Защо да прощавам?

Автор: 

При един разгорещен спор преди време съпругата ми Джанет изказа изключително дълбока богословска мисъл. По някакъв повод разпалено обсъждахме моите недостатъци, когато внезапно тя отбеляза: „Мисля си, че е невероятно как съм ти прощавала някои от ужасните неща, които си извършвал!“ 

Моля за извинение, но след като темата ми тук е прошката, а не грехът, смятам да пропусна за какви точно „ужасни неща“ идеше реч. Онова, което обаче ме порази в нейното изказване, беше дълбокото прозрение в същината на прошката. Даването на прошка не е някаква захаросана платоническа идея, която да се разпръсква към света около нас подобно на ароматизатор спрей. В действителност то е болезнено и доста трудно. Дълго след като си простил някому, раната продължава да отеква в спомените. В крайна сметка прошката е неестествен акт и жена ми с основание възразяваше срещу крещящата несправедливост, скрита в нея.

Една история от книгата Битие сякаш разкрива същото усещане. Когато като дете слушах разказа в нашето неделно училище, не можех да схвана напълно нюансите зад картината на помирението между Йосиф и неговите братя. В една сцена Йосиф реагира грубо, като запокитва братята си в тъмница. В следващата той е покосен от тъга и напуска стаята с ридания. Играе номера на братята си, криейки пари в техните зърнени чували, задържайки един от тях като заложник, обвинявайки друг в кражба на сребърна чаша. В продължение на месеци, а може би и на години, тези интриги продължават една след друга, докато накрая Йосиф повече не може да сдържа емоциите си. Извиква братята си и им дава своята прошка.

Днес чета тази история като истинска сага, която онагледява колко неестествено е да даваш прошка. Братята, на които Йосиф се опитва да прости, са същите онези, които са го вземали на подбив като малък, които са съзаклятничели да го убият, които са го продали в робство. Заради тях е изкарал почти цялата си младост, гниейки в египетски затвор. А сега той с цялото си сърце иска да им даде прошка. Но не може. Все още не. Болката е прекалено силна.

 За мен сякаш случващото се в Битие 42-45 глави е неговият начин да им каже: „Мисля си, че е невероятно как ви прощавам някои от ужасните неща, които извършихте!“ Когато в крайна сметка той достига до прошката, ехото от неговата тъга и обич отеква из целия дворец. Какъв е този вой? Да не би Йосиф да е болен? Да не са го ранили? Йосиф обаче е жив и здрав. Воят в двореца е звукът на прошката.

* * * * *

И аз, и хората знаем
тоз малък житейски урок –
че всеки от порок пострадал
развива свой собствен порок.

Автор на тези редове е поетът Уистън Хю Одън. В собствения си живот той добре познава бруталността на естествения закон, който не дава място за прошката. Никъде няма да намерите катерички, склонни да дадат прошка на хищниците по петите им. Нито делфини, които да прощават на акулата, изяла техните побратими. Този свят е суров и брутален. В природата няма място за прошка. Що се отнася до хората, нашата най-усъвършенствана икономическа система – капитализмът – се базира на същите безмилостни принципи. Това важи и в политиката, и в спорта. Реферът в тениса никога няма да каже: „Топката беше вън от очертанията, но поради безупречното ти спортсменство ще я зачета за точка.“ Коя нация би написала до агресивна съседка: „Вие сте прави. Вината е у нас. Бихте ли ни простили?“

Зигмунд Фройд добре познава закона на естеството. Той се превръща в гуру за напористите си млади последователи, ала всички отстъпили от учението му като Алфред Адлер и Карл Юнг веднага са дамгосани като „изменници“ и „еретици“. „Човек трябва да прощава на враговете си – пише Фройд, – но чак след като бъдат обесени.“

Фройд, Одън, Йосиф и моята съпруга инстинктивно признават колко неестествено действие е прошката. Всички ние се научаваме закона на естеството още на детската площадка. Това обаче по-късно създава огромни проблеми за онези от нас, които се наричаме християни, понеже нашата вяра в самата си основа е дълбоко наситена с прошка.

Всяка неделя много християни повтарят молитвата: „Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ В сърцевината на тази молитва, оставена ни от Исус като пример как да се молим, е неестественият акт на прошката.

