Савойска изповед на вяра

На 12 октомври 1658 г. в двореца Савой в Лондон се организира двуседмичен събор на представители на повече от сто конгрегационални църкви. Главни организатори на събора са Томас Гудуин и Джон Оуен. Повечето от представителите са миряни. Възлага се на комисия от шест богослови да редактира изповед на вяра, отговаряща на характера и изискванията на тези църкви. За кратко време се съставя т.нар. Савойска декларация на вярата и Редът на конгрегационалните църкви в Англия (A Declaration of the Faith and Order owned and practiced in the Congregational Churches in England). По принцип тази декларация утвърждава уестминстърското богословие. Но в приложната част за реда са дадени предписания, които засягат управлението на местните църкви, като се защитава по-категорично тяхната автономия и принципът, че никаква светска или църковна власт не може да им се наложи.

В предговора към изданието на Савойската изповед на вяра (СИВ) Джон Оуен отбелязва, че нейните съставители имат „основите на вярата (т.е. Уестминстърската изповед на вяра, б.а.), одобрена и приета и от двете камари на Парламента, [...] с чието съдържание напълно сме съгласни.”1 По този начин дълбоката и силна приемственост на Савойската спрямо Уестминстърската изповед е изрично установена. Оуен посочва и къде най-вече следва да се търсят различията: „Относно църковния ред ние излагаме определени свои убеждения.”

Трябва да се има предвид обаче, че в независимите конгрегационални църкви ролята на изповедта на вяра е да дава основата за единомислие и единно говорене, без то да се налага по какъвто и да е институционален или дисциплинарен начин. „Всяко насилване и ограничаване по въпроси от този характер ги кара да израждат името и същността на изповедите и ги превръща от изповеди на вяра в изисквания и налагане на вяра.”

По-съществени разлики между Савойската и Уестминстърската изповед могат да се открият в определенията за свобода на съвестта, в правата и задълженията на светските авторитети и по въпроса за църквата. Така например в Савойската изповед, в глава ХХІ „За християнската свобода и свободата на съвестта” (която съответства по принцип на глава ХХ със същото заглавие в Уестминстърската изповед), липсва т. 4. Там тя гласи, че онези, които „под прикритието на християнската свобода се противопоставят на коя да е законна власт [...] била тя гражданска или църковна, всъщност се противят на Божията наредба”. Очевидно конгрегационалните богослови са видели в тази точка опасност от прикрита рекатолизация на църквата и са я пропуснали.

В главите „За гражданските власти” двете изповеди са смислово единодушни. Там се посочва: „Бог, върховният Господар и Цар на целия свят, е отредил да има граждански власти, които да са под Неговата власт, [...] за да защитават добрите и да наказват злосторниците.” И двете изповеди са съгласни, че на гражданските власти е позволено да водят война, когато тя е справедлива и необходима. Това съображение не пречи християните да приемат и упражняват функциите на държавни служители. И двете изповеди подчертават задължението на хората да се молят за властта, да си плащат данъците, да изпълняват законните заповеди и да зачитат авторитетите според съвестта си.

Можем да установим пълно смислово съвпадение по определението за Всемирната невидима църква. Тя „се състои от пълния брой на избраните, които са били, са и ще бъдат събрани в едно – под Христос като Глава на Църквата. Тя е невястата, Тялото и пълнотата на Онзи, Който изпълва всичко във всички.” Пълно смислово съвпадение намираме и в заявлението: „Няма друг глава на Църквата освен Господ Исус Христос. Римският папа в никакъв случай не може да бъде неин глава.“

Известни смислови различия откриваме в определението за Всемирната видима църква. В Уестминстърската изповед видимата църква се определя като общност, която „се състои от всички хора по целия свят, които изповядват истинската вяра, и от техните деца, [...] а извън нея не съществува естествена възможност за спасение“. В Савойската изповед също се заявява, че Църквата се състои от избрани хора, които изповядват вярата, и от техните деца. Там обаче липсва израз, който да определя Църквата като място за спасение.

Тайнствата според двете изповеди са „свят знак и печат на Завета на благодат, установен непосредствено от Христос. [...] Във всяко тайнство съществува духовна взаимовръзка или сакраментално единство между знака и онова, което той изобразява – и поради това се случва названието и ефектите на едното да се приписват на другото.“ В това изявление двата текста са абсолютно идентични. И двете изповеди са съгласни, че „тайнствата при Стария завет по същността си са идентични с тези при Новия”. И двете изповеди защитават изискването: „Трябва да се кръщават не само тези, които действително изповядват вяра в Христос и покорство пред Него, но и невръстните деца на един или двама вярващи родители.”

1. САВОЙСКА ДЕКЛАРАЦИЯ НА ВЯРАТА 1658. Принципи на Независимата конгрешанска църква и църковен ред 1833 г. Предговор от Джон ОУЕН. Пор. Кредо. София, Нов човек, 2009, 65 с.