Повествование

 

Библията е разказ. Повече от всичко друго тя описва една глобална история на личностна близост и любов, прекъснати от изневяра, бунт и ненавист, но възстановени с много болка и жертва и подхранвани с търпение, своевременна благодат и надежда за бъдещето.

Като сбор от литературни творби Свещеното писание съдържа различни видове текст: исторически разкази, правни норми, литература на мъдростта, лирически текстове, пророчески писания, апокалиптични откровения, евангелски жития, лична и публична кореспонденция.

Жанровото богатство в Библията отдавна е предмет на изследвания и анализи. Може би най-широко в нея е представен повествователният текст (наричан още „наратив“). Общо казано, повествованието е хронологически разказ на изминали събития с основни елементи като сюжет, обстановка и персонажи. Отделни епизоди в дадена поредица от случки се излагат наред със съответните герои и техните действия. Като жанрова разновидност на художествения текст повествованието спада към прозата (за разлика от други жанрове като поезията или драмата).

Изборът на речеви стратегии в художествения текст зависи от жанра на творбата, от творческия замисъл на автора или от търсения резултат. Така между различните видове наративно изложение в дадена литературна творба се очертават три основни подхода. Някои пасажи са разказвателни (т.е. проследяват исторически или измислени събития и могат да са преки или драматизирани); други са описателни (т.е. обрисуват характеристики на предмет или образ); а трети са коментарни (т.е. анализират отношенията между факти и събития). Всички те присъстват и в Библията.

При прекия наратив разказвачът просто описва събития: „Така се върнаха Ноемин и снаха ѝ Рут, моавката, която дойде от Моавската земя. Те пристигнаха във Витлеем в началото на жътвата на ечемика“ (Рут 1:22). С инструментите на картинния език се подрежда разгръщащо се действие, следващо закономерността на редуването на завръзки, кулминации и развръзки. Основната сила на прекия наратив са глаголите и наречията.

При драматизирания наратив се цитира пряка или непряка реч на персонажите, с която действието допълнително оживява: „Тогава Вооз каза на Рут: Чуй ме, дъще моя! Не ходи да събираш класове на друга нива и не си отивай оттук, а остани при слугините ми“ (Рут 2:8). Силата на този подход е както в редуването на гледни точки между участниците в диалога, така и в предаването на неизговорени мисли или мотиви. (В търсене именно на този ефект впрочем през 2012 г. Библейско дружество „Еклесия“ и издателство Thomas Nelson публикуваха впечатляващ динамичен превод на цялата Библия под формата на драматизиран текст със заглавие „The Voice”.)

При описателния наратив разказвачът ни запознава с детайли от обстановката или характеристики на героите: „На Лия очите не бяха здрави, а Рахил имаше хубава снага и хубаво лице“ (Бит. 29:17). В такива пасажи действието временно спира и погледът на читателя се насочва върху отделни подробности, обогатяващи картинното възприемане на ситуацията. Основната сила на този вид подход са прилагателните.

При коментарния наратив отново се прави кратка пауза, за да може разказвачът да ни запознае с контекста или цялостното значение на случващото се: „А содомските мъже бяха твърде нечестиви и грешни пред Господа“ (Бит. 13:13). В такива случаи може да се добавя информация за предисторията, за съпътстващи сюжетни линии, за връзката с характера и мотивите на персонажите, за културно-историческата среда. Тук е позволено и гласът на разказвача да прониква в повествованието със свои коментари и заключения.

Всеки от тези подходи служи на определена цел. Прекият наратив служи за придвижване на действието напред. Драматизираният наратив ни сближава с героите и помага да погледнем през техните очи. Описателният наратив спомага дадената случка да придобие цвят и плът във въображението ни. А коментарният наратив съдейства с пояснения, контекстуализиране и тълкуване на сюжетната линия и отношенията между персонажите и събитията.

Наистина, цялата Библия представя едно продължително и завършено повествование. (Самата дума повествование впрочем идва от старинната българска дума „повѣсть“ – „известие“, „разказ“). От зората на първите творчески слова, през драматичното разкъсване на връзката между Създателя и човека, през столетията надграждана надежда, през кулминацията с кървавия кръст и отместения камък, през възродените отношения на блудните синове с благодатния Баща, до заключителната венчална трапеза в края на времената, „чудната стара повест“ продължава да се преразказва отново и отново. Стопявайки леда, стопляйки сърцето, споявайки нова връзка с Твореца, тази повест е единствената надежда за оплетения в грехове човек. А днес повече от всякога тя се нуждае от верни разказвачи.