Времето е кратко

Ние, християните, сме свикнали да живеем с усещането, че времето е наближило, че с идването на Христос пясъчният часовник на историческото време е вече обърнат и пясъкът неумолимо изтича. С всеки следващ ден идването на Христос не просто приближава, всеки следващ ден, всяка следваща минута може да е мигът на Неговото завръщане. Деня и часа на Господното второ пришествие знае само Отец, но ние живеем с усещането, че времето е наближило, че оставащото време е кратко (късо).

Когато се заговори за „краткостта на времето“, ние почти без да се замислим, разбираме наближаващия край на историята – края на времената. И почти също така неусетно, без да се замислим, виждаме себе си измежду тези, които ще бъдат живи при Господното пришествие, когато „сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред“ (І Сол. 4:16). Този интересен феномен може да бъде обяснен именно със съзнанието ни, че „краткостта“ на времето означава, че Христос може да дойде всеки момент и наша длъжност е да го очакваме, като че ли това ще се случи в рамките на нашия земен живот, че в тези именно рамки времето изобщо ще приключи.

Няма  съмнение, че когато говори за краткостта на оставащото време (І Кор. 7:29), апостол Павел има предвид и окончателния край на исто­рия­та, защото в неговата светлина тряб­ва да се разглежда всичко, дори и при­временните кризи и катаклизми, които ни спохождат. Но в същото време той мисли и света с неговите непрекъснато променящи се политически, социални, културни и икономически структури: „този свят е преходен“ (Нов превод), „сегашното му състояние преминава“ (Ревизирано издание), „преходен е неговият образ“ (Синодален превод).
Времето е кратко обаче и в един съвсем непосредствен смисъл за всеки един от нас. Говорейки за края на времената, ние не трябва да забравяме, че това включва и края на времето на нашия земен живот. Есхатологията винаги включва и личната есхатология. Не просто светът е преходен, преходен съм и аз, моето сегашно състояние преминава, преходен е и сегашният ми образ. Аз също непрекъснато усещам как времето се изплъзва от ръцете ми, как не може да бъде върнато назад, как в неговия често пъти лудешки бяг загубвам самия себе си и когато отново се намеря, вече не съм същият, а различен. И в моята лична есхатология краят е неизвестен – мога да доживея до дълбока старост, но мога и да си отида преждевременно. Ала след като времето е кратко, тогава нищо не е нито пре­ждевременно, нито твърде късно.

И тук идваме до най-съществения въпрос. Когато говорим за „краткост на времето“, каква категория имаме предвид всъщност? Просто количество време ли? Броят на оставащите ни минути, часове, дни и години? Краткостта на времето, провокираща едно непрестанно очакване, едно непрестанно усилие да бъдем намерени „будни“, не е ли по-скоро качествена категория, която, без да изпуска напълно от поглед протяжността на времето, се интересува по-скоро от случващото се в него, от неговата изпълненост със смисъл, която за нас, християните, се задава от срещата ни с Христос, от живота ни с Него, от слушането на Неговите думи, от присъствието на Неговата трапеза, на която Той е домакин.
Времето е кратко, защото с идването на Христос то е изпълнено с присъствието на Бога, Който стана един от нас, за да изкупи и нас, и времето от неговата суетност. Времето е кратко, защото се налага да изкупуваме с Божия помощ всяка секунда, минута, час, ден, година от собствения си живот и да го превръщаме, пак с Божия помощ, във време спасително, изпълнено със смисъл, в което чрез бла­го­датта Си Бог ни прави съпричаст­ни на богатствата на собствения Си живот. Когато времето се изпълва със смисъл по този начин, то естествено се съкращава, свива се, събира се в себе си и все не достига, защото ни се иска да не пропуснем нито една възможност, нито една минута, нито един ден. 
Изпълненото с Бога време за нас е качествена категория и неговата протяжност сякаш е престанала да бъде толкова обременяваща. Ние се радваме на това, което времето съдържа, което му придава смисъл, което преодолява и самата времева ограниченост, отваряйки ни вратата на Божието царство, което е близо, в нас.
Не бягството от този свят изкупва времето и го прави наситено със смисъл, а неговото преобразяване. Без съмнение неговото сегашно състояние ще премине, но ние жадуваме заедно с цялото творение, което сега е подчинено на робството на немощта и тлението, подновяването на всичко. Затова и с усърдие не преставаме да се молим: „Ела, Господи Исусе!“ 
Такава е молитвата на всички, за които времето е станало „кратко“, защото новият живот е посят и жътвата е наближила. Затова за тях не е важно да знаят деня и часа. Достатъчно им е, че небесният им Отец ги знае.

П-р Даниел ТОПАЛСКИ