Барменска богословска декларация

На 31 май 1934 г. е приета Барменската богословска декларация, която се възпротивява на покорството и служенето на църквата на държавата и в частност на националсоциализма, както и на диктатурата в лицето на Адолф Хитлер. Повечето от хората, поставили имената си под тази декларация и подкрепящи Изповядващата църква (тази част от църквата, която се придържа към библейския възглед за света), са подложени на гонения, изпратени в концентрационни лагери и дори убити. Тази „Богословска декларация относно настоящото състояние на Евангелската църква в Германия“, обикновено съкращавана като Барменска богословска декларация или Барменска изповед на вярата, изразява богословската основа на Изповядващата църква във времето на националсоциализма. Тя е разработена от Карл Барт с помощта на Томас Брайт и Ханс Асмусен и е приета след кратко въведение от Асмусен на първия синод на Изповядващата църква на 29 до 31 май 1934 г. в предградието на Вупертал, Бармен. Тя води до разцепление в Евангелската църква в Германия: между християните, станали част от Изповядващата църква, и тези, които поддържат църквата, носеща името „Немски християни“ (създадена в подкрепа на националсоциалистите и Хитлер и изобщо на арийския поглед върху библейската история). Тази декларация се счита за пътепоказател за немскоговорещите църкви през ХХ век. За някои църкви се е превърнала в част от изповедта, която свещениците трябва да направят при ръкополагането им, преди да встъпят в длъжност.

Текст на декларацията

1. Исус Христос казва: „Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отца освен чрез Мен.“ (Йоан 14:6).

Истина, истина ви казвам: Който не влиза през вратата на кошарата на овцете, а прескача от другаде, той е крадец и разбойник…Аз съм вратата; ако някой влезе през Мене, ще бъде спасен и ще влиза, и ще излиза, и паша ще намира.“ (Йоан 10:1, 9)

Исус Христос, така както е засвидетелстван в Свещеното писание, е единственото Божие Слово, което ние трябва да слушаме, на което трябва да вярваме в живот и в смърт и на което трябва да се подчиняваме.

Ние отхвърляме лъжливото учение, че Църквата може или трябва да признае като източник на своята проповед, извън или заедно с това единствено Слово Божие, други събития и сили, образи и истини като Божие откровение.

2. „А от Него сте вие в Христос Исус, Който стана за нас мъдрост от Бога и правда, и освещение, и изкупление“ (I Кор. 1:30).

Както Исус Христос е Божието обещание за прощение на всичките ни грехове, така Той е и Божията могъща претенция върху целия ни живот; чрез Него върху нас идва радостно избавление от безбожните окови на този свят за свободно, благодарно служение на Неговите създания.

Ние отхвърляме лъжливото учение, че има области в живота ни, в които ние не служим на Исус Христос, но на други господари; области, в които ние не се нуждаем от оправдание и освещение чрез Него.

3. „Но действащи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос, от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез службата на всяка става, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта.“ (Ефес. 4:15-16)

Християнската църква е общността на братята, в която Исус Христос присъства и действа в слово и тайнство чрез Светия Дух като Господ. Тя трябва да свидетелства с вярата си и покорството си, с посланието си и реда си като църква на помилваните грешници сред един свят на греха, че тя е само Негова собственост, че живее само от Неговата утеха и насърчение в очакване на Неговото завръщане.

Ние отхвърляме лъжливото учение, че Църквата трябва да се откаже от формата и реда на посланието си по своя преценка или да го промени под натиска на властващите идеологически и политически убеждения.

4. „Но Исус ги повика и каза: Вие знаете, че князете на народите господаруват над тях и големците им властват над тях. Но между вас няма да бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител“ (Мат. 20:25, 26).

Различните служби в Църквата не дават основание за господство на някои над други, но са елемент от упражняването на поверените и заповядани на цялата общност служби.

Ние отхвърляме лъжливото учение, че Църквата е длъжна или може, извън това служение, да разрешава или да дава специални правомощия на лидери, стремящи се към господство.

5. „От Бога се бойте, царя почитайте.“  (I Петр. 2:17).

Писанието ни казва, че държавата, според Божията воля, има задачата в един свят, който все още не е изкупен, в който се намира и Църквата, според мярката на човешкото разбиране и човешки възможности, чрез заплаха и употреба на сила, да се грижи за справедливост и мир. Църквата признава с благодарност и почит към Бога ползата от този така определен ред. Тя напомня за Божието царство, Божията заповед и правда и по този начин напомня за отговорността на управляващи и управлявани. Тя се доверява и се подчинява на силата на Словото, чрез което Бог поддържа всичко това.

Ние отхвърляме лъжливото учение, според което държавата със своето специално предназначение трябва или може да определя единствения и абсолютен ред в човешкия живот и по този начин да изпълни мисията на Църквата. Ние отхвърляме лъжливото учение, според което Църквата отвъд своята специална мисия да придобива държавен вид, да поема държавни задачи и държавно достойнство и по този начин се превърне в орган на държавата.

6. Исус Христос казва: „И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на века.” (Мат. 28:20).

Божието слово не се връзва.“ (II Тим. 2:9).

Мисията на Църквата, върху която се основава и свободата ѝ, се състои в това, основана на Христос, и следователно служейки на Неговото слово и дело, чрез проповед и тайнства, да носи посланието за освобождаващата Божия благодат към всички хора.

Ние отхвърляме лъжливото учение, че Църквата може, допускайки човешко върховенство, да постави словото и делото на Господа в услуга на някакви произволно избрани желания, цели и планове.

