Неконвенционални капани откъм Истанбул и Страсбург

 
  „Аз също“, заявяват публично редица жени по цял свят през последните години. Хаштагът #metoo се превърна в знак за това, че са били жертва на сексуален тормоз, но повече отказват да мълчат за това. Като признак на съпричастност при 75-годишните награди Златен глобус всички участници дойдоха облечени в черно и със значки Time’s Up („Времето изтече“). Настъпил е моментът да се сложи край на гнета и посегателствата на полова основа, заяви единодушно холивудският елит.
  У нас навръх новогодишните празници Министерски съвет прие предложение до Народното събрание за ратифициране на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие.[1] През април 2016 г. тогавашният правосъден министър на България Екатерина Захариева подписа конвенцията, но официалното ратифициране все още не е прието от парламента.
 
ВЪЛНА ОТ ПРОТЕСТИ 
  По повод внасянето на конвенцията за ратифициране редица неправителствени организации, политици, медии и отделни граждани поведоха протестна кампания. Гръмки заглавия обиколиха новинарските емисии, пресата и социалните мрежи: „Узаконяваме трети пол“, „Приемат хомосексуални бракове“, „Травестити ще учат децата ни“.
  Първото изповедание, което излезе с декларация против приемането на т.нар. Истанбулска конвенция, бяха Обединени евангелски църкви. Протестното становище бе публикувано на 9 януари на сайта на ОЕЦ[2] и бе депозирано официално[3] при председателя на Народното събрание Цвета Караянчева, а няколко дни по-късно бе предадена и подписка от софийски евангелски вярващи в подкрепа на протеста.[4]
  По инициатива на Асоциация „Общество и ценности“ бе съставена петиция „Помогни България да отхвърли Истанбулската конвенция“.[5] В съпровождащото я отворено писмо се изреждат редица тревоги: ограбване на правото на родителите да възпитават съобразно своите нравствени и верски убеждения; политики за избор на тоалетна съобразно специфичната джендър идентичност; нарушаване на задължението за конфиденциалност у терапевти и свещенослужители; неравнопоставеност в спорта; задължение за даване на статут на бежанец, преследван поради „особености на пола“; механизъм, който подкопава компетентността на националните органи; нови форми на насилие срещу жени поради формализиране на борбата с насилието и др. Досега петицията е подкрепена от десетки неправителствени организации и хиляди граждани.
  Специално становище беше депозирано и от Правозащитна група „Свобода за всеки“. В него се подчертава: „Конвенцията е опасен документ, който е повече идеологически, отколкото юридически: (а) Прокарва идеологически натоварени преформулировки на естествени категории като пол, семейство, мъж и жена, и в крайна сметка е деструктивен за традиционното семейство; (б) Изкуствено формулира половете като противопоставящи се на идеологически принцип класи – мъжете традиционно са насилници, от които жените трябва да бъдат защитавани.“[6]
  На 22 януари Светият синод на Българската православна църква също се обяви категорично срещу приемането на конвенцията, публикувайки два текста: „Обръщение на Св. Синод относно процедурата по приемане и ратифициране в България на Истанбулската конвенция“[7] и „Становище на Св. Синод по повод Истанбулската конвенция“.[8] Ден по-късно синодът излезе с призив за усърдна молитва против приемането на международния документ.[9]
  Католическата църква в България на свой ред излезе с официална декларация, че не подкрепя Конвенцията от Истанбул. На 23 януари Радио Ватикана разпространи становище, според което „предложената Конвенция не съсредоточава вниманието върху обществените проблеми, формиращи поведението на личността, а измества фокуса върху ново идеологическо предефиниране на понятието за жена и мъж, за пола като променливо социално, а не биологично явление и прехвърля отговорността за насилието върху брака, семейството, традицията“.[10]
 
 
 
  В резултат от обществения отзвук на 23 януари председателят на Народното събрание насрочи обществена дискусия, проведена в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски“.[11] Около двеста обществени организации откликнаха на поканата за обсъждане, излъчено по БНТ.[12] По време на дискусията се проведоха и два улични протеста съответно „за“ и „против“ приемането на Истанбулската конвенция.
  Положителният знак от тези обществени реакции е в осезаемото наличие на гражданска съвест, развита чувствителност и дълбоки ценности у нас.  
 
