Вселенската Църква – предание и живот

Вселенската Църква – предание и живот 
Една протестантска гледна точка

Що е църква? 
Взаимовръзка между църква и предание

Всеки един християнин, като ученик на Господ Исус Христос, вярва „в едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква“. На Запад традиционно Римокатолическата църк­ва задава тоналността в тълкува­нето на тези думи от Символа на вярата. В нашата българска ортодоксална религиозна действителност обаче Православната църква1 от векове дефинира разбирането на вярващите за това що е Църквата. И преобладаващото православно определение е: Вселенската Църква е общността от вярващи и кръстени в Името на Отец и Син и Свети Дух, която най-пълно и непроменимо пази Свещеното предание.2 Това определение, поне по начина, по който го тълкува Православната църква, прави единствено православието валидна християнска конфесия. Това определено е едно проблематично и подвеждащо мнение (на гр. ерес) без стабилни богословски и исторически основи. 
От древността спазването на апостолското Предание е удостоверявало православността на дадена християнска общност. И православни, и католици, и протестанти сме на едно мнение относно това. Там обаче, където имаме най-големи различия, е в определянето на това какво означава „апостолско Предание“, какво се съдържа в него и кога едно предание престава да бъде апостолско.  В лекцията си „Предание-Традиция и обновяване на Православието“3  проф. протопр. Георгиос Д. Метали­нос прави едно изключително важно изказване относно същността на Свещеното предание и Църквата в духа на светоотеческата традиция на Православната църква. Неговото мнение може да се обобщи със следния цитат: „Предание не означава предаване на всяко следващо поколение на една „мъртва“ или безплътна идеология, [...] църковното предание [...] е постоянно предаване от поколение на поколение [...] на живия в Църквата, в Дух Светий Христос, Господ и Бог наш“.4 Дефиницията на Металинос се различава от определението за Свещено предание, дадено в Православния катехизис, където за Предание се счита не самият божествен живот, който ни се предава с Христос в Светия Дух, а Божественото откровение, предадено като устно и записано слово, което не е задължително да е част от Свещеното писание, но задължително в съгласие с него. Някои примери за Свещено предание, изброени там, са Символът на вярата, правилата на светите апостоли, древните литургически текстове и църковни истории, творенията на светите отци и учители на Църквата. Някои от признаците, които Катехизисът дава за различаване на Свещеното от неапостолските предания, е „да няма в него вътрешно противоречие, т.е. да е съгласно с известното вече и несъмнено предание; да е съгласно във всичко със Свещеното писание, защото изворът и на едното, и на другото е един – Сам Бог“, „да води своето начало от времето на светите апостоли“ и „да е прието от цялата Църква.“5 Разбира се, като протестант, който се доверява напълно единствено на Свещените писания, които „имат сила да те направят мъдър за спасение чрез вяра в Христос Иисус“ (II Тим. 3:15), поставям под съмнение апостолския произход на църковните предания на Православната църква. Това не означава, че отричам наличието на Свещено предание, което по ясен и недвусмислен начин се изразява от Свещеното писание. Моето убеждение е, че голяма част от „свещените апостолски“ предания на Православието днес не са нито свещени, нито апостолски, а късни добавки, които са обслужвали интересите на  по-влиятелните християнски религиозни партии по това време, и на които впоследствие се е придавала допълнителна тежест поради тяхната „древност“. А относно това доколко на древно и „исторически достоверно“ предание може да се вярва, бих цитирал думите на историците Уил и Ариел Дюран: Повечето от историята е догадки, а останалото е предразсъдъци.6 
Истинското Свещено предание съ­дър­жа истината и е свещено дотолкова, доколкото свидетелства вярно за Христос и очертава ясно Христос като въплътения Божи Син, разпънат за греховете ни, възкръснал и пребъдващ вечно в Църквата чрез Своя Дух.7 Истината се съдържа най-пълно в Библията, понеже тя е достоверно свидетелство за Исус Христос и нейната достоверност е била приемана още от времето на апостолите (това със сигурност можем да твърдим за Четириевангелието и за другите апостолски писания с малки изключения), разпозната и утвърдена от Църквата чрез канонизиране на книгите на Стария и Новия завет. Истината не се съдържа в Преданието дотолкова, доколкото към Преданието са добавени предания през вековете, които да обслужват политически интереси и лични амбиции на властолюбиви епископи, които се стремят да отговорят на нуждите на времето с предание, което „да разреша­ва“ наболели проблеми на вече институционализираната Църква. От моята гледна точка като протестант в Православната църква има тенденция преданията да се представят за апостолско Предание и всяка личност или църква, която не е съгласна да ги приеме като свещено Предание, бива определяна като еретична, лишена от благодат8, непринадлежаща към Христовата църква. Отчитам и мнението на по-умерени православни богослови догматици, които разбират Христовата църква като действителност, простираща се отвъд границите на институцията Православна църква9, но въпреки това сред православните преобладава обратното мнение. Именно тази тенденция и желанието ми да дам своя принос за промяната ѝ е една от причините да напиша настоящия труд. 
