Може ли прошката да променя историята

Автор: 

По време на войната в Югославия в края на миналия век се върнах към една книга, която бях чел десетина години по-рано – Слънчогледът от Симон Визентал. Авторът разказва случка от най-успешната кампания за етническо пречистване през цялото столетие. Именно тази случка до голяма степен обяснява и защо Визентал се превръща в един от водещите ловци на нацисти по лицето на земята и неумолим глас срещу основаната на омраза престъпност днес. Книгата е изградена върху темата за прошката и аз я разгърнах за пореден път в търсене на насоки за ролята на прошката в моралното тресавище, което доскоро носеше името Югославия. 

През 1944 г. Визентал е полски затворник, изпратен в концлагер. Напълно безпомощен, той е бил свидетел как натикват във вагони майка му заедно с още много възрастни еврейки и как прострелват баба му на стълбището на дома ѝ. В ръцете на нацистите измират общо 89 от неговите близки роднини. Самият Визентал, след като попада в плен, се опитва безуспешно да сложи край на живота си.

През един слънчев ден, докато охранителите на Визентал събират боклука пред лазарета за ранени германци, една медицинска сестра се доближава до него. „Евреин ли сте?“, го пита тя колебливо, а след това му дава знак да я последва. Със смътна тревога в стомаха той тръгва след нея по коридора, докато накрая се спират пред сумрачна стая с дъх на мухъл, в която на болнично легло е положен само един войник, целият в бинтове. Лицето му е напълно покрито с бели марли. Оставени са само неголеми процепи за устата, носа и ушите.

Сестрата изчезва някъде, затваряйки вратата след себе си, и младият еврейски затворник остава сам с бинтованата фигура. Оказва се, че раненият е есесовец, а причината да повика Визентал е за да се изповяда пред него. „Казвам се Карл – се процежда тих и измъчен глас някъде изпод бинтовете. – Трябва да ти призная за моя ужасен грях. На тебе, понеже си евреин.“

На пресекулки Карл се впуска в описание за католическото си образование и вярата през детските години, която изгубва с включването към Хитлерюгенд. Впоследствие се записва в SS и служи с отличие дълго време, докато не го раняват тежко на руския фронт и не се налага да го върнат за лечение.

На три пъти, докато Карл се опитва да разкаже историята си със своя отслабнал и сух глас, Визентал се дръпва с намерение да си ходи. Неизменно обаче германецът го сграбчва с бялата си, почти безкръвна ръка и го умолява да остане още. Настоява да сподели нещо ужасно, което е извършил на украинска територия.

В изоставения от оттеглящите се руснаци град Днепропетровск заложени мини отнемат живота на трийсет войници от взвода на Карл. В яда си есесовците събират триста евреи, натъпкват ги в някаква триетажна сграда, обливат я с бензин и хвърлят гранати през прозорците. С извадени автомати Карл и неговите събратя войници обграждат къщата от всички страни, готови да разстрелят всекиго, дръзнал да побегне.

„Крясъците от вътрешността на къщата бяха ужасяващи – разказва той. – По едно време зърнах мъж с дете в ръцете. Дрехите му вече горяха. От едната му страна стоеше жена, несъмнено майката на детето. Със свободната си длан човекът покриваше очите на детето. После скочи през прозореца на улицата. Секунда по-късно ги последва и майката. Сетне от останалите прозорци взеха да скачат горящи тела. А ние открихме огън... О, Боже!“

През цялото време Симон Визентал слуша мълчаливо, оставяйки германеца да говори. Карл разказва и за други зверства, но отново и отново се връща в към момчето с черна коса и кафяви очи, превърнало се в мишена за есесовските автомати.

„Сега тук съм съвсем сам с моята вина – заключава накрая той. – През последните часове от живота ми ти си до мен. Не те знам кой си. Знам само, че си евреин, и това ми е достатъчно.

Знам колко ужасно е това, което ти разказвам. През дългите нощи, докато очаквам смъртта, отново и отново ми се е искало да поговоря за това с някой евреин и да го помоля за прошка. Само че не знаех дали има все още живи евреи... Съзнавам, че сигурно искам твърде много от теб. Но без твоя отговор не мога да си отида с мир.“

Симон Визентал, дипломиран архитект, който наскоро е прехвърлил двайсетте, а понастоящем е затворник с прокъсани дрехи и жълта Давидова звезда за обозначение, усеща как цялата тежест на неговата раса сега се стоварва върху плещите му. Известно време той гледа обления в слънчева светлина двор през прозореца. После поглежда беззрачната купчина превръзки на леглото в стаята. След това взема своето решение, изправя се и без нито една дума излиза от стаята.

