Статии

ВЕЛИКОТО ПРОБУЖДАНЕ И СЪЖИВИТЕЛНИТЕ ДВИЖЕНИЯ В АМЕРИКА

През XVIII век в повечето нови колонии в Северна Америка се забелязва всеобщ полъх на духовно обновление. Все повече нараства броят на групи от населението, на местни общини и движения за установяване на гражданско общество, основано на евангелски принципи. То до голяма степен утвърждава пуританските принципи, но приложени в новите условия на деноминационно многообразие в една и съща колония. Настъпва времето на мощни благовестителски съживителни кампании, които причиняват забележителен духовен подем известен като Великото пробуждане.

Най-известният деец на Великото пробуждане в първата вълна съживителни процеси безспорно е Джонатан Едуардс.

След като през 2017 г. чествахме подобаващо 500-та годишнина от началото на Реформацията, би било от голяма полза да се запознаем с по-нататъшното развитие на Църквата през XVIII-XIX век. Трябва веднага да кажем, че църквите, родени от Реформацията, преминават след нея през особен, критичен и сложен период. Те продължават да бъдат под натиск, но той вече не се изразява толкова в преследвания и военно противопоставяне, колкото в атаки срещу съзнанието на вярващите от позициите на различни философски течения и опити за подмяна на християнските ценности с идеи за нова „природосъобразна“ и „универсална“ етика. През XVIII-XIX век в Западна Европа, а след това и в Северна Америка се проявяват мислители, които поставят църковните институции и библейското християнско учение на „подсъдимата скамейка“, като ги обвиняват в изкривяване на реалността, в поддържане на „митологична“ вяра и ограниченост на мирогледа. Това е времето на Джон Лок и Дейвид Хюм на Британските острови, на Дидро, Волтер и Жан-Жак Русо във Франция, на Лайбниц, Кант и Хегел в Германия. Появяват се последователно философските школи на многоликото Просвещение, като деизъм, рационализъм, идеализъм, романтизъм. Издига се първенството на природата като най-достоверен източник на познание и на вдъхновение в живота. В същото време на фокус се поставят, много по-настойчиво от времето на Ренесанса, въпроси за свободата на съвестта, за личната отговорност и за политическата толерантност.

Скъпи братя и сестри,

Всеки един човек на тази земя копнее за дом, копнее за място, където да се прибере и да се чувства сигурен. И лесно можете да видите това само ако се огледате около себе си. Ще видите, че колкото по-несигурни се чувстват хората, толкова по-големи огради строят около домовете си. Това са онези, които са натрупали много пари и се чувстват несигурни заради начина, по който са го направили, или заради хората, които ги заобикалят, или още по-точно казано, защото парите не могат да дадат сигурност. В този външен опит за защита виждаме вътрешната несигурност, в която живеят хората. Показателно е за хората от нашата страна – тук, в България, рядко съм виждал къща без ограда. Напротив, често тези огради са толкова големи, че не се вижда дори и къщата от тях. През изминалата седмица, когато имах възможност да посетя две други страни, а именно Швейцария и Германия, ми направи впечатление, че около къщите въобще няма огради или ако има, те са толкова ниски, че всяко дете би могло да ги преодолее. Тук няма сигурност; там има малко по-голяма; това зависи от хората и от страната, в която живеят, но, общо взето, нито един човек в този свят не се чувства абсолютно сигурен за бъдещето си, не се чувства сигурен в този свят – и това няма нужда да бъде доказвано – от това живеят всички застрахователни дружества. Ние не се чувстваме добре в този свят, не се чувстваме сигурни и за това може да има много причини, но основната е, че този свят не е наш дом. Ние живеем в този свят, но той не е, няма, а и не може да бъде наш дом.

Жан Калвин е роден на десети юли 1509 г. в Нойон, Франция, в семейството на нотариален чиновник, занимаващ се с финансовите дела на местната катедрала. Неговият баща Жерар Ковен е образован човек – адвокат по образование, но много строг и суров във възпитанието на четиримата си синове. Жан загубва много рано своята майка – Жана Льофранк, която била красива, нежна и много благочестива жена.

