Вяра и култура

Между вяра и култура има тясна взаимовръзка, но и сложно взаимодействие. Това се разбира трудно и води до редица недоразумения. Някои хора напълно смесват вярата и културата в неразчленимо единство. За тях изповядването на определена религия е неотделима част от тяхната национална идентичност, родови традиции или историческо наследство. Типът духовност, мислят си те, е запечатан едва ли не в гените. В подкрепа на този възглед се сочи очевидната многовековна устойчивост на дадена религия в рамките на определена култура – трудно бихме могли да си представим Русия или Гърция без православното християнство, Италия и Испания без мощното влияние на Католическата църква или арабските градове без извисяващите се многобройни минарета и повсеместното присъствие на исляма. От друга страна, такова разбиране някак предопределя съдбата и пътя на цели народи. И затова не звучи приемливо, особено за съвременния човек, за когото изборът на вяра трябва да бъде свободен и съкровен.
Затова някои религиозни мислители полагат усилия да разграничат напълно вярата от културата. Това усилие е особено характерно за християнски богослови и учители от всички векове и традиции. Според тях принадлежността на човека към един народ и култура има нищожно или поне второстепенно значение за неговия личен път с Бога. Когато Господ срещне някого, изтъкват те, и му говори по ясен и категоричен начин, промяната на сърцето е не само коренна, но и цялостна – тогава повярвалият съумява да скъса връзките на произхода, обичаите, възпитанието, социалната среда и да преустрои живота си по изцяло нов начин. Такова скъсване е не само възможно, но като правило и наложително. В подкрепа могат да се посочат библейски примери. Авраамовият род получава заповед от Бога да изостави цветущата цивилизация на Ур Халдейски, а впоследствие патриархът на вярата е призван дори към чисто номадски живот в Ханаан. Моисей напуска фараоновия дворец и високата египетска култура, за да заживее по един немислимо различен начин и да поведе Божия народ. Новоповярвалите християни в Ефес изгарят публично своите книги за магии и заклинания. Изобщо библейският призив „Излезте изсред тях, народе Мой, и отделете се“ (II Кор. 6:17, Откр. 18:4) звучи за такива мислители като недвусмислен призив към разделяне на вярата от културата. С подразбирането, че установената култура е потенциална заплаха за чистата вяра. И може да изкриви нашето познание на Бога.
Подобна опасност има. Но духовният живот, животът на вяра, е по-сложен, отколкото понякога ни се иска. Той действително се поражда или получава нов тласък в дълбините на сърцето, където нито езикът, нито обичаите, нито прочетените от нас книги играят решаваща роля. Когато Създателят се обърне към нас по име, човек застава пред Него гол като Адам в Едемската градина, когато не е имало каквато и да е било култура. Но все пак Адам е създаден като културно и култивиращо същество. „Населете земята и обладайте (култивирайте) я“ (Бит. 1:28) е едно от получените от човешкия род благословения, неотменени и неосуетени от Грехопадението по-сетне. Адам наименува животните, обработва градината и възпява жена си в любовна песен като благодарност към Твореца, Който му я дава. Човекът по своята природа превръща в култура, култивира Божиите дарове. Това става и с Божиите откровения към него – преживени непосредствено, понякога в мистичен унес, но изразени и представени със средствата на културата: език, писменост, образност, традиции, изкуства. До нас не би достигнало спасителното послание на Библията, ако не беше културата (дори и нехристиянска по произход) на различни епохи и боговдъхновени творци. Не бихме могли да вникнем в Евангелието, ако не разбираме културата на неговите вестители. И не бихме могли да го предадем на други хора, ако не ценим, не развиваме и не използваме нашата собствена култура.
Християнинът трябва да дава израз на вярата си, като използва пълното богатство на своята култура. Като, разбира се, не се ограничава само в нейните рамки. Напротив, той е призван да твори нова култура – и то по качествено нов начин в сравнение с първия човек. Божият животворящ Дух създава в нас нов човек, син на последния Адам (I Кор. 15:45), и влага в него една нова културопреобразуваща способност.  Вече сме призвани не само да култивираме старото творение, но да го обновяваме, като влагаме в него ценностите на новото, което е в нас. Нашата задача не е да създаваме някаква характерна, отделена „чисто християнска култура“, външно различна от всички останали. Ние, новите Божии създания, можем да влеем нов живот и импулс и в съществуващата съвременна култура. Така ще я преобразим отвътре и тя ще съдейства за разширяването на Божието царство.
Имаме пред себе си исторически пример за такова преобразуване на културата и на създаването на национална духовна култура: делото на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици. Ще има ли днешното българско християнство силите и творческото вдъхновение да повтори техния подвиг? За да можем не само да се поздравяваме с „Върви, народе възродени“, но и този призив да стане реалност.

Тодор ВЕЛЧЕВ