* * *

Препрочетох наново Слънчогледът, понеже дилемата преди Визентал в огромна степен е сходна с хиляди нравствени дилеми в бивша Югославия. Първата половина на книгата разказва това, което току-що обобщих. Втората половина описва реакциите спрямо тази история от страна на светила като Ейбрахам Хешел, Мартин Марти, Синтия Озик, Жак Маритен, Херберт Маркузе и Примо Леви. Есесовецът Карл издъхва, без да е получил прошка от жив евреин, ала Симон Визентал оцелява след концлагера благодарение на американски войски. Случката в болничната стая обаче не го оставя на мира. Той се обръща към други затворници с въпрос как биха постъпили на негово място. Допитва се до равини и свещеници. В крайна сметка повече от две десетилетия след края на войната той описва историята и я разпраща до най-проникновените умове, които познава – евреи, езичници, католици, протестанти и дори нерелигиозни хора. „Как щяхте да постъпите на мое място – ги пита той. – Правилно ли реагирах?“

 От отговорилите трийсет и двама мъже и жени единствено шестима възразили, че Визентал е постъпил нередно и че е трябвало да даде прошка на германеца. Неколцина отговарят уклончиво, но повечето изразяват одобрение за неговата реакция. „Какво морално и законно право би имал Визентал да прощава за посегателства срещу други хора?“, възмущават се някои. Никой не може да дава прошка от името на други. Един от запитаните цитира поета Драйдън: „Прошката принадлежи само на ранения.“

Неколцина от интервюираните евреи отговарят, че мащабите на нацистките зверства многократно за надвишили възможността за евентуална прошка. Американският поет и преподавател Херберт Голд заявява: „Вината за целия този ужас лежи с такава тежест върху плещите на германците от онази епоха, че ничия лична реакция спрямо нея не би била допустима.“ Друг отговаря: „Ще се наложи милионите невинни, измъчвани и избивани, да се върнат към живот, преди аз да мога да дам прошка.“ Белетристът Синтия Озик е дори още по-пряма: „Така му се пада на есесовеца – да умре неизповядан. Да гори в ада дано!“

Други измежду запитаните поставят под въпрос изобщо понятието „прошка“. Един професор отхвърля прошката като акт на чувствено удоволствие – т.е. онова сдобряване на любовниците след кавга, последвано от ново шмугване между чаршафите. Подобно нещо няма място в света на геноцида и Холокоста. Давайте прошка и цялата работа ще ви се върне отново на главите.

Когато четох Слънчогледът за първи път, останах стъписан от почти пълното единодушие сред реакциите на тези хора. Струваше ми се, че поне богословите и философите ще заговорят за проява на милост. Този път обаче, докато препрочитах изразителните отговори на въпросите на Визентал, по-скоро ме порази ужасяващата и кристална логика зад непростителността. В един свят, изпълнен с неописуеми зверства, прошката изглежда някак несправедлива, нечестна, нерационална. Философът Херберт Маркузе формулира това по следния начин: „Не може и не би трябвало човек да ходи напред-назад, безгрижно измъчвайки и избивайки други хора, а сетне, като настъпи удачният момент, да поиска и да получава прошка за това.“

От гледна точка на християните целият този дебат се развива под сянката на острия конфликт между правосъдието и прошката – грандиозното противоречие, въведено в нашата история от Исус Христос. Някои хора разрешават проблема по традиционния за църквата начин, като връчват правосъдието на Цезаря, а прошката – на Църквата. Когато Мартин Лутер размишлява върху директните заповеди на Исус да обръщаме и другата буза и да обичаме ближния си, той достига до заключението, че подобни разпоредби касаят отделния човек, но не и държавата.

 Дали Лутер е бил прав? Дали историята е обречена да тече в две отделни русла, които така и няма да се срещнат? Твърде крайно ли би било да очакваме високите нравствени идеали на Евангелието (в чиято сърцевина е залегнала прошката) да се прехвърлят върху бруталния свят на политиката и международната дипломация? Ето тези въпроси ме измъчваха, докато следях непрестанния поток от лоши новини за случващото се в бивша Югославия. 

