Възкресенска радост

Отново Бог ни дари с благодатната възможност да придружим Неговия Син в последните дни от земния Му живот, да чуем свидетелствата за Неговите страдания и смърт и да се зарадваме на вестта за славното Му възкресение. Да се зарадваме, спомняйки си, че радостта в Господа е нашата сила (Неем. 8:10). 
Няма нищо по-тъжно от християнство, на което е чужда тази радост. Християнство, което не се радва, не вярва във възкресението на Господа, не живее в светлината на Неговото присъствие, не се наслаждава на Неговото най-близко общение. Християните, които не се радват, са най-много за съжаление от всички човеци (I Кор. 15:19). Радостта в Господа е естествен плод на вярата във възкресението на Божия Син. Тя е начин на живот за тези, които обичат Господа „с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и всичкия си ум, и ближния си както себе си“ (Лука 10:27). 
Радостта в Господа е винаги възкресенска радост. Тя извира от твърдата увереност, че Исус Христос е с нас и споделя неволите и радостите на собствения ни живот. Тя се подхранва от действието на Христовия Дух, Който непрестанно ни напомня думите на Спасителя и ни дава сили да следваме Неговите стъпки. Тя винаги празнува истинността на Неговото обещание: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на века“ (Мат. 28:20). 
Такова разбиране за християнството имат първите Христови ученици. Няма как да не се сетим най-напред за призива на апостол Павел: „Радвайте се всякога в Господа! Пак ви казвам: Радвайте се!“ (Фил. 4:4). Защо е толкова настойчив апостолът на езичниците? 
Христовите ученици са радостни хора. Те се радват заради победата на Христос, за Божията победа в Христос. Тази радост е възвестена още с раждането на Божия Син в плът: „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци“ (Лука 2:10). Когато Христос се възнася на небето, учениците Му се покланят и се завръщат в Ерусалим „с голяма радост“ (Лука 24:52). Когато Филип проповядва и извършва знамения в Самария, а „нечистите духове, като викаха със силен глас, излизаха от мнозина, обладани от тях; и мнозина парализирани и куци бяха изцелени“, тогава сред народа настъпва „голяма радост“ (Деян. 8:7-8). Павел и Варнава доставят „голяма радост“ на всички братя във Финикия и Самария, когато им разказват за обръщението на езичниците (Деян. 15:3). Апостол Яков уверява своите читатели, че трябва да го смятат за „голяма радост“, когато попадат в разни изпитания (Яков 1:2). Апостол Йоан ни казва, че за него няма по-голяма радост от това, да знае, че неговите чада пребъдват в истината (III Йоан 4 ст.).  
Такъв е примерът на първите християни. Те са хора не просто на радостта, а на „голямата радост“, която препълва сърцата, избликва в благодарение и вика като децата в деня на тържественото влизане на Господа в Ерусалим: „Осанна на Давидовия Син! Благословен, който иде в Господнето име!“ 
Белегът на истинските християни е умението да се радват. Нека да добавим, за истинските християни е характерно това, че умеят истински, от все сърце да празнуват пришествието и присъствието на Този, Когото признават за Господ и Цар на своя живот. Тук, естествено, не става дума за някакво повърхностно, лековато или плитко чувство. Говорим именно за радост, за голямата радост от това, че Този, който влиза през портите на сърцата ни, за да бъде с нас и да сподели нашия живот, е Божият Син. С радост ние приветстваме Неговото победно шествие, което води към Голгота, защото страданията Му, спасителното Му самопонижение, пролятата кръв са цената на новия живот, който чрез действието на Свeтия Дух се простира върху всички измерения на нашето съществуване. Да, тази радост не може да бъде повърхностна, защото извира от знанието, че сме купени с цена, която само Бог би   могъл да плати. Да, ние празнуваме, защото предвкусваме пълнотата на живота в условията на този паднал свят. Празнуваме победата, която Христос е извоювал за нас, преминавайки преди това през предателството, отхвърлянето, поруганието, унижението, изтезанията, човешкия съд и смъртта.
Позната ли ни е тази голяма радост, за която говорят апостолите? Дали пък не е поизбледняла у повечето от нас? На какво се дължи този дефицит на радост, това неумение да празнуваме? Със сигурност не се дължи само на темперамента ни. Ако вярваме във всичко, което Писанието ни казва за Христос и Неговата кръстна смърт, ако вярваме в Неговото Възкресение, постоянно присъствие в Неговото Тяло Църквата, ако вярваме, че Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения ни Свeти Дух, то радостта ще блика в сърцата ни. 
Ако вярваме... Да, именно, ако вярваме. Ако вярваме с вярата, която е въплътена в живота ни, която е плът от плътта ни и кръв от кръвта ни. Вярата, която е не просто и само убеждения, познаване на библейския текст и на основните християнски истини. Вярата ни се нуждае от обновление, от преосмисляне, от задълбочаване. Нужно е и ние като бащата на обладаното дете да извикаме към Бога: „Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие“ (Марк 9:24).
Бог няма да остане безучастен към този вик. Той ще обнови и ще утвърди вярата ни, ще върне радостта от спасението ни, ще ни направи хора, които умеят да празнуват присъствието на възкръсналия Христос в собствения си живот, за да бъде радостта ни, възкресенската ни радост, наистина пълна. 

П-р Даниел ТОПАЛСКИ