Известно е, че главният тласък на реформаторското мислене у Мартин Лутер дава неговото изследване на Посланието на апостол Павел до римляните. Вследствие на това Лутер публикува най-напред в университетските среди, а след това и на входа на дворцовата църква във Витенберг своите 95 тезиса, които излагат библейски обосновани възгледи за обновяване на Църквата и за по-правилно изповядване на християнската вяра. В продължение на целия си живот след това Лутер не спира да подготвя проповеди, статии, коментари и курсове за подготовка на служители на Църквата. 

Чарлз Хадън Спърджън се ражда на 19 юни 1834 г. в малкото село Калведън, графство Есекс. Той не е имал спомени за това място, тъй като десет месеца след раждането му родителите му се преместват в Колчестър, а след още четири месеца го завеждат при баба му и дядо му в Стъмбърн. Тук малкият Чарлз живее до петгодишна възраст, когато се прибира при своите родители. Така момчето си спомня повече за дома на баба си и дядо си в Стъмбърн, където дядо му Джеймс Спърджън е бил пастир (1776-1864 г.) в Конгрешанска (независима) църква.

Никога преди в човешката история не е имало толкова масово убийство на милиони деца още в утробата на майката. За християните отхвърлянето на абортите и равенството на убийството на неродени и родени намира подкрепа в няколко аргумента: общата забрана за убийството; връзката тяло - плод се разглежда като благословение; Библията разглежда човека като човек още в утробата – и то човек, който има връзка с Бога. Бог е създал света с растения, животни и хора и регулира всичко по такъв начин, че да е ясно на какво има право човекът.

Човекът обаче е венецът на Творението: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1:26-28). Въпреки че човекът е господар над творението и има власт, убиването на хора е абсолютно забранено: „Не убивай” (Изход 20:13).

За да си отговорим какво е абортът и доколко е допустим, следва да зададем един друг въпрос. Кога всъщност започва животът?

Съвременната наука е почти единодушна. Човекът започва своето съществуване със сливането на яйцеклетката и сперматозоида. Поради различни причини обаче този факт понякога се поставя под въпрос. За началото на живота се срещат няколко хипотези.

Желанието за раждане на дете е дълбоко вкоренено у всяка жена. Процесът на забременяване, износване и раждане на дете е естествен и нормалното е всяка бременност да довежда до раждане. Абортът е прекъсване на този процес независимо (спонтанен аборт) или зависимо от човешка воля (изкуствен аборт).

Това изследване визира само изкуствения аборт. В повечето случаи абортът е свързан с кризисна ситуация и в такъв момент е трудно да се вземе най-доброто решение. Да носиш живот в себе си и да знаеш, че насила ще го отнемеш – това е сериозна драма и затова проблемът с аборта не трябва да се омаловажава.

Първият широко разпространен документ с изложение на протестантската вяра е Аугсбургското изповедание. Той е подготвен с оглед на предстоящ имперски събор, организиран през лятото на 1530г.  от император Карл V, с който той се надява да примири католици и протестанти за да обедини техните сили срещу настъплението на турците в Европа. Това дава възможност на лютераните да изложат своите доктринални възгледи в една относително толерантна към тях обстановка. Те вижда в това и възможност да покажат, че не са врагове на държавата и да наблегнат повече върху общите верски позиции с Рим, от колкото върху различията. Под ръководството на Филип Меланхтон, който е един от най-близките сътрудници на Мартин Лутер се изготвя документ , който добива известност като Аугсбурска изповед на вяра. Подписан от седем протестантски князе и от представители на два свободни града, той е прочетен пред имперския събор на немски език. Изпълнени с  добрата воля да не създават напрежение, съставителите на тази изповед последователно излагат всички свои възгледи, като ги свързват със съответни определения дадени на Вселенски събори или изказани от авторитетни  Отци на църквата. Същевременно те с достойнство посочват отклоненията от библейските принципи, които са допуснати от римо-католическата църква и отхвърлят изопачени интерпретации на протестантската вяра.