На теория апостолското Предание би трябвало да присъства винаги в традицията на Църквата под формата на консенсус в учението.10 Така при разпространението на триадологичните и христологичните ереси през III-V век възниква необходимост от изготвяне на вероизповеди, които да поставят ясни граници на общоприетото християнско учение и да съдържат основните елементи на християнската вяра, „която веднъж завинаги беше предадена на светиите“. Такива вероизповеди са например Никео-константинополското и Халкидонското вероопределение, както и Апостолският символ (макар и по-късен), които съдържат най-характерните белези на апостолското Предание.  На практика Църквата е вярвала навсякъде и винаги единствено догматите, приемани също така и от бащите на Реформацията: за Личността и изкупителното дело на Исус Христос; за Св. Троица –Бог Отец, Бог Син, Бог Свети Дух; за второто идване на Христос; за Кръщението и Евхаристията като тайнства, в които на вярващите ефективно се предава благодат чрез Духа, и т.н.  Реформаторските вероизповеди от XVI-XVII век всъщност преповтарят класическото християнско учение в опит да възстановят автентичното библейско свидетелство. Те потвърждават водещото място на Свещеното писание в определянето на нормативното християнско учение – как човек може да постигне спасение, как да живее угоден на Бога живот, каква е природата на Църквата. 
Много православни християни днес безкритично приемат за вероопределящо всяко тълкувание на църковните отци. Трудно обаче, с изключение на утвърдените от времето на апостолите догмати (които всички християни вярваме и днес), може да се намери някой въпрос, по който всички отци на Църквата да са единодушни. Нормално е двама или повече епископи, живели по едно и също време, да имат сериозни различия в мненията, напр. св. Киприан Картагенски и папа Стефан Римски относно такъв важен въпрос като кръщението на еретиците. Също така е нормално отец или църковен писател да поддържа различни мнения в различните периоди от своя живот дори и по важни догматически въпроси.11  
Как да разберем кое е истина, четейки светите отци, при положение, че по всеки спорен въпрос има няколко често противоречащи си мнения? Отговорът е, че трябва да вярваме на едно от тях. Позоваването към всеобщото Църковно съзнание - Църковната традиция е също толкова въпрос на субективно тълкуване, колкото и позоваването на Светите писания.     
Доказателство, че в Църквата може да се развият погрешни предания, е и развитието на римокатолическия догмат за главенство на папата. Оформянето на този догмат започва векове преди формалното (1054 г.) и фактическото (1204 г.) разделение на Църквата. Претенциите за първенство на римския епископ предявява още през II век папа Виктор12 и през следващите векове тази заблуда не престава, а напротив – задълбочава се и в крайна сметка води до Великата схизма. Неизбежен е следният въпрос. Ако тези римски епископи, които започват да смятат себе си за князе над всички останали по силата на апостолската катедра, която оглавяват, са се заблудили, как тогава са продължили да бъдат епископи и са били приемани от останалите епископи за жива част от Църквата? Не би ли следвало да бъдат обявени за еретици, понеже не следват живото църковно Предание, както се вярва навсякъде и от всички останали, и да бъдат изключени от евхаристийно общение. Фактът, че са продължили да бъдат в общение с православните епископи, показва само едно – не че Църквата е престанала да бъде „стълб и основа на истината“, или че портите адови са и надделели, но че нейното единство се състои в нещо повече от умствено съгласие с някакви богословски норми. Освен това очевидно и еретичните мнения невинаги водят до анатема и прекъсване на евхаристийно общение с Църквата. Знаем, че едва на V Вселенски събор, и то вследствие на нестихващите спорове с монофизитите, е осъден епископ Теодор Мопсуестийски, както и някои съчинения на бл. Теодорит Кирски и едно послание на Ива Едески,13 поради „заслугите“ им за популяризиране на несторианската ерес. Приемането на решението на събора от Западната църква обаче било доста трудно въпреки енергичните усилия на имп. Юстиниан. Може да се каже, че осъждането на  „трите глави“ разделя Църквата на две. Едва половин век по-късно папа Григорий Велики утвърждава V Вселенски събор като равен по авторитет с предходните му. През онези години никой не е поставял под съмнение, че Западната църква е жива част от Църквата, въпреки различното ѝ мнение и въпреки че не приема Свещеното предание на един от вселенските събори. 
Йоан Уайтфорд заявява, че Право­славната църква разбира правилно Библията и е наследница на живото Предание, но че „тази истина не може да бъде „доказана“ в лаборатория. Човек трябва да почувства това чрез Светия Дух и опитно да познае, че Бог живее в Православната църква“.15 По същата логика неизброимо множество протестанти са почувствали Истината чрез Светия Дух и са убедени, че Бог живее също и в протестантските църкви. Целта ми е да дам в тази статия доказателства за това, по-надеждни от чувствата.      ◙