Тони Камполо описва как понякога разпитва своите студенти в светски висши учебни заведения какво знаят за Исус Христос. Дали могат да повторят някоя от крилатите фрази на Исус? С огромен консенсус най-цитираните думи (с донякъде погрешна формулировка) са: „Прощавайте на неприятелите си.“ Повече от всяко друго учение на Христос именно тази фраза се откроява в представите на студентите нехристияни. Този вид прошка е напълно неестествена, а в някои случаи дори крие риск и за живота на прощаващия. Достатъчно трудно си е човек да даде прошка на злите си братя (като Йосиф), пък камо ли на неприятелите си! На бандата насилници в квартала? На мигрантите? На нарко дилърите, които тровят нашите деца?

* * * * *

Защо Бог изисква от нас неестествено действие, противоречащо на всеки първичен инстинкт? Какво прави прошката толкова важна, толкова централна за нашата вяра? От собствения си опит на човек, често получаващ и понякога даващ прошка, мога да предложа три причини.

Първо, прошката е единственият начин да се прекъсне цикълът на обвиняването (и на болката) в едно взаимоотношение.

С готовност признавам, че да прощаваш е несправедливо действие. В много отношение хиндуизмът със своята доктрина за кармата предлага далеч по-удовлетворяващо усещане за правда. Някои математици хиндуисти дори изчисляват с изключителна прецизност точно колко време ще измине, за да може справедливостта да се наложи във вселената. За да може наказанията от някой предишен живот да се балансират с провиненията ми от настоящия, ще са нужни 6 800 000 прераждания.

В някои отношения бракът сякаш прилича на хиндуизма. Две твърдоглави личности живеят заедно, взаимно си лазят по нервите и се опитват да разрешат борбата за надмощие по принципа „око за око и зъб за зъб“. „Не мога да повярвам, че забрави рождения ден на майка ти!“ „Ама стой малко, нали ти щеше да го въведеш в календара?“ „Не ми го прехвърляй на мене! Тя е твоя майка!“ „Да, ама миналата седмица ти казах да ми напомниш...“ „Ти нормален ли си?! Толкова ли не можеш да запомниш рождения ѝ ден?“ „Ама защо да го помня? Нали е твоя работа да ми напомняш!“

Подобни нелепи разговори продължават отново и отново. И сигурно ще се въртят 6 800 000 пъти, освен ако някой от двамата не каже: „Стига! Прекъсвам веригата!“ А единственият истински начин човек да прекрати такъв безкраен порочен кръг е прошката. Съжалявам. Моля те за прошка!

По особено красноречив начин този модел намира израз в два романа, писани от нобелови лауреати. В единия, Любов по време на холера, Габриел Гарсия Маркес обрисува брачната връзка между двама души, която започва да се разпада заради едно парче сапун. Отговорността на съпругата е да поддържа къщата в ред, а в това число влизат и хавлиите, тоалетната хартия и сапунът в банята. Един ден обаче тя забравя да подмени сапуна – недоглеждане, което нейният съпруг отбелязва с хипербола („Вече сигурно цяла седмица се къпя без сапун!“). Жената обаче отривисто отхвърля обвинението. Въпреки че грешката действително е нейна, тук е заложена и нейната гордост. Затова тя не е склонна да отстъпи. Затова през следващите седем месеца двамата спят в отделни стаи и се хранят безмълвно.

„Дори вече остарели и укротени, разказва Маркес, те избягваха да извикват този спомен, защото едва зарасналите рани отново почваха да кървят, сякаш бяха от вчера.“[i] Как е възможно един сапун да разруши цял брак? Причината е, че нито един от двамата партньори не е готов да каже: Стига. Това не може да продължава. Съжалявам. Прости ми! Понякога нещо толкова дребно може да съсипе едно цяло семейство. Единствено прошката може да цели появилите се пукнатини.

Романът Змийско кълбо на Франсоа Мориак[ii] разказва сходна история за един старец, който през последните няколко десетилетия (десетилетия!) от брака си спи в друга стая, а не заедно с жена си. Всяка вечер той очаква тя да дойде и да го заговори, ала тя така и не се появява. Всяка вечер тя лежи будна в очакване той да дойде и да я заговори, ала той така и не идва. Нито единият от двамата не е готов да разчупи порочния кръг, появил се преди много години заради някаква сексуална слабост. Никой от двамата не е способен да даде прошка.

А в действителност прошката може да разчупи кръга. Тя не дава отговор на всички въпроси за вината, справедливостта и обективността. Напротив, прошката целенасочено избягва тези теми. Тя обаче вдъхва възможност на връзката да се поднови, да се съгражда наново. Именно в това отношение, пише Солженицин, ние всъщност се отличаваме от животните. Различни сме не толкова поради капацитета да разсъждаваме, колкото поради способността да се покайваме и да прощаваме. Единствено хората могат да извършват това неестествено действие. И по този начин единствено те могат да съграждат връзки, които да са независими от безмилостния закон на естеството.

По отношение на молитвата „Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници“ Чарлз Уилямс отбелязва следното: „Нито една дума не съдържа толкова ужас, колкото думата както в условието на това изречение. [...] Ето защо условието, за да прощавам, е да ми бъде простено. А условието да ми бъде простено е да прощавам.“

Какво прави думичката „както“ толкова ужасяваща? Причината е, че Исус видимо свързва прошката от Отец към мен с моята прошка към околните. Едно нещо е да се оставиш да бъдеш въвлечен в безмилостния първичен цикъл „око за око“ със своя брачен или бизнес партньор. Съвсем друго е обаче да попаднеш в подобно състезание с Всемогъщия Бог. А Господната молитва на практика приравнява двете. Доколкото ние успяваме да оставяме нещата, да прекъсваме порочния кръг, да подновяваме отношенията си, дотолкова и Бог на свой ред оставя нещата, прекъсва порочния кръг и ни помага да започнем на чисто.

 

Второ, докато разчупва цикъла на обвиненията в една връзка, прошката също така и отслабва хватката на вината у човека.

През 1990 г. светът наблюдаваше драмата на прошката, която се развиваше на сцената глобалната политика. След първите свободни парламентарни избори в Източна Германия новото Народно събрание се събра, за да поеме управлението на държавата. Източният блок бързо променяше облика си, Западна Германия предложи обединение и сега от народните представители се очакваше да вземат изключително тежки решения. Първото им официално решение обаче беше да гласуват следното изключително изявление:

Ние, първите свободно избрани народни представители на ГДР... от името на гражданите на тази страна, поемаме отговорност за унижаването, експулсирането и избиването на мъже, жени и деца от еврейски произход. С чувство на тъга и срам признаваме тази тежест от германската история. [...] Отправяме молба към евреите по света за прошка. Молим народа на Израел да ни прости за лицемерието и омразата в официалните източногермански политики спрямо Израел, както и за гоненията и униженията спрямо юдейски граждани в нашата страна, продължили и след 1945 г. 

След като прие тази резолюция с пълно единодушие, парламентът на Източна Германия се изправи на крака за дълги аплодисменти, а сетне отдели минута мълчание в памет на избитите по време на Холокоста евреи.

Какво постига подобен парламентарен акт? Със сигурност не връща към живот мъртвите евреи, нито пък отменя ужасяващите деяния на нацистите. Неговото предназначение обаче е да разхлаби примката на вината, която е стискала за гушата хиляди германци в продължение на пет десетилетия – цели петдесет години, през които източногерманските власти систематично са отхвърляли необходимостта от каквато и да е прошка.

На театралната сцена напоследък американци и британци имат възможност да проследят един друг драматичен сюжет за прошката, разиграл се в различна обстановка. Говоря за придобилия популярност мюзикъл Клетниците. Постановката е базирана върху световноизвестния роман на Виктор Юго, проследяващ личната история на Жан Валжан – френски затворник, който преживява коренна трансформация именно благодарение на прошката.

Жан Валжан излежава деветнайсетгодишна присъда с тежък каторжен труд заради това, че е откраднал хляб. Когато влиза във френската тъмница, той е чувствителен млад човек, а когато излиза, се е превърнал в груб и закоравял престъпник. Никой не може да си съперничи с Валжан в юмручен бой. Никой не е способен да прекърши волята му. След като излежава присъдата си, най-накрая го пускат на свобода. През онези времена обаче бившите затворници са длъжни да носят карта за самоличност и никой ханджия не би подслонил опасен злодей като него. Цели четири дена Валжан обикаля селските улички, търсейки прибежище от суровото време. Накрая един епископ се смилява над него и го прибира.

През тази нощ Жан Валжан лежи буден на свръх удобното легло, докато епископът и неговата сестра най-сетне не заспиват. Тогава той става, преравя шкафовете за сребърните прибори на свещеника и след това изчезва в нощта.