КОНВЕНЦИЯТА В ПРАВНИЯ МИР 
  Официално конвенцията е дело на Съвета на Европа. Тази организация е различна от Европейския съюз. Наричат я „Голямата Европа“ – териториален съюз от 47 държави в областта на правото, човешките права, демокрацията и културното взаимодействие (за разлика от ЕС, където фокусът е върху икономическото и политическото сътрудничество).
  Самата конвенция се явява международен договор, валиден за ратифициралите го държави (за разлика от спогодбите в ЕС, които са валидни за всички членки). Приета е през май 2011 г. в Истанбул едновременно на английски и френски език, а формално влиза в сила от август 2014 г., след като общо десет държави я ратифицират. Дотук тя е подписана от 28 страни[13], сред които Белгия, Франция, Германия, Италия, Полша, Испания, Турция. Сред нератифициралите я са Хърватска, Чехия, Гърция, Унгария, Русия, Словакия, Украйна, Великобритания, България. Европейският съюз е гласувал, но също не е ратифицирал конвенцията. 
 
 
  Присъединяването към такъв международен договор задължава страната ни да синхронизира вътрешния си правен мир. Ратифицирането му става от Народното събрание, а тази конкретна конвенция може или да се приеме изцяло и без резерви (освен в няколко области, нямащи отношение към предмета на тази статия), или да не се приеме изобщо. Невъзможно е гласуването ѝ с каквито и да е промени в нея.
  България не е задължена по никакъв начин да приема конвенцията. Няма нищо общо и между прословутото ни председателство на Съвета на Европейския съюз и международните ни спогодби по линия на Съвета на Европа. Това са съвсем различни ангажименти. Една чудесна възможност е просто да синхронизираме националното си законодателство със съответните мерки за превенция и борба с насилието срещу жени и с домашното насилие, без да се налага да приемаме анблок противоречивия документ.
 
НЕ СЕ МИСЛИ ПО ТЕМАТА, А ПО ПОНЯТИЯТА 
  По повод запитване от народен представител дали с конвенцията не се подготвя въвеждане на еднополови бракове министърът на правосъдието Цецка Цачева изтъква само две предвидени нормативни промени: в Закона за защита от дискриминация (добавяне на фразата „полова идентичност“ в чл. 4, ал. 1); и в Закона за защита от домашното насилие (премахване на думата „съпружеско“ от чл. 2, ал. 1 и др.).[14]
  Наред с това, което казва г-жа Цачева, трябва да чуем и това, което тя не казва. Това са единствените два закона, по които са замислени промени. Абсолютно никакви намерения не бяха изтъкнати за евентуални изменения на Наказателния кодекс или за Наказателно-процесуалния кодекс. А именно там би следвало да очакваме конкретни мерки за борба с насилието.[15]
  Ако конвенцията действително цели само борба с насилието, защо единствената хармонизация на националната ни уредба се занимава с въпроси като половата идентичност и фактическото съжителство? Защо не се въвеждат реални промени за борбата с насилието? Защо няма предвидени промени по НК и НПК? С това свое изявление правосъдният министър ясно показва, че не се мисли по темата, а по понятията. Скритата цел на конвенцията от страна на властимащите очевидно е въвеждане на нови термини, а не реални действия срещу насилието.  
  Основните резерви, които е важно да изкажем на глас (макар и самата конвенция да не допуска резерви тъкмо в тези области!), са единствено по онези текстове, които са противни на установените семейни дадености според юдео-християнската ценностна система. 
 