 

Значение на Барменската богословска декларация

Всичките шест тези имат една и съща структура: те започват, следвайки христологичен подход, с един или два цитата от Новия Завет. Следва един параграф, в който положително е формулирана изповед в няколко изречения. Накрая следва също толкова кратък параграф, назоваващ концепциите, отхвърлени като „лъжливо учение“ (ерес).

Още първата теза формулира противопоставянето на Изповядващата Църква срещу всяко естествено богословие или „тире-богословие“, което търси да избегне изолацията и вижда откровения от Бога в разнообразието на светската култура и идеи. Тук Карл Барт вижда едно развитие в погрешната посока, започнало още в 1700 година, и носещо опасността от нагаждането на разнородни богословски твърдения. Съвременни представители били специалистите по догматично богословие Вернер Елерт и Павел Алтхаус. Тази първа теза е насочена особено срещу богословието на Немските християни, които според Барт възприемат немския народ като второ откровение от Бога.

Втората теза противопоставя идеята за царството на Христос на учението „за двете царства“ и определянето на държавата като нещо добро, криещо реална опасност от обожествяването ѝ. Така възниква „двоен стандарт“ - държавата и професионалният живот да имат собствени закони, а етиката на Проповедта на планината да се прилага само в живота на отделния човек. Срещу такова разделяне на Евангелието и закона е насочена втората теза: за християнска отговорност за света.

Третата теза формулира принципно ново евангелско разбиране за ролята на Църквата, според което Църквата не трябва да се отказва от формата и реда на посланието си по своя преценка и не трябва да ги променя под натиска на властващите идеологически и политически убеждения. С това са променени по-ранните разбирания, според които не съществува църковно право или че правният ред в църквата е само задача и право на държавата.

В четвъртата теза личи специфичното евангелско разбиране за служение: различните служби в Църквата „не дават основание за господство на някои над други“. Тази теза е допринесла значително за развитието на църковно-административното правораздаване.

Петата теза се противопоставя на тогавашната политика на координация с национал-социалистическата и всяка тоталитарна държава и нейните идеологически амбиции, които влияят на чисто църковната сфера и по този начин се стига до конкуренция и противоречие с християнското посвещение.

В шестата теза се дава конкретна богословска легитимация на правото на Църквата на религиозно самоопределение, което е гарантирано и от държавния закон с конституционен статут.

Барменската декларация не трябва да се тълкува, както често се казва от 1945 г. насам, като акт на съпротива срещу нацизма. Това се потвърждава и самото ѝ съдържание. В богослужението при откриването на Синода на 29 май суперинтендантът на Дрезден Хуго Хан споменава „нашия народ и нашата страна и нейните лидери, особено нашия президент и канцлер“ в молитвата си. Декларацията от Бармен следва да се разбира като важна стъпка в един неизбежен спор. Това е спор за ролята на Църквата, но и за взаимоотношенията между Църква и държава. „Декларацията от Бармен беше преди всичко богословска, а не политическа декларация“, казва Ханс Асмусен в своите коментари към нея: „Ако ние протестираме, ние не протестираме като хората от този народ срещу най-новата му история, не като граждани срещу новата държава, не като индивиди срещу властите, но ние протестираме срещу едно и също явление, което в продължение на повече от 200 години бавно подготвя опустошението на Църквата”.

Критика

Барменската богословска декларация на Изповядващата църква, приета като протест срещу „Немските християни“, довежда до многократно разцепление в протестантските църкви. Тя е критикувана и оборвана от така наречената Ансбахска група в лицето на Паул Алтхаус, Вернер Елерт и пастирите Фукс, Грийсбах, Зайлер, Верлин и др., принадлежащи към Ансбахския съвет от 11 юни 1934 г. Критикувана е и от Герхард Кител, Херман Сасе, Карл Щанге и Лутеранския конвент. Немските християни – в тесния смисъл на това определение, – най-общо игнорират нейните тези.

Фактът, че декларацията от Бармен не взема становище относно съдбата на евреите в нацистка Германия (т. нар. еврейски въпрос), винаги е бил подлаган на критика. Всъщност, поради нейния христологичен подход и поради интензивното разграничаване от „Немските християни“ и съответната идеология, на този въпрос не се придава нужното значение. Години по-късно Карл Барт отчита, че на съдбата на евреите не е отдадено необходимото внимание и в това отношение упражнява самокритика. От друга страна, той посочва публикуваното от Дитрих Бонхьофер още през 1933 г. произведение „Църквата и еврейският въпрос“ като пример за отношението и мнението на Изповядващата църква. Това, разбира се, не е било достатъчно.

Мартин Ниймьолер (наричан още „личният затворник на Хитлер, изпратен в лагера «Заксенхаузен» и после в «Дахау» до освобождаването му от съюзническите войски през 1945 г.), съосновател на Изповядващата църква, по-късно описва своята, а и на църквата вина с думите: „Ние не се чувствахме задължени да казваме каквото и да било за хората извън църквата... не бяхме стигнали толкова далеч да се чувстваме отговорни за хората от нашия народ“.

През 1976 г. той обобщава случилото се в периода на националсоциализма по следния начин:

Когато нацистите дойдоха за комунистите,

аз мълчах; аз не бях комунист.

Когато те затвориха социалдемократите,

аз мълчах; не бях социалдемократ.

После дойдоха за синдикалистите,

а аз мълчах; не бях синдикалист.

Когато дойдоха за мен,

не беше останал никой, който да се възпротиви.“

Превод от немски: п-р Владимир Тодоров