На следващата сутрин трима полицаи похлопват на вратата на епископа, държейки вързан Жан Валжан. Съобщават, че са го заловили да бяга заедно със заграбените сребърни предмети в чантата му. Сега вече са готови да го заключат с доживотна присъда. Епископът обаче постъпва по абсолютно неочакван за полицаите (а и за Валжан) начин.

„А, ето ви и вас – провикна се той, вперил очи в него – Много ми е приятно да ви видя. Но защо не взехте и свещниците? Нали ви дадох и тях?

Жан Валжан широко отвори очи. Взираше се в стареца с изражение, което не може да се опише с думи.

Духовникът уверява стражарите, че Валжан не е крадец. Той лично му е подарил сребърните си прибори. Когато след размяна на няколко реплики полицаите си тръгват, епископът връчва и свещниците в ръцете на смаяния си гост, който вече трепери като лист. След това му казва:

„А сега, идете си с мир и не забравяйте, никога не забравяйте, че ми обещахте да използвате тези пари, за да станете почтен човек.“[iii]

Необяснимата сила зад действията на този духовник, противоречаща на всеки човешки инстинкт за мъст и справедливост, променя коренно живота на Валжан. Един пряк сблъсък с прошката успява да разтопи каменните защити на неговата душа. Той си запазва свещниците за спомен и си дава дума, че занапред само ще помага на изпаднали в нужда хора.

Романът на Юго всъщност представлява двуостра притча за прошката. Един следовател, който не познава никакъв друг закон освен безкомпромисната държавна машина, неумолимо преследва по петите Валжан през следващите две десетилетия. И колкото повече Валжан се трансформира от силата на прошката, толкова повече следователят се поддава на жаждата за мъст. В крайна сметка в неговото сърце не се намира никакво място за благодатта и той скача от един мост във водите на Сена.

Прошката е способна да трансформира както прощаващия, така и опростения. За Йосиф, който таи в себе си основателен гняв срещу братята му, прошката се излива в една стая под формата на сълзи и вой. Тези звуци обаче – досущ както при раждането на дете – са признаци на освобождението. Именно чрез тях Йосиф най-сетне получава своята свобода. Новият завет от своя страна показва възкресения Исус как води Петър за ръката през лично негов тристепенен ритуал за получаване на прошка. Отсега насетне вече няма нужда Петър да се тътри из живота, смазван от гузна съвест заради предателството си срещу Божия Син. Тъкмо напротив. Именно на плещите на такива трансформирани грешници Христос възнамерява да съгражда Своята църква.

* * * * *

Прошката разкъсва порочния кръг на взаимното обвиняване в дадени отношения. Тя също така отслабва хватката на вината човешкото сърце. И постига всичко това чрез установяване на нова удивителна връзка: Трето, прошката ни поставя от същата страна, от която е извършителят на злодеянието. 

В личен план аз опознавам собственото си паднало в грях естество посредством две несвързани една с друга дейности – играта на голф и редактирането на текст. С известно неудобство си признавам, че всяко от тези занимания разкрива у мен себична тенденция да си намирам оправдания и да нарочвам околните.

Когато направя слаб и неточен удар в голфа, подсъзнанието ми веднага започва да изрежда възможните извинения. Тревата днес е твърде мокра; стикът ми се е ударил в камък; нечий клаксон ме е разконцентрирал. Почти винаги се уверявам сам себе си, че намеренията ми са били правилни, ала някаква външна сила се е намесила в неподходящия миг. (Този дебат, припомням, се случва в подсъзнанието ми. Иначе на съзнателно ниво добре си давам сметка, че огромният брой криви топки не може да се приписва на подобни оправдания.) Ако обаче моят партньор в играта запрати топчето си в храсталаците, много бързо съзирам вината в него, а не във външни фактори.

Същият принцип действа и при редактирането. Когато поправям грешките си в моята чернова, подсъзнанието ми подсигурява всевъзможни обяснения за лошия правопис и зле подбраните думи. Бил съм преуморен; имал съм други тревоги в ума си; знаел съм, че при по-късни редакции ще хвана тези грешки. Когато обаче поправям статията на някой приятел, се улавям да мисля: „Как може да допуска това? Елементарна синтактическа грешка. Не ги ли вижда тези неща?“

