Църквата на Светия Дух

Християните често говорят за Църквата като за „Божия“ (I Кор. 10:32; Гал. 1:13; I Тим. 3:5) и я наричат „тяло Христово“ (I Кор. 12:27; Ефес. 4:12). Но сякаш доста по-рядко мислят за нея като за Църква на Светия Дух. Това е странно, имайки предвид колко силно е това ударение в Новия завет.

Разбира се, именно Светият Дух създава новозаветната Църква на Петдесетница, изпълнявайки древното пророчество на Йоил (вж. Йоил 2 гл.). Може би знаем и че това се явява преобръщане на разделението при Вавилон. Петдесятното общение, надскачащо езиковата бариера, нагледно показва ново­то дело на Бога, обединяващо хора, които са били напълно чужди едни на други. Но тук има още много, което трябва да се каже.


Слизането на Св. Дух над апостолите – може би най-древното изображение на Петдесетница
в Сирийското евангелие на монаха Равула, VI век

Целият Нов завет поставя силно ударение върху невъзможността Църквата да съществува или да функционира като Божия Църква и като Христово тяло без непрестанното действие на Светия Дух в нея.

Участие в Духа

В Римляни 8 глава (новозаветният пасаж, където се говори най-много за Светия Дух) ап. Павел е категоричен, че никой не може да носи името християнин, ако няма Духа: „Ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов“ (Рим. 8:10). По-нататък той развива тази идея: „Благодатта на Господ Исус Христос, любовта на Бога и общението на Светия Дух да бъде с всички вас“ (II Кор. 13:14).

Думата „общение“ (koinonia) тук всъщност не е съвсем точен превод. По-удачно би било да преведем тази фраза „участието в Светия Дух“. Джеймс Дън пише: „Това означава, че той няма предвид някаква физическа единица като църковна общност, а субективното преживяване на Духа като нещо, което всички споделят, в което всички участват взаимно. Тогава представата за онова, което събира и държи заедно вярващите, за Павел не е просто членството в общността, а общото преживяване в Духа.“1

Именно това доказателство за общото „участие в Духа“ прави възмож­но самаряните (Деян. 8 гл.), а след това и езичниците (Деян. 10-11 гл.) да бъдат приети за равностойни членове на Църквата, без да се налага да стават евреи. То дава и увереност на Павел да защитава безкомпромисно Благовестието срещу юдаизаторите в Галатия (Гал. 3:2,14). 

Тяло, храм, charisma

В I Коринтяни 12:13 тази мисъл се обобщава: „Ние всички, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло. И всички от един Дух се напоихме.“

Именно Светият Дух прави всеки един вярващ част от тялото на Христос, Църквата. Ап. Павел описва това с толкова спорния днес израз „кръщение в Духа“.

След като обрисува създаването и сплотяването на Църквата по този начин, Новият завет веднага добавя нов образ. Духът създава Църквата подобно на строител, градящ храм, в който да живее. Когато в текстове като I Коринтяни 3:16-17 Павел нарича нашето тяло „храм на Светия Дух“, християните често тълкуват твърдението по отношение на отделния вярващ. Контекстът обаче ясно показва, че всъщност апостолът има предвид Църквата като цяло (вж. още I Кор. 3:9; I Пет. 2:5).

Повече от всичко друго Павел вижда Църквата като общност, която може да работи единствено чрез силата на Духа. Светият Дух е излял върху нея Своята charisma – гръцка дума, произлизаща от charis („благодат“) и означаваща „благодатен дар“. Той е надарил всеки християнин по специален начин, така че без значение дали го осъзнава или не, Църквата разполага с необходимия ресурс за изпълнение на поставената ѝ от Бога задача.

Някои откровени изводи

Този кратък и непълен обзор на действията на Духа в Църквата ни насочва ясно към няколко практични изводи.

Първо, Църквата е Божий храм, в който обитава Духът. Той не може да прави какъвто и да е компромис със своята святост. Тя е (и трябва винаги да остане) територия, в която дори „леката морална отстъпка“ заради някое по-голямо добро е недопустима, защото ѝ е заповядано да живее, като се води от коренно различни принципи. Всяко подобно действие е обида за Духа – или ако използваме силния език на апостола, то е „отнемане частите на Христос, за да ги направим части на блудница“ (I Кор. 6:15).

Второ, Църквата не може да си позволява да се превръща в затворена или разделена вътре в себе си общност.

Ако през І век Светият Дух е свързвал в едно тяло толкова различни групи като евреи и езичници, днес може би трябва да се запитаме дали нашите църкви успяват да спояват заедно българи, роми и турци (и това са само няколко от разделителните линии в България днес). Или се налага създаването на алтернативни общности за всяка отделна група? Ако е последното, не са ли всички останали наши успехи просто покривало на провала ни да живеем, водени от Духа?

Трето, дори и в т.нар. нехаризматични църкви Павловата идея за charisma – служение, водено от надареността от Духа – вероятно трябва да заема по-челно място. Ние трябва да бъдем много внимателни да не би стремежът да планираме и насочваме работата и развитието на църквата да отклонява хората от посоката, в която ги води Духът чрез специфичната им charisma – дори това да не е посоката, в която гледаме ние.

И последно, ако Светият Дух е създал и поддържа Църквата, можем да сме сигурни, че тя няма да падне, без значение какво ще среща по пътя си. Това може да свали от раменете ни отчаяното (и напълно лъжливо) усещане за отговорност относно нейното устояване или нейните успехи. Ако Църквата е църква на Духа, тя е вън от всяка опасност.

Честита Петдесетница!

Радостин МАРЧЕВ

 

--------------

1. Dunn, James. Jesus, Paul and the Gospels. Eerdmans, Grand Rapids, 2011.