19 юни 2021 г.

Адам и Исус Победителят

Преди няколко години имахме възможност заедно с пастир Благовест Николов да участваме в една международна конференция в Рио де Жанейро, Бразилия. Това беше благословено и вълнуващо време за споделяне на общата ни вяра с братя и сестри от всички континенти.

Вълнуващо беше и изкачването на хълма, на който се извисява прочутата скулптура на Христос Изкупителя. Преди това обаче трябваше да преминем с автобуса през няколко квартала на Рио де Жанейро, в които царуват мизерията, разрухата на стари жилищни сгради, нечистотата… видяхме лицата на хора, на които се четеше липса на надежда за нещо по-добро. Разбира се, когато се изкачихме горе, в подножието на величествената фигура на Христос, с неговото благородно лице, с разгърнати благославящи ръце и видяхме великолепната панорамата от суша и вода, която се открива пред нас, забравихме неприятните неща, останали  долу.

Трябва да призная, че дори и на един протестант, който не се покланя на икони и скулптури, все пак нещо му трепна, когато се изправи пред един такъв образ на Христос. Фактът, че на другия край на Земята сме открили хора, които също като нас обичат Исус и възлагат своята надежда Той да благослови земята им, е трогателен и действа по определен начин на самочувствието ни като  християни.

Някой би могъл да каже с патос, че образът на Христос свързва тук в солидарно единство всички хора, потомци на Адам от целия свят. Но дали наистина е така? Така е, но трябва да се напомни една подробност. Всички потомци на Адам имат човешки сърца. Сърца, в библейския смисъл – на съзнание за самоличност. Но ако сме реалисти, най-вероятно там, на хълма,  има почти винаги две групи от хора. Едните са със самоличност на хора,   самодоволни и самодостатъчни, като красиво полиран камък. Другите са със смекчени  сърца, със самоличност, отразяваща Христовата личност. Те схващат превъзходството на своята зависимост от невидимия, но жив Господ и Изкупител Исус Христос. В Адам всички сме обвързани от солидарност в грях. В Христос можем да бъдем обвързани в солидарността на Неговата благодат.

Защото ако поради прегрешението на единия, измряха мнозината, то Божията благодат и дарът чрез благодатта на един Човек, Исус Христос, се преумножи за мнозина много повече (Рим. 5:15).

При все това смъртта е факт. Философите говорят за нея като за Небитие, като Нищо. И все пак тя е нещо, което присъства, съгласно Божията непознаваема премъдрост и по Божие позволение, като реалност. Нейната истинска същност е прекъсната връзка с Бога, разрив и бунт срещу Него. Апостол Павел говори дори за царство на смъртта, за царуване на смъртта. Смъртта представлява зависимост.

Ако познаваме целостта на Божието слово, ще знаем, че чрез греха на Адам всички човеци са покварени и са осъдени на смърт. От друга страна, трябва да знаем, че вестта за „благодатта на един Човек“ – с жертвата на Господ Исус на Кръста, предлага спасение на всички човеци. Спасяват се тези, които го приемат сериозно – с вяра и покаяние. А тези, които го приемат сериозно, с вяра, се стараят да живеят според изискванията на Божията святост и вършват дела, които свидетелстват за тяхното покаяние.

Има твърде много коментари в християнската литература за това кое най-вече е изиграло фатална роля за осъждането на Адам и неговото потомство. Най-сериозният и достоверен отговор на такъв въпрос е, че основната причина за грехопадението е опитът на човека да „кове“ сам, без Бога, моралните закони и да определя сам кое е добро и кое е зло. Това го води до навлизане в  познанието на света по съвсем погрешен и катастрофален път.

Когато бях там горе на високия хълм със статуята на благославящия  Христос си спомних, че в България, в Пловдив, пак на един хълм има почти същата по височина скулптура от камък, от сив гранит. Скулптурата изобразява съветски войник от Червената армия. Наричат го „Альоша”. Казвам си какъв по ярък антипод на онази скулптура на Христос в Рио де Жанейро. Мисля си, че ако все още трябва да я запазим, като исторически паметник, трябва да я прекръстим и да я наречем паметник на Адам. Адам, който урежда съдбините си с оръжие в ръка. Защото синът на Адам Каин вече знае как се прави това. Знае, как да се освобождава от застрашаваща го конкуренция и от хора, които накърняват честта му, знае как да ликвидира хора, които не споделят неговата религия и идеология.

В тази част на своето послание към римляните, апостол Павел  противопоставя  последователно на няколко пъти  Адам на Христос. Но въпреки това апостолът нарича Адам „образ на Бъдещия”?: „Адам, който е образ на Бъдещия“ (5:14). На какво основание?

В тази връзка трябва да си припомним, че преди падението си, Адам е приятел на Бога. Бог разговаря с него, както баща със син. Между тях има един договор-завет, нещо като завещание на цар към царски син. Царят е Всемогъщият Бог, царският син е Първият човек, с жизнено дихание от Бога. Изискванията на Бога към Адам са представени в повелителна форма, под властта на Твореца, но са гаранти на неговата власт над видимото творение и гаранти на истинска свобода. От него се очаква единствено да ги приеме отговорно, да им се подчини с вяра и с любов. Това е провидението за бъдещето на човека, който представлява цялото човечество.

За нещастие, любовта, вярата и готовността за подчинение у Адам, са уязвими, неукрепнали и той ги подценява, като дава място на своето неуместно любопитство, суетност и гордост, подклаждани от едно друго, злонамерено творение – Сатана. Фатална грешка! Грях!… Свършва времето на срещите при вечерния ветрец. Адамовите потомци не се учат вече да протягат, с пълно доверие, ръце към Бога. Хората затъват в духовна смърт.

Но Бог не престава да обича Адам, макар и вече от дистанцията на Своята недостижима святост. Бог веднага започва да работи за възстановяването на предвиденото бъдеще на човека. За тази цел предстои изпълнението на радикален план през дълъг и мъчителен път. Път през Голгота. Път, който Един друг, като Адам трябва да извърви. Трябва – Този, „вторият Адам” – да е неосквернен от наследството на греха. Това е възможно единствено за Единородния Божий син, въплътен като Човешки син, чрез девицата Мария. Така трябва да се изпълнят и думите на Бога в Едемската градина, казани на Сатана за потомството на Адам и Ева в образен смисъл: „…то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата“ (Бит. 3:15б).

Така че още от момента на падението на Адам, Бог заявява, че има един „БЪДЕЩ“, Който благотворно може да представлява човечеството. Адам се оказва негов предшественик по родословие и само по подобие – образ на идващия Христос.

Новият Адам е Исус Христос с разтегнати и прободени ръце на кръста, но и Възкръснал, за да благославя със същите ръце, тези, които идват при Него със покаяние и любов. На него принадлежи, над всички други чествания, правилното честване на Деня на Победата. Истинският победител не е Адам, стиснал шмайзер в ръка.

В Христос и новородените от Бога потомци на Адам приемат образа на „Бъдещия“. Те са истинските победители. Има милиони хора по света, които не са виждали статуята на Христос в Рио де Жанейро, но познават силата на благославящите ръце на Живия и Възкръснал Христос. Те са призвани да променят света и да подготвят идващото Божие царство.

Similar Posts