 
ЕВОЛЮЦИЯТА НА ДУМАТА „GENDER“
  Терминът „gender“ не съществува в българското право. Какъвто и превод да се даде на тази дума, тя идва натоварена с няколко пласта значения. Именно липсата на точна и еднозначна дефиниция отваря врати за подмяна на ценностите в обществото ни.
  В конвенцията думата „gender“ се среща 25 пъти. Ако оставим преводаческите проблеми настрана (думата няма точен превод; в българския превод под „пол“ се има предвид не само „gender“, а и „sex“; на едно място думата „gender“ се превежда като „социален пол“), по-важният въпрос е с какво именно значение тази дума прониква в нашата изразност.
  Съществителното име „gender“ еволюира езиково. Ако допреди броени десетилетия то се е използвало единствено като граматическа категория („род“)[16], от края на седемдесетте години то придобива второ значение: социално-културният конструкт на пола (за разлика от съществителното „sex“, което обуславя биологичния пол[17]).
  Към тези значения обаче днес „gender“ има и още една употреба: личното усещане за полова идентичност.
  Езикът винаги е в развитие и затова в човешката комуникация е важно да се изяснява какво се влага в дадено понятие. Само в рамките на половин век думата „gender“ еволюира в поне четири различни значения:
(а) морфологична категория: мъжки род, женски род, среден род;
(б) биологическа категория: мъж, жена;
(в) социално-културна категория: полови роли;
(г) личностна категория: джендър идентичност.
  Истанбулската конвенция изрично дефинира понятието в неговата трета категория: „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“ (чл. 3, т. В). Успоредно с това обаче в словосъчетанието „gender based violence“ („насилие срещу жени, основано на пола“), срещащо се десет пъти в документа, тази дума се използва с нейното второ значение – като биологично понятие: „насилие, което е насочено срещу жена, защото тя е жена, или което засяга предимно жените“ (чл. 3, т. Г).
  Положението се усложнява допълнително, когато в чл. 4, т. 3 същото понятие вече се използва едновременно и в третото („gender“), и в четвъртото му значение („gender identity“).
  Изтъквам тези наблюдения, за да обоснова аргумента, че текстът на конвенцията действително въвежда нови понятия в българското право. Да, в обществото ни има полово обусловени роли – и те са част както от конституцията на страната, така и от юдео-християнската ни ценностна система. Мъжът е мъж, жената е жена, а помежду им няма спектър от опции. Широкото тълкуване на половата идентичност излага на риск правата на жените, родителите, децата, както и религиозните свободи. Размиването на понятията и заличаването на ясните характеристики на двата пола въвежда несигурност в отношенията и подкопава както самата конвенция, така и основите на самото общество.
 
ВЪПРОСИТЕЛНИ ОКОЛО КОНВЕНЦИЯТА 
  Някои основни въпроси се налагат предвид описаното дотук. Първо, какво е налагало при първоначалното обсъждане на Истанбулската конвенция да бъдат поканени предимно неправителствени сдружения с ясно изразен LGBT профил?[18] Щом като фокусът на документа е домашното насилие, защо е толкова изкривена представителността при обществения дебат? Не е ли основателна забележката на заместник министър председателя: „Би следвало този въпрос да се обсъжда не само със специализирани организации, които защитават правата на онези, „различните“, но да се говори и с онези в българското общество, които имат по-патриархални, консервативни разбирания“?[19]
  Според чл. 4, т. 3 страната ни се ангажира с мерки срещу дискриминация, основана на „пол“ („sex“), „социален пол“ („gender“), „сексуална ориентация“ („sexual orientation”) и „идентичност, основана на пола“ („gender identity”), наред с още дузина области. Означава ли това, че ще се възприема като дискриминационно действие да казваме на дъщерите ни, че са момичета, и на синовете ни, че са момчета?
  Според чл. 12, т. 1 от конвенцията България се задължава да изкоренява „обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на... стареотипните роли за жените и мъжете“. Ако обаче дадени „стереотипни роли“ не са свързани с насилие, защо трябва да се изкореняват? Кому е нужно да бъде разрушаван патриархатът?[20]
  Според чл. 14, т. 1 в образователната система ще трябва да влезе учебен материал, включващ теми за „нестереотипните роли на пола“. Какъв е смисълът от това въведение? Какво място имат „нестереотипните роли“ на мъжа и жената в една борба с насилието? Конвенцията кого защитава – жените ли или хората с изменена джендър идентичност? Защо се налага тези теми да влизат „в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“?
  И още, ако дадена „нестереотипна роля“ причинява някому насилие, не би ли следвало и тя да се осъжда в конвенцията?
  Член 28 отваря врата при неуточнени „съответни условия“ да се отменя задължението за поверителност в дейността на свещеници и психолози. По какъв начин се определят въпросните условия? Кой ще има право да задължи свещенослужителя да разкрие нечия лична тайна, споделена при изповед?
  Член 39 от конвенцията налага криминализиране на насилствения аборт. Това е ценно и добро. Точка 1 обаче допуска аборта, ако има „предварително и информирано съгласие“ на жената. В този случай кой защитава правата на нероденото дете? Абортът не е ли също форма на домашно насилие срещу детето?
  Член 66, т. 4 описва квалификациите на личностите, които служат в новосформирания орган GREVIO към Съвета на Европа, ръководещ прилагането на конвенцията. Едно от изискванията за тези хора е „високата нравственост“. Как обаче е възможно да се дефинира юридически подобно понятие, ако изконните ценности и устои на обществото бъдат изкоренени? На каква база и кой ще определя нравствеността на кандидатите?
 
