Назад към бъдещето: пастирските процеси като богословско предизвикателство

Резултат с изображение за пастирски процеси

Пастирските процеси не са просто история, а и богословие – не богословието на дебелите книги по догматика, а богословие, написано от самия Бог върху тъканта на живота.

Разликата между условията през 1948 г. и днес е очевидна. Ние можем свободно да изповядваме вярата си, да се събираме, да провеждаме богослужения и всякакви други мероприятия, да издаваме литература, да строим храмове и дори да откриваме християнски учебни заведения. С други думи - Църквата вече не е преследвана, а приемана и поне в някои случаи уважавана и търсена.

Това, разбира се, е нещо хубаво и ние трябва да благодарим на Бога за възможностите, които ни се предоставят. В същото време се изправяме пред опасността да решим, че това са естествените, нормалните или очакваните отношения и между Църква и държава и след това да ги пазим на всяка цена.

Христос се ражда, живее и умира на кръст в една малка провинция, част от огромната римска държава. По това време римските императори претендират за божественост и приемат титли като „господ”, „бог” и „спасител,” а раждането на наследник се нарича „евангелие,” „добра вест”. Първите християни вземат всички тези титли и ги свързват с възкръсналия Христос, на Когото смятат, че принадлежат по право. В резултат на това са обвинени, че „те всички действат против указите на Цезаря, като казват, че имало друг цар – Исус” (Деяния 17:7).

И наистина ранната Църква прави точно това. Тя говори за ново царство и нов цар, на когото трябва да се подчинява. Когато тази лоялност влиза в конфликт с изискванията на държавата, отговорът е: „Подобава да се покоряваме на Бога, а не на хора” (Деяния 5:29).

Подобно разбиране неминуемо носи в себе си семената на едно поне потенциално противопоставяне между Църквата и държавата. Комунистическото управление в България след 1945 г. много добре разбирало това, когато инициирало пастирските процеси. Само няколко десетилетия делят определението на апостол Павел за управника като „Божий служител за твое добро” (Римл. 12 гл.) от пророк Йоан, който вижда римската държава като звяр и блудница (Откр. 13,17 гл.) и съвременните събития в държави като Иран, Сирия и Китай само потвърждават това.

Днес Христос нахлува в нашата българска действителност в началото на XXI век, като носи ново царство, създава нов начин на живот и изисква нова вярност. Той се изправя пред политици и финансисти, смъквайки от тях всякакви месиански претенции и изисквайки отчет за това, което правят. Обвинява работодатели в експлоатация. Пита за качеството на медицинско обслужване на хора, които нямат възможност да платят допълнително. Интересува се от мизерията на възрастните хора, които цял живот са работили, за да водят накрая полугладно съществуване. Той прави това чрез Църквата.

Църквата, за да бъде наистина Христова църква, никога не може да си позволи лукса да пренебрегне етиката на Небесното царство, която е приела от своя Господ. Не може и да не търси как да я приложи в конкретната обстановка, в която живее. Начинът да бъде сол и светлина е тя високо и ясно да нарича нещата с истинските им имена, да застава зад правдата и да „развързва несправедливите окови, разслабва връзките на ярема, пуска на свобода угнетените и счупва всеки хомот” (Исая 58:6). Това означава, че Църквата като цяло и всеки отделен християнин в своята собствена специфична сфера са призовани да бъдат обществено активни и докрай принципни – не за сметка на благовестието, а именно заради и като част от него.

Тук изобщо няма място за страх от загуба на „влияние” или от изпадане в немилост. Всъщност Църквата може да бъде сигурна, че в дадени случаи няма да бъде харесвана и че нейното поведение ще провокира отрицателни реакции. И това съвсем не е свързано с „лоши” или „добри” правителства, с политическо или икономическо ляво и дясно или с някое друго подобно деление. Причината за това е човешкият грях, който винаги и навсякъде намира проявление, който се противи на Христос и на който Христос се противи чрез своята Църква.

Затова пастирските процеси не са само история, а и богословие – богословие на тези нетърсени, но понякога неизбежни полярни отношения, богословие на нашия призив и нашата вярност, богословие на решенията, които вземаме като Църква и като отделни християни.