* * *

Както при повечето американци и за мен почти всичко случващо се на Балканския полуостров изглежда озадачаващо, непроизносимо и своенравно. След като обаче препрочетох Слънчогледът, започнах да гледам на Балканите като на поредната сцена, върху която се развива история, стара като света. Случващото се в Югославия е прекрасна илюстрация на това, каква е алтернативата за ирационалната и несправедлива природа на прошката. Там, където царува непростителността, пише есеистът Ланс Мороу, се реализира безмилостният Нютонов закон, според който за всяко зверство трябва да има еднакво по сила и противоположно по посока обратно зверство.

Според повечето медии нароченият виновник за безчинствата в бивша Югославия са сърбите. Забележете как ги описва списание Тайм (и то не в редакционна колонка, а в новинарския отдел, който претендира за обективност): „Случващото се в Босна е подлост и варварство. Това е мръсното дело на лъжци и циници, които манипулират племенни предразсъдъци и използват пропаганда на жестокостта и древни кръвни вражди, за да прокарват гнусната политическа теза за етническото прочистване.“ Така, воден от справедливото и напълно правилно отвращение от описаните зверства, светът пренебрегна един очевиден факт. Сърбите просто следват неумолимата логика на непростителността.

Същата политическа машина, която елиминира 89 души измежду роднините на Симон Визентал и провокира остри изказвания от благородни фигури като Синтия Озик и Херберт Маркузе, през Втората световна война провежда „етническо прочистване“ срещу сръбския народ. В края на ХХ век сърбите избиват десетки хиляди. Петдесет години по-рано обаче по време на нацисткото присъствие на Балканите хърватите са изтребвали стотици хиляди сърби, цигани и евреи.

Яростният лозунг на оцелелите от Холокоста „Никога повече!“ десетилетия по-късно вдъхновява самите сърби да се възпротивят и на Обединените нации, а и на целия свят. Никога повече те не биха допуснали хървати да владеят населени със сърби територии. Никога повече не биха позволили на мюсюлмани да управляват по тези земи – след като в продължение на петстотин години страната им е била под турска власт. (В историческа перспектива това е цялата история на САЩ, умножена по две.)

Според логиката на непростителността да се въздържиш от мъст срещу врага е равносилно на предателство спрямо твоите предци и тяхната саможертва. Ето тук обаче се крие и основният порок в закона на отмъщението. Той никога не изравнява везните. Османските турци за взели своето си при Косовската битка през 1389 г. После хърватите за взели своето си през четирийсетте години на ХХ век. Сега е наш ред, разсъждават сърбите. Един ден обаче потомците на сегашните изнасилвани и осакатявани от сърбите жертви ще се надигнат да потърсят мъст от отмъстителите. И така нататък. Ако всички следват принципа „око за око“, казва Ганди, скоро целият свят ще бъде напълно сляп.

Даването на прошка може да е несправедливо, ала поне предлага изход от безконечното търсене на въздаяние и „справедливост“. Богословът Романо Гардини коментира по следния начин силните думи на Исус в Проповедта на планината: „Докато стискате „справедливостта“, неизменно ще носите вина за някаква несправедливост. Докато се оплитате в злодеяния и отмъщения, в атаки и контраатаки, в нападение и отбрана, винаги ще се въвличате в някакви нови злодеяния... Който се нагърби да отмъщава за потъпкана справедливост, никога не възстановява правдата... В действителност постоянното настояване за въздаване на справедливост си е форма на робия. От несправедливостта на околните може да ни освободи единствено прошката.“

Днес разполагаме с изобилие от очевидни доказателства за крайния резултат от закона на непростителността. В историческите трагедии на Шекспир и на Софокъл сцената накрая остава обсипана с трупове. Макбет, Ричард III и Електра се чувстват длъжни да убиват, да убиват, да убиват, докато не си получат отмъщението. А след това цял живот треперят от страх дали някой от враговете им случайно не е оцелял, за да си потърси контраотмъщение. Трилогията Кръстникът на Франсис Форд Копола и Непростимо на Клинт Истууд онагледяват същия принцип. Виждаме го в действията на терористите от ИРА, взривяващи магазинери и банкери в центъра на Лондон заради някакво зверство, извършено през епохата на Оливър Кромуел. Виждаме го и в Шри Ланка, и в Индия, и в разпокъсаните от конфликти бивши съветски републики.

