Образование и ученичество

През изминалия месец новините на няколко пъти насочиха общественото внимание към проблемите на българското образование. И макар че като българин и баща аз съм загрижен за големия брой слаби оценки, които нашите деца показват на проверовъчните изпити и за по-големия проблем, на който те са просто симптом, моите мисли неволно тръгнаха в друга посока. Ако трябва да оценим качеството на християнско ученичество в нашите църкви какви биха били оценките? Как можем да подобрим нашата „образователна система“?

Протестантските църкви носят в своята идентичност някои забележително добри традиции в това отношение – на първо място настояването, че всеки човек трябва да развие навика да общува с Бога в молитва и да слуша гласа Му чрез редовно, лично изучаване на Писанието. Някои други, не по-малко важни области обаче, сякаш са пренебрегвани.

Една от тях е свързана с погрешната антропология (разбиране за човека), върху която градим своето ученичество. Често основният апел, който отправяме към хората е насочен към техните умове. Ние проповядваме експозитарно, провеждаме семинари, правим библейски класове и малки групи, в които се стремим да обясним значението на дадени текстове, печатаме и разпространяваме образователна християнска литература. Колкото и хубаво да е всичко това, практиката показва, че по-доброто разбиране в никакъв случай не е задължително свързано с по-посветен живот. Християнското ученичество не може да бъде сведено до предаване на знания.

Това е така, защото човекът е много повече от ум, свързан с физическо тяло. Той притежава и чувства, въображение, сетива…. и ние всички знаем, че когато стане въпрос за практически решения и действия думата на сърцето често е по-тежка от тази на главата.

Възможно ли е църквата съзнателно да моделира своята програма за ученичество, така че тя да се обръща към всички тези страни в човека? Може ли да помним, че ние растем в своето посвещение към Бога не само чрез информацията, която храни ума ни, но и чрез това, което разпалва въображението и стопля сърцето, чрез това, което гали слуха и впечатлява очите? Това ще означава, че ние трябва да обръщаме много по-голямо внимание на неща като песните, които пеем (и на начина, по който ги изпълняваме), на архитектурата на нашите църковни сгради и на посланието на техния интериор, на различните елементи и на цялостното послание на богослужението, както и (особено) на неформалните отношения помежду си именно като средства за ученичество. За всяко едно от тези неща историческото християнство е истинска съкровищница, от която можем да черпим с пълни шепи.

Някой е казал, че ако искаме хората да построят кораб, не трябва да им говорим за материали и техники на корабостроене, а да им разказваме за очарованието на морските пътешествия[1]. Ние следваме това, което обичаме, това, което пали нашето въображение. И това, което обичаме най-много в крайна сметка ще определи чии ученици ще бъдем.

Често света разбира това много по-добре от християните. Неговите „програми за ученичество“ са насочени именно към сърцето и въображението – както всеки мол може ясно да ни покаже – и при това са твърде успешни[2].

Можем ли да насочим нашето християнско послание не само към ума, но и към сърцето и въображението на хората в нашите църкви? Можем ли да търсим начини, по които да представим ясно Божията история за спасението на света като това, което тя наистина е – най-великата история, разказвана някога, история, която спира дъха и приковава погледа ни? Можем ли да ги предизвикаме да „влязат“ в нея, и ставайки нейна част да се идентифицират с нея да видят целия останал свят в нейната светлина?

Може би тогава те ще бъдат предизвикани да направят стъпки, за които никога по-разни не са мислели. 

 

 

 


[1]                 Виж Smith, James K.A. You are what you love: the spiritual power of habit. Grand Rapids, Brazos Press, 2016.

[2]                 Виж Smith, James K.A. Imaging the kingdom: how worship works. Grand Rapids, Baker Academics, 2013.