Редакционна: ЮНИ

Кутсузлии и късметлии

Под наслов „Истории за щастието” в последния ден на май националната телевизия излъчи репортаж за 64-годишния Петър Петров от Ямбол, който за последните три години намерил цели 1001 четирилистни детелини. Първоначално си записвал датата на всяка следваща. Но после станали твърде много. Когато стигнал до 777 бройки, спрял да ги бере. Решил да насочва други хора, за да сподели малко от щастието си.

Гледам новините по БНТ и се питам. Какво значи да си късметлия? 


Архив: БНТ

Някъде по същото време се заслуш­вам в добре позната песен от Пол Макартни: „Ще ти трябвам ли още, ще ме храниш ли още, когато стана на 64 г.?” Лирическият герой споделя опасения, че ако доживее до възрастта на Петър Петров, щастието ще спре да му се усмихва.

Припявам си с бийтълсите и се чудя. Какво значи да си кутсузлия?

На шега или на сериозно, на маса или на кафе днес в разговорите ни често изниква темата за късмета. Ту се оплакваме със законите на Мърфи, ту с черни котки, ту пък с каръшки съв­падения.

В Писанието обаче виждам други насоки за удачния живот. Преди векове пророк Еремия възкликва: „Благословен да бъде онзи човек, който се уповава на Господа и чиято надежда е Господ. Ще бъде като дърво, засадено при вода“ (17:7-8, НП).

Стойностният живот явно се състои не в четирилистните детелини, а във вкорененото доверие в личността на Създателя. Самият Исус посочва, че причината да дойде е за да имаме пълноценен живот (Йоан 10:10). Още в програмното си изявление Той въвежда нови представи за същината на щастието (Мат. 5:3-12). Блажени са низшите и нещастните, милостивите и миротворците, кротките и чистите, гладните и гонените за правдата.

Американската Декларация за независимост включва стремежа към щастие сред неотменимите права на човека. „Най-голямото щастие е да бъдеш обичан”, пише Юго. На свой ред Хорхе Букай казва, че човек има не правото, а задължението да бъде щастлив.

Всичко това е хубаво. Но без Твореца възможно ли е? Истинското щастие, изглежда, е скрито не в късмета, нито в условията на живот, нито в позитивистката психология. То се съдържа в тихото преклонение пред Онзи, от когото се осмисля всичко. Съдържа се в търсенето на Неговото царство, милеенето за Неговата правда, призоваването на Неговото име, попиването на Неговото слово.

Припомням си как започват някои любими псалми – 1, 119, 128. На този фон нямам причина да се чудя какво ме очаква, когато стана на 64 години. 

Влади РАЙЧИНОВ