Само признайте за извършения преди век срещу нас геноцид, казват арменците на турците, и ще престанем да взривяваме самолети и да избиваме ваши дипломати. Турция категорично отказва. По време на заложническа криза в Иран местните власти обявяват, че ще пуснат невредими всички пленени американци, при условие че президентът на САЩ се извини за оказваната подкрепа на потисническия режим на шаха. Джими Картър обаче, макар и новороден християнин с разбиране за естеството на прошката, отказва. Тук става въпрос за националната ни чест, пояснява той.

* * *

Има ли място за прошка на арената на международните отношения. В един свят, който се движи от закона за непростителността, къде можем да намерим алтернативи. Макар и доста малко, все пак се сещам за някои примери.

Като нация Германия изрази покаяние за същите онези зверства, които предизвикват горчивина у Симон Визентал. Още преди обединението Западна Германия изплати 30 милиарда долара компенсации на еврейски семейства. Източна Германия в продължение на 45 години отказваше да поеме морална отговорност, но след отслабването на комунистическите вериги още с първото си решение новият свободно избран парламент гласува декларация за поемане на отговорност. „Изпитваме скръб и срам и признаваме този товар в германската история – записват депутатите с понятия, които много рядко се срещат на езика на дипломацията. – Отправяме молба към евреите по света за прошка.“ Самият факт, че днес въобще съществуват държавни отношения между Германия и Израел е поразителна демонстрация на транснационална прошка.

През 1983 г., още преди падането на Желязната завеса, папа Йоан Павел II пристигна в Пошла във време на военно положение и отслужи литургия на открито. Час подир час тълпи от хора се стичаха по Понятовски мост към обозначения стадион. Организирани по епархии, те вървяха в стройни редици по булеварда пред Партийния дом на Полската комунистическа партия. Цял следобед група след група пееха единогласен рефрен: „Прощаваме ви! Прощаваме ви!“

Навсякъде из Източна Европа можеха да се видят по-големи или по-малки прояви на прошка. Трябва ли руски евангелски пастир да прости на агентите от КГБ за това, че са го арестували и са сринали църквата му доземи? Трябва ли източногерманците да прощават на доносниците от Щази – сред които преподаватели в семинарии, пастири и дори брачни партньори – за това, че са ги шпионирали? Прошката никога не е лесно нещо. В някои случаи се налага да се сменят няколко поколения. От друга страна обаче има ли друг начин да се разкъса веригата и да се изцелят нанесените исторически рани?

Ние в Съединените щати също сме се сблъсквали с въпроса за прошката на национално равнище. Най-големите ни врагове от Втората световна война Германия и Япония сега са сред най-силните ни съюзници. Още по-болезнени обаче са спомените от собствената ни кървава Гражданска война, настроила роднини едни срещу други и разкъсала нацията на две. Аз съм расъл в град Атланта, щата Джорджия, където настроенията срещу хора като генерал Уилям Т. Шърман силно напомнят за отношението на босненските мюсюлмани към техните сръбски съседи. В крайна сметка именно Шърман е въвел прословутата военна тактика за опожаряване на всичко, което би могло да бъде от полза за врага.

По някакъв начин обаче нашата нация е съумяла да оцелее. Южняците до ден днешен въздишат по знамето на Конфедерацията и си припяват песента „Дикси“, но от друга страна отдавна вече не се приказва за откъсване на Южните щати или за накъсване на нацията в етнически анклави.

Още по-силни са стъпките към помиряване между бели и чернокожи, след като столетия наред първите са притежавали последните. С всичките си остатъчни проявления расизмът сам по себе си е доказателство, че прошката не обезсилва несправедливостта. Признаци на надежда обаче могат да се намерят. През 1982 г. американците наблюдаваха паметния момент, когато Джордж Уолъс се изправи пред Южната конференция за християни водачи и помоли за прошка за досегашното си отношение към чернокожите. Реакцията на малцинствените водачи беше смайваща. Чернокожи църковни водачи приеха извинението му, а огромни маси от малцинството подкрепиха неговата кандидатура за губернатор на щата. Няколко десетилетия по-късно американците за пръв път гласуваха чернокож човек да стане техен държавен глава.

