Статии

С напредването на медицината в развитите държави и последвалото удължаване на живота и с преекспонирането на въпроса с правата на отделния човек да разполага с живота и тялото си, на дневен ред все по-често се поставя въпросът за легализирането на евтаназията като начин за самоволно прекратяване на човешкия живот според убеждението, желанието и настроението на отделния индивид. Този въпрос е един от крещящите етични въпроси на съвремието ни, на дневен ред в повечето европейски страни, както и в България. В тази поредица ще търсим християнската гледна точка за човешкия живот и неговия край на фона на опитите за легализиране на евтаназията. Това е необходимо и в известна степен неотложно, защото в съвременното секуларизирано общество на преден план излизат желанията на отделния индивид или тези на общество.

III. Библията и хората на любовта

Когато открием какво има предвид Йоан под „истина“, ще видим, че то не е много далеч от това, което разбира под „любов“. И всъщност това е част от ключа към всичко. „Като беше възлюбил Своите, които бяха в света – казва Йоан за Исус – докрай ги възлюби.“ Това е най-дълбокият начин да се каже същото. Истината за новото творение се осъществява чрез пределно щедро себеотдаване на  пределно щедрото и себеотдаващо се Божие слово. За да гледаме на света едновременно в три аспекта – първоначалното добро творение, коренната му поквара при Грехопадението и спасителното му обновление чрез Kръста и възкресението на Исус – изисква от нас да имаме не само проницателност, но и любов. Тогава можем с пълно право да говорим за любовта като начин на познаване; всъщност, най-добрият начин за достигане до истината. Защото истината не е ничие притежание. Тя не е нещо, което можем да държим в джобовете си. Истината е като здравето в лекарската професия. Лекарят не притежава здраве, което да разпределя на нуждаещите се, но може да прави неща, които увеличават шансовете да си здрав. Да предполагаме, че той наистина притежава здраве, което може да раздава, означава да боготворим лекарската професия; може би защото боготворим модерната наука и технологии. По-същия начин да допускаме, че можем да притежаваме истина и просто да я разпределяме, означава да изпадаме в идолопоклонството на модернистичната обективност, за която вече говорих. По същата причина да сведем цялата истина до субективното е все едно да не сме в състояние да видим, че в Исус, живото Слово, светът е обновен, самата истина е обновена, и всичко това – чрез силата на божествената любов. Следователно, ние сме призвани да бъдем хора на истината, бидейки хора на любовта. Защото именно чрез любовта разпознаваме и приветстваме пълната другост на другия.

Този процес се свързва главно с името на патриарх Кирил Лукарис. Кирил е роден на 13 ноември 1572 г. на остров Крит със светското име Константин. По това време Крит е под венецианско владение, което дава възможност на Константин да замине за Венеция и да постъпи в църковна семинария. По-късно продължава да учи в Университета на Падуа, където се чувства силното влияние на ренесансовия хуманизъм. Впоследствие следва и във Витенберг, и в Женева, където се запознава с идеите на различните крила на Реформацията. След такова многостранно университетско обучението се завръща в родината си и приема свещенически сан под името Кирил.

Реформацията на Църквата през ХVІ и ХVІІ век е движение за възстановяване на авторитета на Господ Исус Христос като единствена глава на Църквата, възстановяване позициите на Божието слово като единствено ръководство на вяра и живот и напомня, че според това слово човек се спасява само чрез вяра по Божия благодат. Тя е събитие, което може да се оприличи на буря в застоялото езеро на духовния живот в Европа, която предизвиква вълнообразно движение на разпространение  по целия свят. В този вид образност можем да впишем по-ясно въпросите, които пораждат историческото развитие и днешното състояние на протестантските и евангелските църкви. Най-главният от тях е: загубила ли е силата си Реформацията, затихнало ли е нейното отражение в наши дни? Или, с други думи, ако Реформацията е разбудила съзнанието на хората с мощен призив за познание на Бога,  разкрит в Евангелието, дали ехото на този призив се чува все още в съвременния свят?

­­

Към края на юни 2020 г. в редакционната колегия на в. „Зорница“ проведохме импровизирана дискусия, посветена на безпрецедентната епидемична обстановка в България и нейното отражение върху обществото и църквата. Темата не е загубила своята актуалност и към настоящия момент. Предлагаме ви нашата дискусия, с известни съкращения. Модератор беше Тодор Велчев.

Въпросът за Божията теодицея в продължение на хилядолетия се оказва един от най-трудните в християнското богословие. Във време, когато технологиите позволяват мигновен пренос на информация от всеки край на света, ние ежедневно сме заливани с новини за войни, корупция, болести и смърт. Как е възможно един добър и всемогъщ Бог да допуска толкова много страдание в света?

В месецана Реформацията е уместно да напомним нелекия и понякога противоречив път, по който са минали нейните водачи, за да изразят най-достоверно от библейски аспект съдържанието и смисъла на тайнствата. Дори да не са постигнали пълно единодушие в някои богословски подробности по тези въпроси, те като цяло са били водени от една главна идея: вярващите трябва да бъдат предпазени от опасната тенденция – вместо да прославят единствено Бога - да обожават и да се покланят на елементи на творението. Да бъдат предпазени от това да смятат, че чрез свещенодействия някои предмети и материални елементи на богослужението придобиват нови свръхестествени качества, и така сами по себе си носят благодатно и спасително въздействие.    

Повечето евангелски християни са присъствали на нещо, наречено „благодарствена служба.” Това е богослужение, в което на хората е предоставена възможност публично да благодарят за това, което Бог е направил за тях. Най-концентриран израз подобно отношение намира в Деня на благодарността, който празнуваме този месец. За мен има нещо изключително впечатляващо в традицията да се украсява амвона с произведения на реколтата – често свещенослужителят е почти изгубен зад маси, които се огъват под тежестта на кексове, ябълки, чушки, круши, сливи, гроздове, домашно изпечени пити хляб, сокове, компоти, карфиол, тикви и какво ли още не. И когато най-различни хора – богати и бедни, учени и необразовани, говорещи гладко и запъващи се – пристъпват напред и споделят големи и малки неща, в и с които Бог е работил в живота им, всяка година отново и отново оставам поразен от осъзнаването колко причини имам да казвам „Благодаря” на Бога и колко недостатъчно го правя. Нямам предвид само онези специални моменти, в които Бог е показвал особена милост и които всеки християнин добре познава. Те просто ни помагат да осъзнаем, че голяма част от това, което приемаме за даденост, всъщност е чиста милост – неща като въздуха, здравето, семейството или способностите, с които си изкарваме прехраната. „И нека царува в сърцата ви Христовият мир, за който бяхте и призвани в едно тяло; и бъдете благодарни,” се обръща Павел към християните (Колосяни 3:15).

Днес всичко ни е в „в облака“. Писма, документи, снимки и какво ли не, всичко витае някъде във виртуалното въздушно пространство. Обясняват ни как отвсякъде с един „клик“ можем да достигнем до своя свят. Тази нереалистична реалност ни е станала толкова близка, че даже не се замисляме, че допреди време това беше само в сферата на фантазиите.

Дали обаче това „заоблачаване“ се отнася само за нещата, които „качваме там горе“? Не се ли веем и ние някъде из облаците? Църкви са пропити с хваления, насочени към чувствата и опитността на личността. Проповеди без приложения в реалния живот въобще не липсват. Някои даже си позволяват да твърдят, че то и на църква не било необходимо да се ходи, защото в „облака“ можело да се гледат цели богослужения. Накъде е тръгнал нашият християнски свят?