Статии

Не оставяй стидно ази
да пропадна в бой със злото
и съмненье да ме сгази
в Тебе, в Правдата, в Доброто.

Иван Вазов 

Видях народ в мрак тежък да мъртвее,
ала и Бог виде
и рече: „Нека Вазов да изгрее!“
И светлина биде.

„Те са едни от най-скромните хора, тях не ги посрещат с музики, портретите им не се публикуват, имената им не се споменават във вестниците. Напротив, още при пристигането им, особено по селата, те срещат свои неприятели в лицата на попове, кметове и стражари. На тях често не е било позволявано преспиване в някои села, бивали са разкарвани в участъци и полицейски управления, затваряни са, а понякога и бити. Дъжд, сняг и студ, както и при слънчев пек – те геройски бродят по всички страни, по градове и села, често с опасност за живота си, не само от хора и стихии, но и от зверове...“

II. Истината и новото творение

Евангелието от Йоан се издига като величествена планина сред ландшафта на ранното християнство, съизмерима с един също толкова висок, но все пак доста различен връх: писанията на ап. Павел. Йоан има много какво да каже за истината и разкрива колко тънко и твърде сложно нещо е тя.

Три капана пред съвременното западно християнство

Какво означава човек да бъде мислещ християнин в днешния свят? Как мислещият външен наблюдател на християнската вяра разбира какво изобщо е тя? Живеем във времена на големи възможности, които често се явяват като предизвикателства и заплахи за нашия удобен свят. Част от мъдростта е да ги разпознаваме.

Джордж Уошбърн (1833-1915) е американски протестантски служител и мисионер, посветил десетилетия от живота си на служение сред българите. В продължение на четвърт век е ректор на известния Робърт колеж в Цариград, чиито възпитаници са плеяда български политически и обществени дейци. Изиграва ключова роля при дипломатическата подготовка и международната защита на Съединението.  Предлагаме на читателите малък откъс от книгата му „Петдесет години в Константинопол. Спомени от Робърт колеж“.     

През последните години все по-често чуваме думата „постхристиянски“. Слушаме да се говори за постхристиянска Европа, за страни, захвърлили своите християнски ценности и бързо движещи се към нещо различно, нещо друго. Четем за утвърждаването на моралния релативизъм с всички съпътстващи това последици – от узаконяване на еднополовите бракове до легализиране на абортите и евтаназията. Гледаме статистики за спада на хората, посещаващи богослужения, и за намаляващото влияние на гласа на църквата в общественото пространство.

Френският реформатор Жан Калвин (1509-1564) поставя темата за оправданието чрез вяра като централен въпрос в християнското учение. В първото издание на неговия фундаментален труд “Основи на християнството” (L’Institution de la religion chrétienne) от 1536 г., той се поставя още в началните глави, а в последното издание от 1559 г. е развит в третата книга на този труд, но в много по-разширено изложение. И в първото, и в последното издание на „Институцията“ личи влиянието на Мартин Лутер, където оправданието чрез вяра се поставя като единствена причина за нашето спасение и не се допуска каквато и да е спасителна правда на делата по Закон. Но Калвин доразвива този въпрос прогресивно, по самостоятелен и оригинален начин, особено в частта на неговото приложение.

Кога почиват пастирите?

Вашата църква грижи ли се за пастира?

Въпросът може да изглежда зададен наопаки, но не е. Полагате ли грижи за емоционалното здраве на човека, който служи ежеседмично от амвона? Давате ли си сметка, че всеки духовен служител преди всичко е човешко същество със свои потребности и притеснения?

Исус започва Своята известна притча за блудния син, предавайки накратко една семейна случка: „Един човек имаше двама сина. И по-младият от тях рече на баща си: „Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота““ (Лука 15:11,12). Отдалечени както географски, така и времево от първоначалната аудитория, повечето хора днес никога не осъзнават колко невероятно са звучали тези думи. Д-р Кенет Бейли, живял повече от 20 години в тази част на света, казва: „В продължение на години съм питал местни хора: „Случвало ли се е във вашето село син да поиска такова нещо?“ Твърдият отговор винаги е бил: „Не, това е невъзможно. При нас синът наследява имота едва след смъртта на баща си, никога по-рано. Да кажеш на баща си „Дай ми дела, който ми се пада“ на практика означава: „Аз искам ти да си мъртъв, за да мога да разполагам с парите ти.““