В един смисъл всяка стъпка на афроамериканците да се включват като активни граждани в обществото може да се възприема като своеобразен акт на прошка. Не всички чернокожи прощават, както и не всички бели се покайват. Расизмът продължава да бъде дълбока разделителна линия в нашата държава. От друга страна обаче съпоставете положението в днешна Америка с това, което преживя например Югославия. От високите сгради на Атланта не дебнат снайперисти единаци. Нито пък в Бирмингам трябва да треперим да не настъпим някоя останала зарита мина. 

* * *

В никакъв случай не бихме могли да опростяваме реалностите на международната политика. Не зная и как бих постъпил самият аз, ако бях в положението на Симон Визентал. Нямам представа как се прилага прошката в места като бивша Югославия. Трудно ми е дори да си представя даването и получаването на прошка в национални или глобални мащаби. Когато Иран е настоявал за извинение от Съединените щати, дали са били готови и да ни простят или това е било просто поза за натрупване на повече дипломатически точки? Вероятно второто.

Когато размишлявам върху прошката, ми е далеч по-лесно да си представям отделния човек и неговите лични действия. Политиката се занимава с външни неща – граници, имущество, престъпност, – но не е открила цяр за злото. Истинската прошка, трайната прошка от друга страна борави със сърцето на човека. Болестотворното зло (като расизъм, етническа ненавист) се разпростира из обществото сякаш се предава по въздух. Едно кашляне заразява цял автобус. А ваксината от своя страна се дава на всеки човек поотделно.

Замислям се за Мартин Лутър Кинг Мл., който описва борбата си с прошката в своето „Писмо от градския затвор в Бирмингам“. Извън стените на затвора южняшки пастири го заклеймяват като комунист, разгневени тълпи скандират: „Бесило за негъра!“, а полицаите вдигат палки срещу неговите невъоръжени поддръжници. Кинг разказва как е решил да пости няколко дни – проява на духовна дисциплина, която му вдъхва сили да даде прошка на неприятелите си.

Мисля си и за Кори Тен Бум, която един ден проповядва за прошката в Мюнхен, а веднага след службата пред нея се изправя бивш есесовец, служил в концентрационния ѝ лагер. „Господи прости ми! Не мога да простя!“, се моли тя наум в този момент и твърдата буца омраза дълбоко в нея започва да се топи.

През осемдесетте години една драматична история за личната прошка с участието на папа Йоан Павел II привлича разпокъсаното внимание на световните медии. Малко след Рождество Христово папата посещава римския затвор „Ребибия“, за да се срещне с Мехмет Али Агджа – наемен убиец, който бе направил опит за покушение срещу него три години по-рано. „Прощавам ти“, му казва тогава папата в личен разговор, след като изслушва неговата изповед.

Впечатлени от случката, редакторите на списание Тайм посветиха заглавния си материал на тази среща. Ланс Мороу тогава написа: „Йоан Павел искаше освен всичко друго да демонстрира и как личните и обществените измерения на човешките дела могат да се смесят в нравствена постъпка... Тъй като прозира в най-значимите ценности в най-дълбоките кътчета на душата, Йоан Павел целеше да покаже как великите въпроси се определят (или поне се информират) от първичните импулси в гърдите на човека – омразата и любовта.“

По-нататък Мороу цитира милански журналист, който описва как „папата имаше смелостта да произнесе това древно слово – как отговорността за всяко зло почива върху грешния човек. Ако сърцето ни не се промени, не можем да очакваме никакво избавление нито от войната, нито от глада, нито от нещастията, нито от расовата дискриминация, нито от потъпкването на човешки права и нито дори от балистичните ракети.“  

В коментара си Мороу добавя: „Случката в недрата на затвора „Ребибия“ има особен символичен блясък. Тя сияе в прекрасен контраст спрямо останалите неща, които светът наблюдава по новините. Напоследък ни завладява едно смътно подозрение, че траекторията на света върви към залез, че човечеството преминава от една бъркотия към следващата, че сме се запътили към мрака или към един последен фатален проблясък. Символиката на кадрите от „Ребибия“ обаче изразява точно християнското послание – че хората могат да бъдат изкупени, че могат да се издигнат към светлината.“ Настоящият папа Франциск продължава в същата традиция, като символично измива нозете и на мюсюлмани, и на болни от проказа хора.

