Първата проповед на Дж. Уайтфийлд

Основната движеща сила в живота на Джордж Уайтфийлд (1714-1770 г.) е да намери спасение на душата си. Още от ранни младини, като студент в оксфордския колеж „Пемброук“, той се присъединява към кръг от съмишленици, наречен “Свят клуб”.

Част от него са и братята Джон и Чарлз Уесли. Уайтфийлд скоро изпъква сред групата с ревността си за Христос и с добрите си дела. Посещава често затворници. В продължение на дълги часове изучава християнски произведения. Отдава се на пост, докато разсипва здравето си. Моли се на колене в студа, край плета на своята къща. Но въпреки тежката и упорита работа в стремеж да бъде угоден на Бога, душата му оставала незадоволена.

И сигурно е щял да изпадне в отчаяние, ако по това време не получава вътрешно уверение, че Господ му е обещал в крайна сметка да го спаси. Братята Уесли вече са отплавали към Джорджия на мисия, която ще се окаже безуспешна. Те също ще намерят мир едва когато сърцата им се стоплят от Светия Дух. Но преди да се случи това, всеки от тях трябва да прозре, че спасението става по благодат като свободен дар от Исус Христос, а не чрез човешки дела (вж. Ефес. 2:8-9). Да живееш с вяра означава да се родиш отново: да бъдеш „в Христос”, да имаш Христос в себе си. 


Уайтфийлд по време на проповед (източник: www.georgiaencyclopedia.org)

Когато Уайтфийлд проумява това, Божият мир препълва сърцето му. Това се случва през 1735 г. Години по-късно той споделя: „Познавам мястото... Когато и да дойда в Оксфорд, просто не мога да не изтичам натам, където Исус Христос ми се откри за пръв път и ми дари ново раждане”.

Уайтфийлд се връща в училището и започва радостно да споделя тази истина с останалите. Здравето му се подобрява и той става все по-деен в работата си за Божието царство. Така той привлича вниманието на епископа на Глостър и по негово предложение започва да се обучава и подготвя за ръкополагане като служител на Англиканската църква. 

Но не престава да полага усилия за лично благовестителство. Това, което преди за него е било тежък труд, сега е радостно занимание. Ала с наближаването на деня на ръкополагането Джордж изпитва все повече притеснения. Макар да изучава Писанията стих по стих и на колене, той се чувства неподготвен. Единствено молитвата му носи известно облекчение. Малко повече от месец преди деня на ръкополагането той застава на публичен изпит от хора, които искат да го смутят.

Епископ Бенсън обаче е убеден, че църквата се нуждае тъкмо от човек като Уайтфийлд. За да потуши тревогите на младежа, той му обещава, че няма да има публичен изпит при ръкополагането му. Така настава денят 20 юни 1736 г.

„Стараех се да се държа с несмутимо благочестие, подобаващо на висотата на служението, което трябваше да приема”, спомня си по-късно Уайтфийлд. Той препрочита съвета на ап. Павел към Тимотей и развива решимост да не допусне никой да презира младостта му (вж. I Тим. 4:12).

Една седмица по-късно, на 27 юни (точно преди 280 години), Джордж Уайтфийлд изнася първата си проповед. За тема избира необходимостта християните да си помагат един на друг. Започва малко тромаво, защото сред слушателите са майка му, братята и сестрите му, които го познават като малко палаво хлапе. Но колкото повече говори, толкова повече го изпълва Божият Дух.

Слушателите този ден остават трогнати и поразени от силата на неговото слово – до такава степен, че впоследствие енориаши се оплакват на епископа: „Някои хора си загубиха ума!”

Равносметката на самия Уайтфийлд за този паметен ден е възклицанието: „Слава, слава, слава да бъде на всемогъщия триединен Бог!” Той ще продължи да изнася хиляди проповеди с още по-голяма духовна сила. Общият им брой за цялото му служение се оценява на 18 хиляди, т.е. средно по 500 на година. Макар и слабичък като телосложение, на амвона той ставал неузнаваем. Само година след устремния му дебют за него вече се говорело: „Гласът му разтърси Англия като тръбен зов!” В една епоха, когато населението на Лондон било 700 хиляди жители, Уайтфийлд събирал по 20 хиляди слушатели на открито поле.

С времето той се превръща в двигател на т.нар. Голямо съживление, обновило живота на църквите и в Америка. Пресича океана тринайсет пъти и си спечелва прозвището „апостол на Британската империя”. Оказва влияние върху отделни личности и цели църкви от различни протестантски традиции: методисти, презвитериани, конгрешани, баптисти.

Последната си проповед Уайтфийлд изнася през 1770 г. По това време вече е тежко болен. Покачен на една бъчва, той прогласява Божието слово и приканва слушателите да изпитват себе си дали са във вярата. „За да се спасите, трябва да се родите отново”, настоява той (вж. Йоан 3:5). На следното утро неуморният Божий работник издъхва.

 

----------------------

 
Рубриката е посветена на кръгли годишнини от ключови събития в християнската история.
Превод с допълнения: Тодор ВЕЛЧЕВ

Тема: