Обръщението на Блез Паскал

Когато се запознаваме с живота на гений като Леонардо да Винчи, притежаващ много таланти, ние го наричаме „ренесансова личност”. Една такава ренесансова личност е бил и французинът Блез Паскал (1623–1662 г.). Още като дете той показва изключителни способности, а в зряла възраст става изтъкнат математик, физик и изобретател. Неговите важни приноси в математиката са в областите на геометрията и диференциалното смятане, както и в разработването на теорията на вероятностите. Като физик той се занимава с изучаването на флуидите (течностите и газовете), а формулираният от него „закон на Паскал” стои в основата на хидравликата. Едва на 19 години Паскал конструира първия механичен калкулатор, а впоследствие изобретява още двадесет вида, наречени по-късно в негова чест „паскалини”.  Доскоро използваният в научните среди компютърен език PASCAL също носи неговото име.

Но Паскал е също и влиятелен християнски автор и апологет. Той израства с вярата, че Библията е Божието слово, но разбиранията му са били по-скоро абстрактни. Увлича се по янсенизма – реформаторско католическо течение, което поставя ударението върху Августиновата (и калвинистичната) представа за благодатта. При все това Паскал живее в духовно униние, достигащо до отчаяние. Отвратен от себе си, веднъж той пише: „Ако човек не познава себе си като изпълнен с гордост, нездрави амбиции, похотливост, немощ, дребнавост, несправедливост, той е напълно сляп. А ако проумее това и не иска да бъде избавен, какво можем да кажем за такъв окаяник?” Паскал показва презрение към светските страсти, ала все още не се чувства привлечен от Бога.

На 23 ноември 1654 г. обаче се случва нещо, което преобразява живота му. Докато преминава по един мост с карета, конете внезапно забързват и пропадат в реката. Паскал е изхвърлен на пътя. Той вижда в случилото се пряко предупреждение от Бога. През същата нощ преживява обръщение към Христос, в следствие на което забележителната му научна работа ще отстъпи на заден план. Стаята на Паскал се изпълва със светлина. Той разпознава присъствието на Исус, Словото на Бога. На парче пергамент ученият записва няколко изречения, избликнали от екстаза на душата му в този момент:

Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов, не богът на философите и на учените... Радост, радост, радост, сълзи от радост... „Това е вечен живот, да познаят Тебе, единствения истинен Бог и Исуса Христа, Когото Ти си изпратил” (Йоан 17:3). Исус Христос! Исус Христос... Нека никога не отпадна от Него... Няма да забравя Твоето слово. Амин.

Паскал зашива този пергамент в подгъва на палтото си и го носи със себе си до края на своя живот. От този ден насетне той се изпълва с все по-дълбока увереност, че трябва да живее най-вече за Бога. И започва да отделя много повече средства за бедните.

Паскал се свързва по-тясно с янсенистите, наблягащи на морала във всички области на живота. През 1657 г. той публикува своите Писма до един провинциал, в които критикува нравственото учение на йезуитите, рационализма на Рене Декарт и скептицизма на Монтен, като призовава за връщане към учението на Августин за благодатта. Волтер описва този сборник като „първа по рода си творба на един гений, която се появява във Франция”. Тази оценка се споделя и до ден днешен от изследователите. Произведението е първият образец на разговорен език във френската литература. 

Паскал настоява, че човек достига до познаването на Бога не толкова чрез разума си, а най-вече със сърцето си, чрез вяра. Нашето сърце може да ни доведе при Бога и до любовта към Него. Само чрез вяра можем да познаем Христос – вяра, която единствено Бог може да ни даде. Тези и други идеи Паскал развива в друга своя знаменита книга – Мисли. Тя представлява предварителни бележки върху замисления труд Апология на християнството. Той обаче така и не се осъществява поради ранната смърт на Паскал.