Многостранната личност на Неофит Рилски


Портрет на Неофит Рилски (източник: bansko-gevgelija.eu)

Два ключови периода на духовен подем в нашата история се олицетворяват от християнски дейци с прозвището „Рилски“. В християнизиращите се български земи през X век се прочува името на монаха-чудодеец Йоан, основател на Рилския манастир. Почти едно хилядолетие по-късно същият манастир ще стане обител на друг монах, Неофит, дал огромен принос за развитието на модерното българско училище, за установяването на книжовна норма на новобългарския език и за превода на Библията на него. Историкът Константин Иречек го нарича „патриарх на българските учители и книжовници“.  

Никола Бенин е от заможен търговски род. Той се ражда през 1793 г. в Банско, където баща му служи като православен свещеник и преподава в килийно училище. Близко другарство свързва момчето със сина на изтъкнатия зограф Тома Вишанов-Молера. Когато се налага приятелят му да замине, за да учи за иконописец, Никола тръгва с него без съгласието на баща си. Така попада в Рилския манастир. Но Бог е приготвил за него едно по-различно призвание от зографството. В рилската обител, навършил 25 години, Никола Бенин става монах, приема името Неофит и е изпратен да продължи своето образование в гръцкото училище в Мелник. Впоследствие учи и във Велес, Северна Гърция, и става един от най-добрите елинисти на своето време.

Следват три десетилетия на усърдна учителска дейност. От 1827 до 1833 г. Неофит преподава в Самоков и в Рилския манастир. Известно време е секретар на Самоковския владика Игнатий Рилски, когото приема за свой духовен наставник. Има сведения, че през този период е съдействал на Никола Карастоянов в първите опити за книгопечатане на български. После манастирът изгаря, подпален от разбойници, а Неофит се мести в метоха в Казанлък. Това се оказва важно обстоятелство за ролята, която има да изиграе за напредъка на българското образование.

В Казанлък Неофит се среща с Търновския митрополит Иларион, образован гръцки духовник, който насърчава просвещението сред българското население. Последният вече е благословил проекта на Васил Априлов за основаване на българско училище в Габрово. Предвижда се в училището да се прилага т.нар. „взаимоучителна (алилодидактична) метода“[1]: учениците, които се справят по-добре с материала и показват по-големи способности, да обучават начинаещите, под надзора на учителя. Подходът вече е бил интегриран в британската образователна система и е бил разпространен в доста европейски страни.

По молба на митрополит Иларион и финансиран от фонда за Габровското училище, в началото на 1834 г. Неофит отива в Букурещ, за да се запознае с взаимоучителния метод, прилаган в тамошното гръцко училище. При престоя си във Влашко успява да завърши своята известна Болгарска граматика – първото систематично научно описание на особеностите на българския език. Това съчинение „представлява оригинална и увлекателна дискусия относно трудностите при създаването на един литературен език от много диалекти... успява да съчетае едновременно употребата и изучаването на българския език“, пише Джеймс Ф. Кларк в книгата си Библията и българското Възраждане[2].

Веднага след Болгарска граматика, през 1835-1837 г. излизат от печат и други произведения на Неофит: Таблици взаимоучителни, Краткое и ясное изложение на гръцкия език и Краснописание. Те осигуряват процеса на преподаване в Габровското училище, което отваря врати на 2 януари 1835 г. Сред учителите е и самият Неофит. Вероятно там той създава първия български глобус, който днес се съхранява в музея на Рилския манастир. Поради възникнали неразбирателства обаче Неофит не след дълго ще се премести в Копривщица (1837 г.).


Копие на глобуса на Неофит Рилски в Националния исторически музей в София.
(източник: Wikipedia)

Човек би очаквал, че в зората на нова ера за българското образование Неофит Рилски ще се отдаде изцяло на преподавателско поприще. Но удивителното е, че именно през тези напрегнати три години в Габрово и Копривщица той между другото успява и да преведе на новобългарски Новия завет!

Бенджамин Баркер, представител на Британското и чуждестранно библейско дружество в Източна Европа, вече е търсел преводач на Светите писания. Митрополит Иларион и някои спомоществователи на Габровското училище му препоръчват безспорно най-подходящия човек за това дело: този, който вече е разработил граматика на съвременния български език. Неофит Рилски приема предложението, подписва договор с Библейското дружество и го изпълнява в срок. Неговият превод на Новия завет е отпечатан в Смирна през 1840 г. с църковнославянски букви. Впоследствие той претърпява още пет издания, което самò по себе си говори за ролята на този превод в десетилетията преди появата на Цариградската Библия (Славейковия превод).

След 1839 г. Неофит се връща в Рилския манастир и продължава своята книжовна и педагогическа дейност. Десет години по-късно е поканен да преподава църковнославянски език и да оглави катедрата по славянски езици в гръцкото богословско училище на остров Халки (Мраморно море). При престоя си там той събира материали за бъдеща литературна история на българския език.

През 1852 г. Неофит се завръща в Рилския манастир, където остава до самата си смърт. Продължава да преподава, а четири години служи и като игумен на манастира. Старите му години са посветени главно на работа върху гръцко-български речник: негова отдавнашна мечта. Най-сетне, през 1875 г. е издаден неговият Словар на българския език, изтълкуван от църковно-славянски и гръцки език. Това е епохална творба, оценена високо и от следващи поколения филолози. Владимир Свинтила изтъква: „Неофит иска да покаже, че понятийното богатство в българския е равно на това в гръцкия... И на гръцкия полисемантизъм интуитивно противопоставя богатството на българските глоси. Ако гръцката глоса означава почти винаги някаква всеобщност, българският език партикуларизира явленията и „именува“ всяка частност и всяка отделност.“[3]

Неофит Рилски умира в Рилския манастир на 4 януари 1881 г., преди 140 години. С пълно право можем да го наречем „ренесансова личност“ с огромен принос в българската културна история: лексикограф, преводач, педагог, пръв историк на българската литература. И не на последно място, ревностен Божий служител, чрез когото Евангелието зазвучава на езика на възрожденските българи.

 


[1] Или метод на Бел-Ланкастър, наречен така в чест на британските педагози и християнски служители Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър. Б.а.

[2] Изд. къща МаК, София 2007 г., стр. 167.

[3] Вл. Свинтила, Българският елинизъм през Възраждането, в: Грифонът и химерата (Изток-Запад, 2008).