ЗАОБИКАЛЯНЕ НА КОНСТИТУЦИЯТА? 
  Вероятно най-притеснителният факт от всичко това обаче е свързан с опасността от предефиниране на пола. Свещеното писание категорично изтъква: „Бог създаде човека... мъж и жена ги създаде“ (Битие 1:27). От своя страна българската конституция е не по-малко ясна: „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена“ (чл. 46).
  С предефинирането на пола от природна даденост във форма на самоопределение обаче член 46 от Конституцията придобива нов смисъл. Отваря се вратичка мъжът и жената да са такива не по биологичен пол, а по джендър самоопределение. Така излиза, че с институционализирането на понятието „gender“ в неговия смисъл на „полова идентичност“ (а именно това намерение изразява г-жа Цачева в писмения си отговор до народния представител Н. Александров), вече няма да се налага да се променя конституцията! Ако понятието „gender identity“ под някакъв свой превод залегне в законодателството ни, това става част от вътрешното ни право и хомосексуални двойки ще могат спокойно да сключват брак, стига единият от тях да е заявил, че има „полова идентичност“, различна от другия.
 
КОЙ ИСКА НАСИЛИЕ? 
  В разделеното по тази тема общество се чуват гласове от страна на привържениците на конвенцията, които обвиняват противниците ѝ в тесногръдие и насаждане на псевдо тревога. Налага се дори тезата, че защитниците на патриархалните ценности искат да бият жените и децата си и се вълнуват само от ракийката и салатката.
  Ясно трябва да подчертаем, че битовото насилие във всяка негова форма (вербално, емоционално, физическо, икономическо, сексуално и т.н.) е напълно неприемливо именно защото човекът е създаден по Божий образ и подобие и притежава вътрешна стойност. Библейската ценностна система ни призовава да благославяме, да изграждаме, да издигаме околните. Човешкото същество е венецът на творението. Бог обича всекиго от нас независимо от пол, раса, възраст, произход, убеждения, език или религия. 
  Специален ангажимент на Църквата в едно общество е да забелязва и да подкрепя по-слабите и незащитените. Неразривна част от благочестието, пише апостол Яков, е наред със стремежа да се поддържаш нравствено чист също така да проявяваш грижи към битово уязвимите групи в обществото.[21]
  Още в първата си публична проповед Спасителят цитира древната заповед „Не прелюбодействай“ и след това вдига стандарта на качествено ново равнище с думите: „Аз пък ви казвам, че всеки, който погледне жена и я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.”[22] Насилието срещу жени тук е издърпано още в съзнанието на насилника, далеч преди мисълта да е достигнала до думи или действия.
  Нека никой да не обвинява общността на Христовите последователи в желание за домашен тормоз, деспотизъм, грубиянство, безчувственост или талибански манталитет. Именно поради Христос жената днес може да има обществено достойна позиция и реализация. Най-дългият записан в Библията индивидуален разговор на Исус е с една жена.[23] Някои от най-лоялните последователи, съпровождащи Го чак до подножието на кръста, са група жени (съпругът на една от които е придворен служител на Ирод!).[24] Спасителят защитава авторитета им, позволявайки им дори „да седят при нозете Му“ през Неговите проповеди[25] – евфемизъм за близко ученичество, което тогавашната култура е признавала само за мъже.
  Малко по-късно апостолите пишат, че в очите на Бога и на Църквата вече няма разлика между мъжа и жената[26], а близо половината водачи на домашни църкви в посланията на Павел са именно жени.[27] Тъкмо под въздействието на християнската църква през вековете бавно и постепенно жената придобива напълно равнопоставен обществен статут.
 
