Кои са евангелксите християни?

Думата евангелски произлиза от гръцката дума euangelion, която означава „благовестие“ или „добра вест“. В основния смисъл на термина „евангелски“ е някой, който приема благата вест на евангелието, че Исус Христос е Спасител и Господ. В рамките на Христовата църква обаче съществува едно движение, което е избрало да се идентифицира с това име така, както други са избрали да се наричат православни, католици, лютерани или англикани. Милиони вярващи по целия свят, включително и в България, се наричат с това име. Какво обаче се крие зад него?

Дейвид Бебингтън, професор по история в университета Стърлинг, Шотландия, посочва четири основни характеристики на евангелското движение.

1. Нормативното място на Писанието. Библията е приемана като вдъхновено и авторитетно Божие Слово и крайната норма за вярата и практиката на християните.

2. Централното място на изкупителното дело на Христос на кръста. Това е едно от основните неща, които съставляват съдържанието на евангелската проповед и свидетелство.

3. Необходимостта от лично обръщение. Благата вест за спасение, донесена от Христос, трябва да получи личен отговор от всеки един християнин. Този личен отклик е съпроводен с едно действие на Божията благодат, което се нарича „новорождение“ и се разглежда като преход към нов живот.

4. Евангелизация. Евангелските християни са убедени, че благата вест трябва да бъде споделяна с хората около тях.

На второ място евангелското движение е тясно свързано и произлиза от протестантската Реформация през XVI век. Разглеждайки историческите му корени, американският социолог Джеймс Дейвисън Хънтър посочва четири много различни традиции, които оказват влияние върху формирането на идентичността на евангелското движение. Първата е баптистката традиция, която се характеризира със своя индивидуализъм. Втората е холинес-петдесятната традиция, която поставя акцент върху моралното съвършенство и/или дарбите на Духа. Третата е анабаптистката традиция (менонити, амиши, братски църкви) с нейния комунален начин на живот и явен пацифизъм. Последната е реформираната традиция, която включва лутеранското, реформираното и (с известни уговорки) англиканското движение.

Тези различни и в някои отношения дори противоположни традиции и ударения са съжителствали заедно, противопоставяли са се едни на други, но също така и са си влияли взаимно. Заедно те създават една сложна амалгама, която макар да се нарича с едно име, в никакъв случай не е еднородна. Поради това изследователи като Доналд Дейтън, Тимоти Уебър и Гари Дориан говорят за четири парадигми в съвременното евангелско движение. Първата парадигма произлиза от изповядващото и сепаратистко движение на Реформацията от XVI век и се стреми да запази доктриналното наследство на континенталната реформаторска традиция и особено реформираната традиция. Втората парадигма, пиетисткият евангелизъм, води началото си от германското и английското пиетистко движение през XVI век и от Великото пробуждане в САЩ. Тя се отклонява съществено от езика за абсолютния Божий суверенитет, юридическото оправдание и буквалната непогрешимост, развит в реформираната и лутеранската традиция, поставяйки най-голямо ударение върху опитността на обръщението, освещението, духовното обновление и изцеление. Третата парадигма, фундаменталистичният евангелизъм, произлиза от конфликта между фундаментализъм и модернизъм през XIX и XX век. Тя често поставя ударение върху един апокалиптичен премилениален прочит на Писанието и винаги подчертава абсолютността на определени „фундаментални“ вярвания, оспорвани от модерната критика. Накрая можем да говорим и за една последна, четвърта парадигма, която можем да наречем прогресивен или постконсервативен евангелизъм и която инкорпорира елементи от по-ранните евангелски движения, като в същото време отива отвъд тях в полето на богословието, библейската критика и етиката.

Евангелското движение в България напълно отговаря на описаните характеристики. Неговата ДНК несъмнено съдържа кръстоцентризма, библицизма, обръщенчеството и активизма. Влиянията в него са разностранни. Преобладаващите като брой петдесятни и Божии църкви (както и методистката) са свързани с холинес традицията, но заедно с нея присъстват също баптистките и реформираните (в съборните църкви) традиции. Заедно те формират една сложна амалгама, в която историческата верска идентичност често се изразява по различен начин дори в рамките на една деноминация посредством различните, споменати по-горе парадигми. Това е особено видно в по-новата ни история. Комунистическият режим по необходимост допринася за известно капсулиране и фундаменталистични тенденции. Неговото падане, съпътствано от (първоначален) силен духовен интерес, дава импулс на пиетисткото ударение. Накрая все по-лесният достъп до информация през последните години стимулира все още слабото, но несъмнено присъствие на едно прогресивно или постконсервативно течение.

Историкът Марк Нол казва, че евангелското движение винаги е било „разнообразно, гъвкаво, адаптивно и проявяващо се под множество форми“. В резултат на това има много начини да бъдеш евангелски християнин и движението не се поддава лесно на описание и формулировка. То прилича повече на мозайка или калейдоскоп от различни парчета. Някои изследователи смятат, че думата е толкова неопределена и неясна, че на практика не е особено полезна. Дали това е така, или не, може да се спори, но тя очевидно е здраво залегнала в съзнанието на много християни, които ще продължат да се идентифицират с нея.

Материалът е изготвен въз основа на Dorrien, Gary. The Remaking of Evangelical Theology. Westminster John Knox Press, 1998 и Kollins, Kennet. The Evangelical Moment. Baker Academic, 2005.