и широк поглед върху политическите, спортните и културните събития.
Понякога Краси ни поднася и изненадващи, бързи преходи от един образ към друг и от една мисъл към друга. Прави го като малко дете, което иска да каже много неща на по-възрастните. Но на това се дължи и част от внушението за непринуденост и свежест. А както казва Елисавета Попова, иронията и самоиронията допълват колорита на неговия стил.
Как да не се усмихнеш, когато авторът ни въвежда в безпорядъка на авторемонтна работилница и взема повод от една тривиална история за поправката на стар италиански автомобил от позастаряващ майстор, за да ни „запрати“, почти насила, във времето на спомените, когато тази кола е била нова, но и недостъпна за масовия български потребител от епохата на „соца“. Епоха, която (ако не познаваме престъпленията, които се вършеха от тогавашната власт) си има свое романтично очарование – просто защото си е „наша“ епоха. И то наша от детските спомени: миризма на скара със стандартна гарнитура, песните на Демис Русос и Том Джоунс, телевизорите „Плиска“, „Лека нощ, деца“, благодатта да се изкъпеш в прохладата на речен вир.
Но споменаването на думата благодат дава нов повод да се каже нещо по-важно от спомените: нещо за нашето настояще и бъдеще. Трябва непременно, дори с риск да изоставим ремонта на колата, да чуем за благодатта, която не е безлична космична сила, а идва с живота и страданията на кръста на Господ Исус Христос. Благодат, без която трудно се живее и от която всички хора имат нужда.
Нека да напомним, че ръцете, написали тази книга, държат всеки ден малките нежни ръце на Радост и са държали години наред „белите изнежени пръсти“ на Теди, който наскоро отмина при своя небесен Отец. „Бели, дълги пръсти“, които така и не са могли да държат лъжица, камо ли молив, мобилен телефон или таблет. Но според неговия баща това са и ръце на мъжко момче. Това момче не е познало много от съвременната цивилизация, но е преживяло неща, които неговите връстници не подозират. Краси рядко споделя подробности за това, което е преживяло цялото семейство, но все пак трябва поне да го спомене някъде – най-вече заради нас, читателите, заради полезното ни отрезвяване: „Трудно е да се опише какво се случи в тялото и главата му… с епилептични пристъпи, неядене, борба за всяка хапка храна, много нощи борба за сън, физиотерапия, силни упойващи лекарства, болници, линейки… За мен той е силен мъж, борец със смело и добро сърце.“
И ако някой запита как се издържа на всичко това, споделено и несподелено, авторът не пропуска да изпълни призванието си на проповедник и насочва движението на мисълта ни към „Бога Исуса Христа, Спасителя, Който дава живот и бъдеще и надежда“.
Почти в края на книгата Краси Владимиров иска да насърчи и нас: „Има Един, който бди над нас, води ни за ръка, води ни на зелени пасища, при бистри води, макар и понякога през тъмни, духовно мрачни долини. В присъствието на неприятеля Бог излива специална благодат.“
[1] Красимир Владимиров, Подарен живот (FastPrintBooks, 2021). Книгата може да бъде намерена в Книжарница-кафе „Защо не?“ (ул. Солунска 49).