 
  Юдео-християнската ценностна система е в основата на Хартата за правата на човека, на Декларацията за независимостта, на националните конституции и на правните устои в съвременния цивилизован свят. Да се твърди, че с нейното разрушаване и изкореняване ще доведе до по-големи свободи и права, е наивно и нелепо.
  Протестът срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие не е защита на насилието. Тъкмо напротив. Съвременният свят повече от всякога е подложен на кризи с човешките права и ние всички следва да сме особено бдителни в тази област. Бог е вложил своя образ в човека и ревниво следи всяка проява на насилие – публична или частна.
  Сред най-грозните явления на нашето съвремие е безочливото трафикиране на хора за сексуални услуги. Насилието приема и други форми, видими и невидими. Какво друго е сексуалният натиск сред децата ни в социалните мрежи? Какво друго е изключително лесният достъп до порнографски изображения? Ранните ромски бракове не са ли вид домашно насилие? А продажбите на булки? А вербалната агресия и хейтърската реч онлайн и офлайн? А убитите в утробата на майките си деца? А отглеждането на дете във формат на съжителство без брак? А случващото се в претъпканите автобуси на градския транспорт, за което никой не говори?
  Можем ли да забравим ужасяващата новина за тринайсетте деца на Дейвид и Луиз Търпин, държани заложници с десетилетия в собствения си дом? Злото очевидно съществува и ние трябва да изграждаме обществена чувствителност и нетърпимост към всяко насилие – не само и не толкова защото е посегателство срещу човешки същества, а най-вече защото е косвено нападение срещу Онзи, чийто образ е заложен в нас. 
  Оспорваме конвенцията не защото обичаме насилието и не защото не го забелязваме. То е факт, понеже човешкото сърце е увредено и помрачено. Като лъжица катран в кацата с мед обаче отделни вмъкнати тези и фрази опорочават целия ѝ замисъл. А натискът за безкритично приемане анблок следва да отвори очите ни към подводнте камъни в нея.
 
 

Статията изразява позицията на автора и не обвързва непременно цялата редколегия на вестника. "Зорница" е готова да публикува и други становища по темата. 

 
 
 
 
 

[5] Онлайн петицията е на следния адрес: civilactionbg.com/?p=222.
[10] http://bg.radiovaticana.va; публикувано становище на 23 януари 2018 г.
[15] Само една опозиционна партия внесе предложения за промени в Наказателния кодекс. Тяхната идея е насилието вече да се третира като престъпление от общ характер (а не от частен характер, както е досега). Целта на тези мерки е да се избегне приемането на Истанбулската конвенция (https://www.dnes.bg/politika/2018/01/18/bsp-s-popravki-v-nk-sreshtu-doma...).
[16] Fowler, Modern English Usage, 1926: p. 211.
[17] Макар че в зависимост от контекста „gender” може да означава и „биологичен пол“.
[18] Междуведомствена група към Министерство на правосъдието включва: „Асоциация Анимус“, „Джендър алтернативи“, Български хелзинкски комитет, Център на неправителствените организации в Разград, Български център за джендър изследвания, „SOS-семейства в риск“, Алианс за защита от насилие основано на пола, „Ресурсен център – Билитис“, Младежка ЛГБТ организация „Действие“, Академия на МВР, Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
[20] Фразата е заимствана от плакат, издигнат на протест в полза на приемането на Истанбулската конвенция на 11 януари 2018 г. Съдържанието на плаката гласи: „Спокойно, бели хетеро мъже, днес рушим само ПАТРИАРХАТА“ (www.webcafe.bg/newscafe/bulgaria/id_210127333_Sastoya_se_protest_za_prie...).
[21] Яков 1:27 конкретно споменава „вдовиците и сираците“, но със сигурност заложеният библейски принцип зад това твърдение е любовта и загрижеността към всички хора в неравностойно положение, към по-слабите и незащитените.
[22] Матей 5:28
[23] Йоан 4 гл.
[24] Лука 8:1-3.
[25] Лука 10:39.
[26] Галатяни 3:28.
[27] Вж. Римляни 16:1-2, 3-5, 7; Филипяни 4:2-3; I Коринтяни 1:11; 16:19; Колосяни 4:15; Деяния 16:40; Филимон 2 ст.