Споменавам тези примери, за да онагледя как оперира прошката. Тя всъщност ми предлага начин да преодолея пропастта, заемайки мястото на моя голф партньор или писател събрат, които допускат грешки. Когато прощавам някому, на практика признавам как самият аз също понякога пиша глупости, над които някой редактор ще трябва да се поти, за да извлече нещо смислено. Признавам как приемът на твърде много кафе понякога ме прави толкова припрян, че боравя с голф стика като робот. Прошката е начинът, по който казвам: „Аз съм човек. Допускам грешки. Искам да ми бъде дадена тази привилегия, а аз на свой ред я давам на теб.“

Може някому да звучи кощунствено да сравнявам играта на голф и редактирането на текст с Въплъщението на Исус, но на някакво равнище си мисля, че подобен принцип е бил налице и когато Бог решава да слезе на земята. Един Бог, който никога не е допускал грешки, не би могъл да търпи и най-малкия грях. По някакъв начин е трябвало Той да се свърже с тези човешки създания, които толкова силно е искал да обича. Ала как? До този миг Бог никога не е бил изкушаван от грях. Стъпил на земята, живеейки посред нас, Той преживява какво е. Поставя себе си откъм нашата страна.

Евреи 4 глава извежда наяве тайната на Въплъщението: „Нямаме такъв първосвещеник, Който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях.“ Второ Коринтяни отива и една стъпка по-нататък, като казва, че Бог „за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях“. По-ясно от това няма как да се каже. Бог е преодолял пропастта. Той е застанал изцяло откъм нашата страна. И именно по тази причина, изтъква Евреи, Исус може да ходатайства за нас пред Бог Отец. Той вече е бил тук. Разбира ни.

От евангелските разкази разбираме, че прошката не е била никак лесна за Бога. „Ако има друг начин...“, се моли Исус, знаейки какво ще Му коства прошката, а потта се стича от лицето Му като капки кръв. Друг начин няма. А накрая, в едно от последните си изречения преди смъртта, Той възкликва: „Прости им!“ На всички тях – на римските войници, на религиозните водачи, на разбягалите се в мрака ученици, на теб и мен, които сме се отричали толкова пъти. „Прости им, защото не знаят какво правят.“ Говорейки от човешкото си тяло, Божият Син е способен да изрече това с разбиране: „Не знаят какво правят.“ Той е живял сред нас. Той ни разбира докрай.

Кръстът може да е Божият начин да каже: „Невероятно как ти прощавам ужасните неща, които си извършвал.“ За Бога прошката е равносилна на болезнено трудното преминаване през Голгота. Ала за да си върне онези, които е обикнал, за да разчупи порочния кръг на болката и вината, се налага самият Той лично да слезе от небето, да живее сред нас и да умре пред очите ни.

Гейл Д. Уеб пише: „Единственият истински начин да победиш злото е да го оставиш да угасне дълбоко в желаещо и живеещо човешко същество. Когато попие там вътре като кръв в гъба или като копие в сърцето, злото изгубва мощта си и се спира.“

* * * * *

Научил съм се да ценя прошката поради описаните дотук три причини. Ала има нещо, което продължава да ме терзае. Макар да е полезна за отношенията ни и за самия мен, в самата си същност прошката си остава нещо несправедливо. Жена ми е напълно права. Има нещо вътрешно нередно в това, ужасните деяния да остават ненаказани.

Подобни мисли ме вълнуваха един ден, когато попаднах на един кратък съвет от страна на апостол Павел, закътан сред много други препоръки в Римляни 12 глава. Ненавиждайте злото. Подклаждайте радостта. Живейте в хармония. Бягайте от тщеславието. Списъкът продължава. И тъкмо там, сред подобни съвети, попадаме на следното: „Не си отмъщавайте, възлюбени, а дайте място на Божия гняв, защото е писано: „На Мене принадлежи отмъщението, Аз ще отплатя, казва Господ.“

Сега най-сетне проумявам. В края на краищата прошката е действие с вяра. Когато прощавам някому, аз просто изразявам доверие, че Бог умее по-добре от мен да въздава право. Когато прощавам, аз прехвърлям неправдата в Неговите длани. Оставям на Него да уравновесява везните на справедливостта.

Злото не изчезва, когато дам прошка. То обаче изгубва хватката си върху мен и се поема от Бога. А Той знае какво да направи.

 


[i] Маркес, Габриел Гарсия. Любов по време на холера. Народна култура, С., 1987, превод: Тамара Такова.
[ii] Мориак, Франсоа. Змийско кълбо. Ентусиаст, С., 2011, превод: Силвия Колева.
[iii] Юго, Виктор. Клетниците. Труд, С., 2008, превод: Лилия Сталева.

Тема: