На 22 февруари Православната църква чества паметта на апостол Юния. Вероятно малцина ще се досетят, че това е библейски герой, тъй като неговото име се среща в един-единствен стих в нашите Библии:
„Поздравете Андроника и Юния, моите сродници и някога заедно с мене затворници, които между апостолите се считат за бележити и които още преди мене бяха в Христа“ (Рим. 16:7, РИ 1940).
На 2 февруари 1709 г. (преди точно 390 години) кораб качва един британски моряк от чилийския остров Хуан Фернандес, където той е бил изоставен в продължение на години. Вината да се озове там е била на самия Александър Селкирк. Пет години той лично е настоял да бъде свален от кораба след свада със своя капитан капера Уилям Дампиер.
Колкото и странно да звучи, избухливият моряк е свързан както със световната литература, така и с християнската история.
Спомням си, когато за пръв път дойдох в големия град. То не бяха хора, то не беше блъсканица, то не бяха трамваи и шумотевица. Имах чувството, че с всяка крачка настъпвах някого по крака. Тогава много се чудех как тези хора могат да живеят така? Не ги ли беше страх от множеството? Не се ли чувстваха сами? Аз определено се чувствах объркан и ми отне доста време, докато намеря мястото си в тази огромна мешавица.
Много пъти се чудим защо попадаме в разни изпитания, защо точно когато ни е най-приятен християнският живот и сърцето ни е изпълнено с доволство от радостните мигове в присъствието на Бог, ненадейно ни връхлитат беди и притеснения.
Особено важно място в развитието на политическата мисъл, свързана с калвинистката традиция, е това на холандския богослов и политик Абрахам Кайпер (1837-1920 г.). Някои коментатори определят значимостта на делото на Кайпер като достоен ответ и противодействие на влиянието на Имануел Кант. Неговите възгледи се поляризират около няколко важни теми: абсолютния (универсален) суверенитет на Бога; антитезата между Общата и Специалната благодат; култивиращите пълномощия (мандат) на християните; Църквата като институция и като организъм. Божият суверенитет над човечеството се разглежда в три аспекта: над държавата, над обществото и над Църквата. Кайпер твърди, че този начин на разглеждане на Божия суверенитет се съдържа в зародиш в трудовете на Жан Калвин, но трябва да се разработи и прилага.
Терминът „евангелски“ означава обикновено голямо крило в протестантските църкви, което се ражда под въздействието на поредица от съживителни евангелизаторски кампании в Северна Америка и в онези части в Европа, в които Реформацията от 16 и 17 век вече е заела определени територии и част от обществото. Евангелски църкви се появяват и в други части на света, включително и на Балканите, към които се насочват значителни усилия на мисионери, изпълнени с искрен и пламенен евангелизаторски дух.
Четири основни пункта характеризират видимите промени („мутации“) в духовния климат на голяма част от евангелските църкви в Америка през последните десетилетия.
Думата евангелски произлиза от гръцката дума euangelion, която означава „благовестие“ или „добра вест“. В основния смисъл на термина „евангелски“ е някой, който приема благата вест на евангелието, че Исус Христос е Спасител и Господ. В рамките на Христовата църква обаче съществува едно движение, което е избрало да се идентифицира с това име така, както други са избрали да се наричат православни, католици, лютерани или англикани. Милиони вярващи по целия свят, включително и в България, се наричат с това име. Какво обаче се крие зад него?
Много личности са оставили диря в човешката история. Много велики писатели и философи, учени и владетели са променили светогледа и курса на цели народи и цивилизации. Никой от тях обаче не е съумял да промени качествено този свят. Те са били като падащи звезди, които за кратко са огрели небосклона по своето време, но това, което са оставили, не е било в състояние да обнови самата тъкан на Божието творение. Смъртта продължава да властва над човешкия род. Гордостта, алчността и егоизмът продължават като тежка мъгла да се стелят в душите на всички хора. Всички ние неумолимо се движим в една посока – към физическата смърт и небитието.
Често когато мислим за Реформацията, ние сме склонни да я разглеждаме като историческо събитие, започнало през 1517 г. с тезисите на Мартин Лутер, и някак си да се опитваме да я откъснем от по-ранни събития в историята на църквата.
Църковните историци обаче знаят, че преди Мартин Лутер е имало и други опити за реформиране на богословието на тогавашната църква, за съжаление много от тях – потушени с кръв. До момента на успешното реформиране на богословието и практиката на част от църквата се стига след продължителен път, който тя извървява и който може да бъде проследен до ранните богослови.
Въпреки откриването на закона на Хъбъл, мнозина водещи учени продължавали да се отнасят скептично към теорията за разширяващата се Вселена. Издигат се алтернативни хипотези, които трябва да „спасят“ стационарността на всемира. Някои изследователи обаче не се плашат от преобръщането на дотогавашните научни представи, а правят следващи стъпки към развитие на теорията. Един от тях се казва Георгий (Джордж) Гамов. След като успява да се измъкне от Сталинския СССР, през 1934 г. той се установява в САЩ и има забележителна кариера във физиката.
