Интервю с отец Паоло Кортези

Интервюто е взето през 2017 г. Въпросите задава редклолегията на "Зорница"

Паоло Кортези е роден през 1974 г. в Бергамо, Италия. Завършва богословие във Верона и специализира в Рим. През 2001 г. е ръкоположен за свещеник в Милано. Принадлежи към Ордена на мисионерите пасионисти (Господните страдалци). От октомври 2010 г. е изпратен като енорийски свещеник в гр. Белене. През 2014 г. инициира граждански комитет за изграждането на мемориален парк на мястото на комунистическия концлагер „Белене“ на остров Персин. Награден е от президента Плевнелиев с почетен знак за приноса му „за предаването на знанието за тоталитарното минало и всеотдайната работа за почитане на паметта на жертвите на комунистическия режим“.

Вие служите в България вече седма година. Как се чувствате в малко градче като Белене, като се има предвид, че преди това сте бил Божий служител в Милано?

Сега се чувствам много добре. В началото беше малко трудно – преместих се от голям (Милано – б.р.) в малък град, не познавах кирилицата… Но извън това да работя за християнската общност тук или там за мен е едно и също.

По какво си приличат и по какво се различават българите и италианците: като мислене, манталитет и начин на живот?

Трудно ми е да отговоря, защото има италианци и италианци (60 милиона души), както българи и българи (6 милиона души). Ние в Северна Италия много се различаваме от италианците на юг. Ето българите са един народ с вековна история, а Италия е един „ботуш“ с много народи вътре, обединени в една държава едва през XIX век. По принцип българите приличат малко на южните италианци: обичате танците и традициите. Докато ние, италианците на север, сме като австрийците и немците - обичаме реда, чистотата, много сме работливи.

Какво мислите за българския копнеж за политически „месия“, за някой, който „ще ни оправи“? А също за типично българската идея, че все някой друг е виновен за трудностите и неуспехите ни?

Копнежът по „месия“ не е само българска работа… И ние сме месианизирали Мусолини, някои други – Хитлер, Сталин, Мао, Фидел или Пиночет. Това изглежда на хората като бърз изход от проблемите. Демокрацията, т.е. да сядаме и да търсим заедно решения, изисква търпение, смирение, диалог, уважение. Диктаторите или тоталитарните държави решават нещата по-бързо: чрез насилие, посредством СС и НКВД, Гестапо и ДС, концлагери и други чудесии. По-добре да се доверяваме на единствения Месия, Исус Христос. Други няма да имаме.

Да, вие българите сте малко фаталисти и много обвинявате миналото си за това, че нещата не вървят: виновно е турското робство, виновни са комунистите, виновни са мутрите… Имате свобода, енергия, фантазия – защо не промените България? И Албания, и Македония, и други съседни страни са били под османско иго и под комунистически режим, а са много по-напред. Защо?

При всяка църковна служба ние, католиците, повтаряме три пъти: „МОЯ ВИНА (mea culpa), МОЯ ВИНА, МОЯ ПРЕГОЛЯМА ВИНА“ и с ръка се удряме по сърцето. Мисля, че истинската промяна на този свят не започва от нещо външно, а от нас самите.

Вие сте не само свещеник, но и активен в обществените дела. Смятате ли, че днешната църква има ясни позиции по наболели обществени въпроси? А трябва ли да има?

По принцип свещениците и миряните, т.е. църквите, не са извънземни същества или НЛО. Ние сме граждани както всички други и трябва да се грижим за всичко. Позициите на църквата по важните теми са много ясни от векове. Църквата винаги трябва да търси Божията воля, да разбира и да показва какво иска Бог, а не какво искаме ние или част от нас. Само един пример: проблемът за бежанците. Какво желае Бог? Да се страхуваме, да издигаме стени? Или нещо друго?

Един обществен въпрос, който засяга и църквата, е за изучаването на Библията (вероучение) в светските училища. Какво е Вашето мнение? Като християни трябва ли да настояваме за това, или да разпространяваме Евангелието сред учениците по други начини?

Вековна тема и при нас, в Италия. Според мене всеки гражданин трябва задължително да познава и да уважава всички религии. Затова би било идеално, ако чрез образователната система учениците се запознават с всички религии, с техните книги и традиции, с изкуството на религиите. Говоря за обучение на културно ниво.

Да се възпитават малките във вярата (християнска или друга) НЕ е работа на държавата и на училищата. Това е работа на родителите и на религиозните общности. Колко пъти родителите четат Библията на децата си? Колко пъти отиват на неделна литургия (задължителна за всички вярващи всяка неделя) заедно с децата си?

Могат ли бившите български комунисти (настоящи социалисти) и децата им да бъдат достигнати и докоснати от Благата вест за Христос?

Въпросът е малко сгрешен. Евангелието е за всички, без изключение. Мария Магдалена е била блудница, Закхей е бил „мутра номер едно“ в Йерихон, ап. Павел е бил християноубиец..., а ги почитаме както големи светци. Всички могат да се срещнат с Христос и да променят живота си. Това е валидно и за левите, и за десните, и за центристите, и за други. Освен това Евангелието и Господ не са нито десни, нито леви. Когато влизаш в църквата, никой не те пита за кого си гласувал.

Сред т. нар. дясно мислещи хора в България също няма много истински вярващи в Христос. А сред младите сякаш преобладава неприязън към християнството и опит то да се приравни с други религии, дори с исляма. Може ли това да се промени?

Аз много ценя свободата, т.е. нямам претенцията всички да вярват като мене. Всеки човек е свободен да вярва или да не вярва; да вярва в каквото иска – и това не е проблем. Не ме интересува количеството на вярващите, а качеството. И само с 12 души можем да правим чудеса.

Вярата и политиката са две различни полета. Когато говорим за политиката на една държава, държавата трябва да уважава еднакво всички религии и религиозни институции. Съответно и те да уважават държавата и законите. От българските граждани 20% са мюсюлмани; и те са добри българи. Българите са свободни в своята вяра.

Тази година се навършват пет века от началото на протестантската Реформация. Какво е днешното разбиране на Католическата църква за индулгенциите, които някога стават един от поводите Мартин Лутер да напише своите 95 тезиса?

Не знам колко християни днес знаят какво означава думата „индулгенция“ или колко от тях са чели 95-те тезиса на Лутер. Хубаво е да се молим за пълно опрощение на греховете и нека да се молим. Това е съвременното ни разбиране. А ако имаме нужда от пари за ремонти или за строежи на базилики, да проведем кампания за набиране на средства, а не да манипулираме чрез духовните неща с някакви материални цели. Тогава, през XVI век, проблемите са били много: и духовни, и икономически, и политически…

Как гледате на евентуално сътрудничество в Божието дело между Католическата църква и протестантските църкви в България?

Не само католици и протестанти, а всички християни могат (и трябва) да бъдат сътрудници на Бога. Ще посоча само един пример как и къде можем да бъдем наистина единни. По темата МЪЧЕНИЦИТЕ НА XX ВЕК. В концлагерите на ГУЛАГ в Сибир, в нацистките „Дахау” и „Бухенвалд”, в лагера „Белене” на остров Персин протестанти, католици и православни бяха ЗАЕДНО, преследвани заради вярата си. Да им отдаваме почит ЗАЕДНО не е „евентуално сътрудничество“, а е задължение към Бога. Владици, свещеници, пастири, миряни трябва единни да дойдат масово тук, в Белене, за да почетем ЗАЕДНО мъчениците на вярата. Хайде малко смелост! Да приключим с бабешките и детските битки и да започнем да бъдем по-сериозни и по-верни на Евангелието.