За Ланс Мороу поне този един акт на прошка изразява последици, които отиват далеч отвъд стените на тъмничната килия. Той е показателен за това, че на света е възможно да има и друг вид трансформираща сърцето сила. Постъпката на Йоан Павел II сияе още по-силно именно заради мрачния фон. Голата затворническа стена сякаш е идеалната емблема за неумолимия закон на непростителността. Политическите убийци са си заслужили затвор и бесило, а не прошка.

Папата, разбира се, следва примера на Онзи, който така и не избегна посегателството срещу живота Му. Произволното правосъдие на Юдея изнамира начин да произнесе смъртна присъда върху единствения съвършен човек на земята. Когато часове по-късно Го приковават на кръста, Исус произнася Своята собствена контраприсъда – поразителен удар срещу закона на непростителността: „Отче, прости им, понеже не знаят какво вършат!“

Римската стража, Пилат, Ирод и дори юдейският Синедрион „просто си вършат работата“. Със същото монотонно извинение по-късно през историята ще се оправдават и Аушвиц, и Ми Лай, и Гулаг. Исус обаче разсъблича всички институционални обвивки и се обръща директно към човешкото сърце. Повече от всичко друго стоящите в подножието на кръста се нуждаят от прошка. Ние, които вярваме в омилостивлението, днес си даваме сметка, че с тези кръстни слова Исус е имал предвид не само римските войници и служителите на Синедриона. Имал е предвид и нас. На кръста, единствено на кръста, Той побеждава неумолимия закон за вечните последици.

Скокът от личната прошка към груповата прошка се налага да преодолее изключително дълбока пропаст. Трябва просто да погледнем развитието на човешката история след кръста. Исус предлага прошка, а някои от Неговите последователи до ден днешен ненавиждат собствените му сънародници, наричайки ги „Христоубийци“.

* * * * *

В един свят, където най-важна е бруталната сила, прошката може да изглежда ефимерна, мимолетна, безсъдържателна. Сталин навремето се е надсмивал над моралния авторитет на църквата: „С колко дивизии разполага папата?“ Историята обаче показва, че прошката може да служи като могъщо оръжие за изграждането на мира. Постъпки като тези на папа Йоан Павел II и Мартин Лутър Кинг Мл. нанасят несъкрушим удар срещу закона на непростителността и символично посочват към едно друго възможно развитие. Тук бих могъл да изредя имената на някои от великите лидери от човешката история като Линкълн, Ганди или Ануар Садат, всеки от които е заплатил с живота си заради готовността да се възпротиви на закона на непростителността. Техните действия обаче са прокарали пътеката за нов национален климат за примирение. Колко ли различен щеше да е курсът на историята, ако в Ирак управляваше Садат, а не Саддам? Или ако в бивша Югославия се беше изправил някой Линкълн?

Способна ли е прошката да играе роля в места като бивша Югославия, Ирак, Сирия или Либия? Би трябвало. В противен случай не би имало никаква надежда хората на тези места някога да заживеят заедно в мир. Всяко пострадало от насилие дете добре знае, че без някаква степен на прошка не е възможно да се освободиш от плена на миналото. Същият принцип се отнася не само в личен план, а и в национален.

Имам познат, чийто брак преминаваше през изключително тежки периоди. Една вечер на Джордж му кипнало и той не могъл да сдържи нервите си. Започнал да блъска по масата и по пода. „Мразя те! – изкрещял той на жена си. – Не мога повече. Писна ми! Не издържам вече! Не! Не! Не!“

Няколко месеца след този скандал една нощ той се събудил от странни звуци, които долитали от спалнята на двегодишния му син. Слязъл по стълбите, застанал пред вратата на стаята и се заслушал. Секунди по-късно го побили тръпки. Отвътре с тихо, но ясно доловимо гласче, имитирайки дума по дума със съответната интонация, невръстното момче нареждало на своята играчка: „Мразя те... Писна ми... Не! Не! Не!“

В този миг Джордж осъзнал, че по ужасяващ начин е предал цялата си болка и гняв, и непростителност на следващото поколение. Не се ли случва днес подобно нещо и в различните конфликтни зони по света? Без възможност за прошка чудовищното минало отново и отново ще се разбужда и ще поглъща настоящето. Както и бъдещето.

Тема: