Съединение и независимост

На герба на Република България и над вратите на Народното събрание е записан националният ни девиз: „Съединението прави силата“. Макар и зает – ведно с Търновската конституция – от белгийската политичес­ка практика, той не би трябвало да е чужд на българския обществен живот.

Легендата приписва тази мисъл още на канас ювиги Кубрат, показал на синовете си силата на единството чрез снопа пръчки, който никой не може да пречупи. Позивът към единение като източник на сила съответства и на въжделенията на Възраждането, когато българското национално самосъзнание се развива и укрепва. Той е прегърнат и от Васил Левски, предприел уникален по мащабите си опит за народно единодействие в нашата история. Естествено е Третата българска държава, възкръснала след петвековно отсъствие на европейската сцена, да издигне за свой идеал съединението, даващо сила.
За съжаление са много сви­детелствата, че български­ят народ не се води от този идеал. Дребнави лични сметки, стеснен кръго­зор около непосредствените интере­си на семейството и рода, не­тър­пимост към талантливи­те и към изя­ве­­ните водачи, неспособ­ност да се пре­о­долеят лични не­съгла­сия и вражди в името на общото добруване – всич­ко това столетия наред е тровило и продължава да трови битието българс­ко. Изглежда, че народната поговорка „Всяка коза – на свой крак“ отразява далеч по-точно обществените ни дела, отколкото официалният девиз на страната. Слава Богу, в нашата история има поне едно голямо изключение – Съединението между Княжество България и Източна Румелия, от което на 6 септември се навършват точно 130 години. 
Едно автентично българско дело, с което можем и трябва да се гордеем. Един същински подвиг на малкия ни народ, дръзнал да се опълчи срещу мощта на руския император и срещу неодобрението на почти всички световни сили. Една дата, която напълно заслужава да бъде истинският национален празник на България. Тъкмо защото носи спомена за извисяване над типично българското. И говори за независимост на духа – квинтесенция и гарант на националната независимост.
Не е никак чудно, че само 23 години след Съединението младата българска държава по­стига своята пълна не­за­ви­­си­­мост1. Съчетанието на на­­цио­нал­но обединение и не­за­ви­си­мост, извършено за кратко време, е звуча­ло повече от обеща­ва­що. Малко народи могат да се похвалят с такъв стремителен подем в историята си. Но уви, едва ли можем да посочим други народи, при които един голям подем е послед­ван толкова скоро – у нас, от средата на XX век насетне – от продължителен ценностен, демографски и икономически срив, довел до днешното печално състояние на България. 
Естествено е да се запитаме къде се коренят причините за това изненадващо обратно развитие. То проти­ча през десетилетията на комунизма и на пост­комунистическия преход. Без съмнение, то е обусловено от престъпленията на режима, от налагането на лъжливата му идеология и от метастазите му след 1989 година. 
Но нещо съществено липсва в тази картина. От­стъплението от национал­ното единство и не­зави­симост е по същество духовен процес и има измерения извън политическите и обществени реалности, колкото и сурови да са те. Той може да бъде схванат само с оглед на българската духовност в модерните времена. Ако идеалите на Съединението и независимостта са били твърде бързо забравени, или изоставени, или пък са претърпели поражение, те най-вероятно не са били дълбоко осъзнати и приети от народа като цяло. И/или на българина не е достигала вяра, за да ги отстоява. 
Тези идеали са християнски по произход – националните държави неслучайно са възникнали в християнска Европа. Според ап. Павел Бог е създал народите и им е определил „времена и предели за заселване“ с една велика историческа цел: да познаят Бога в своя общно­стен и културен живот.2  
Въпреки глобалната си визия, че различията между народите са временни и ще бъдат снети в Божието царство, християнството ут­вър­ждава национал­ни­те култури и проповядване­то на Божието слово в техен контекст. Цен­ностите на Евангелието, усвоени с вяра, трябва да водят и водят жителите на една страна към единство. Именно чрез тези ценности човек може да надрасне ограниченото си его, да надскочи в мисленето си тесните интереси на дома, рода или партията си и да работи за благото на цялото общество.3 
От друга страна, единството има сми­съл само между свободни и неза­ви­си­­ми хора. Обратното би било „обединяването“ на стадото, скупчва­що се под напора на първичните си страхове или насила, под гегата на всевластен водач. Личността, осво­бодена чрез Христос от порочни зависимости и заблуди4, е способна да гради свободна общност и да ста­не неин пълноценен член. Спо­ред про­те­стантския богослов  П. Тилих тъкмо свободният човек има „мъжеството да бъде част“. 
Евангелското разбиране за единст­во­то и свободата спомага за изгражда­не­то на общество от отговорни лично­сти, способни да се сдружават и да се борят за обща кауза. В историче­ски план такива хора формират нация. (Като общият език и произход са важни, но не и задължителни усло­вия за това!) Изглежда, че това е било на път да се случи в следосвобожденска България. Далеч преди нейните политически водачи да поставят на дневен ред съединението и независимостта на страната, тя е била огряна от светлината на едно дълго духовно Възраждане, чрез дейността на множество християнски дейци. Възраждането е било достатъчно продължително за постигане на съединението и независимостта на България, но явно недостатъчно продължително, за да бъдат защитени те през бурите и погромите на XX век. 
Затова съединението и независимостта на нашата родина отново стоят на дневен ред в началото на XXI век. Съединение въз основа на общи и истински ценности и идеали, каквито драматично липсват в атомизираното днешно българско общество. И независимост, която трябва да се отстоява срещу надигащи се нови заплахи и срещу попълзновенията на същата страна „освободителка“, която с всички сили пречеше на Съединението през 1885 г. Очаква се ново поколение възрожденци по дух. Само то би могло да излъчи политически водачи, които да осъществят националния девиз. 

Тодор ВЕЛЧЕВ