Статии

Библията може да се оприличи на цяла библиотека, която съдържа десетки книги с по-голям или по-малък обем. Внимателният читател – особено онзи, който я отваря за пръв път – не може да не се запита: „Кой и как е определил кои книги да бъдат включени в Библията?“

За ранните християни било важно да знаят кои са техните свети писания, източници с божествен авторитет. От една страна, те се нуждаели от указания кои учения да следват. От друга, те искали да са сигурни, че книгите, които пренасяли тайно по време на честите гонения, действително са Божие слово. Да бъдеш заловен с такива писания означавало смърт, а никой не би искал да умира за една лъжа. Така около 130 години след Христовото възкресение църковните епископи започнали да съставят списъци от творби, които смятали за Свещено писание. Разликите между списъците на отделни автори не били големи, но все пак нямало пълно единодушие.

А когато се роди Исус … ето мъдреци от изток пристигнаха в Ерусалим. И казаха: „Къде е родилият се Цар на юдеите? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним.“ (Мат 2:1-2).

Всичко това звучи като приказка. Историята за раждането на Исус, описана от евангелист Матей – тази с поклонението на мъдреците, – звучи като приказка. Другата история, която на някои звучи също като приказка, е описана от евангелист Лука – тази с овчарите и с появата на хор от ангели. Само че за разлика от приказките, които започват с неопределеното „имало едно време“, тези истории имат конкретна историческа рамка. Тя е фиксирана от присъствието на исторически личности като цар Ирод и император Октавиан Август. Достоверността им се подкрепя от позоваването на административни актове и на реалистично описани действия на светската власт в тогавашна Юдея.

ПОСТ-ИСТИНА е думата на годината, обяви Оксфордският речник този ноември. Понятието обозначава „обстоятелства, при които обективните факти имат по-малко влияние върху формирането на общественото мнение, отколкото чувствата или убежденията“.

Думата post-truth битува още от началото на деветдесетте. През 2016 г. обаче употребата й скача с близо 2000% в сравнение с предишната година. „Тя сполучливо характеризира случващото се в света и растящото недоверие на хората към съобщаваните факти“, изтъква един от съставителите на речника Каспър Гратвол.

Представката post- („след-“) означава, че истината е станала незначителна или неуместна. Не е важно какво точно става. Важно е какво чувствам аз и как новините отговарят на вярванията ми. Това не е ново явление. „Никой не съди по истината – възмущава се Исая. – Истината падна на площада. Да! Истината я няма.“

Не знам дали има по-голяма тръпка за съпруг и съпруга от това да станат родители. Спомням си това преживяване с раждането на първото ни дете. В стремежа си да бъдем най-добрите родители за детето ни изчетохме най-различни книги, които дават съвети относно обгрижването и възпитанието на детето. Няма нищо лошо в това човек да се усъвършенства и да иска да бъде най-добрият баща и майка за своето дете, като търси примери на поведение, на които да подражава. Разбира се, Свещеното Писание е първата книга, към която християнинът-родител би трябвало да потърси благочестиви примери за това как да възпитаваш детето си.

Ние всички участваме в духовна война. Тази духовна война не е спирала от Сътворението досега и ще спре, едва когато Исус дойде втори път на земята, за да сложи абсолютния и окончателен край на царството на Сатана и неговите паднали ангели.

Апостол Павел пише: „Нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесни места“ (Ефес. 6:12).

Нова евангелизация съвместно с католиците?

В дискусията за ново евангелизиране на Европа трябва да имаме предвид нейната култура, отчасти произлязла от християнския светоглед, но възприемаща своята секуларизация като плод на съперничеството между протестанти и католици. В този контекст трябва да поставим и въпроса за отношенията между двете общности. Конкуренцията на исляма и на секуларизма прави различията между протестанти и католици да изглеждат не толкова страшни и повишава стойността на съвместната работа.

Позиции на някои християнски църкви

Във всички християнски църкви съществува единство в мнението за активната евтаназия. То драстично се различава от светския възглед по въпроса.

Светият синод на Гръцката православна църква, който е активен по много въпроси от биоетиката, излиза с позиция за евтаназияна на 6 ноември 2002 г. Като конкретен повод в документа се посочва узаконяването на евтаназията в Холандия, Белгия, Австралия и в някои щати от САЩ. Под понятието евтаназия Гръцката църква разбира „постигнатото чрез активна или пасивна чужда помощ (с действие или бездействие) ускоряване на смъртта на човек, който страда или предстои да страда от неизлечима и мъчителна болест, запазил или не съзнание и сам изразил категорично желание да се прекъсне живота му”.

Възгледи за евтаназията

Проблемът с приемането или отхвърлянето на евтаназията е свързан с коренните различия между гледните точки на светското общество и на Христовата църква. Въпросът се свежда до това, какво е страданието и кой е господар на човешкия живот. Тук преди всичко разглеждаме активната евтаназия.

Страданието е нещо, което съвременният човек не може да приеме, нито пък иска да понесе. Затова не е изненадващо негодуванието, което настава, ако хората не могат свободно да вземат решение в определени (екстремни) ситуации в живота си, какъвто е случаят със самоволното прекратяване на живота. Когато дойдат страданията, тогава животът трябва да бъде прекратен. Само живот, свободен от страдание, си струва да се живее. Така разсъждават мнозина.

С напредването на медицината в развитите държави и последвалото удължаване на живота и с преекспонирането на въпроса с правата на отделния човек да разполага с живота и тялото си, на дневен ред все по-често се поставя въпросът за легализирането на евтаназията като начин за самоволно прекратяване на човешкия живот според убеждението, желанието и настроението на отделния индивид. Този въпрос е един от крещящите етични въпроси на съвремието ни, на дневен ред в повечето европейски страни, както и в България. В тази поредица ще търсим християнската гледна точка за човешкия живот и неговия край на фона на опитите за легализиране на евтаназията. Това е необходимо и в известна степен неотложно, защото в съвременното секуларизирано общество на преден план излизат желанията на отделния индивид или тези на общество.

III. Библията и хората на любовта

Когато открием какво има предвид Йоан под „истина“, ще видим, че то не е много далеч от това, което разбира под „любов“. И всъщност това е част от ключа към всичко. „Като беше възлюбил Своите, които бяха в света – казва Йоан за Исус – докрай ги възлюби.“ Това е най-дълбокият начин да се каже същото. Истината за новото творение се осъществява чрез пределно щедро себеотдаване на  пределно щедрото и себеотдаващо се Божие слово. За да гледаме на света едновременно в три аспекта – първоначалното добро творение, коренната му поквара при Грехопадението и спасителното му обновление чрез Kръста и възкресението на Исус – изисква от нас да имаме не само проницателност, но и любов. Тогава можем с пълно право да говорим за любовта като начин на познаване; всъщност, най-добрият начин за достигане до истината. Защото истината не е ничие притежание. Тя не е нещо, което можем да държим в джобовете си. Истината е като здравето в лекарската професия. Лекарят не притежава здраве, което да разпределя на нуждаещите се, но може да прави неща, които увеличават шансовете да си здрав. Да предполагаме, че той наистина притежава здраве, което може да раздава, означава да боготворим лекарската професия; може би защото боготворим модерната наука и технологии. По-същия начин да допускаме, че можем да притежаваме истина и просто да я разпределяме, означава да изпадаме в идолопоклонството на модернистичната обективност, за която вече говорих. По същата причина да сведем цялата истина до субективното е все едно да не сме в състояние да видим, че в Исус, живото Слово, светът е обновен, самата истина е обновена, и всичко това – чрез силата на божествената любов. Следователно, ние сме призвани да бъдем хора на истината, бидейки хора на любовта. Защото именно чрез любовта разпознаваме и приветстваме пълната другост на другия.