Предизвикателството на Реформацията

На 31 октомври 1517 г. августинският монах Мартин Лутер закача на вратите на Витенбергската църква своите 95 тезиса и без да съзнава това, поставя началото на движение, което историята ще запомни като протестантската Реформация. Този месец ние честваме нейната 500 годишнина. 

Всеки юбилей може да бъде разглеждан, описан и анализиран по множество различни начини и от различни ъгли – от безкритичното идеализиране до свеждането му до нивото на чисто исторически и културен артефакт. Но за християните, които носят името на Реформацията, тя трябва освен всичко останало да бъде и едно постоянно предизвикателство. 

Лутер пред райхстага в град Вормс на 18 април 1521 г., художник: Антон фон Вернер, 1877 г. (източник: Wikimedia.com)

Първо, Реформацията трябва да бъде предизвикателство постоянно да се връщаме към основните истини, на които тя е наблягала. Християните трябва да се държат за Писанието като върховен авторитет за своята вяра и практика, черпейки от него мъдрост и водителство как да живеят в един често объркващ свят (Sola Scriptura). Ние никога не можем и не трябва да си позволяваме да забравим, обезличим или маргинализираме неговото основно послание – че сме спасени по благодат (Sola gratia), чрез вяра (Sola fide) от Исус Христос, Който умря и възкръсна за нас (Solus Christus), и постоянно да отдаваме благодарност и слава на Бога за това (Soli Deo Gloria). Това трябва да бъде основното послание на всяка църква, която свързва себе си с наследството на Реформацията.

Второ, ние сме предизвиквани да виждаме Реформацията не като нещо приключило в миналото, а като процес, продължаващ и в настоящето и тясно касаещ нашите собствени общности и животи. Много от проблемите, опасностите и нередностите – както богословски, така и чисто практически - срещу които са се борели Лутер, Калвин и останалите реформатори продължават да са с нас. Те изискват нашия отговор, нашето действие, понякога дори наша собствена реформа(ция). Както добре се изразява датчанинът К. Е. Скидсгаард: “Всичко, което е проблематично за Църквата, произлиза от тази двойственост: това е Божията Църква, където работи и действа възкръсналият Господ, и това е човешката църква, която постоянно трябва да бъде освобождавана от отстъплението и суеверието, от своята себеправедност и упорство. Отново и отново Църквата е изкушавана да стане една твърде религиозна и ревностна институция за пропагандиране на праведност, в която свободата на благовестието е заменена за робството на закона под една или друга форма. Църква, която става край за самата себе си и постановява своя собствен закон или охладнява чрез външни формалности, е в опасност да стане отстъпила Църква. Поради тази причина Бог постоянно повдига вражда срещу Църквата заради Църквата. Така Църквата трябва да бъде реформирана и винаги реформираща се (Ecclesia simper reformanda est).”

Трето, ние трябва да се учим от духа, а не просто от буквата на Реформацията. От една страна това означава да позволим Писанието да бъде съдия стоящ над нашите собствени практики и традиции – дори над тези на самите реформатори. Това, което „те“ (които и да са тези „те“) са казвали или правили не може да бъде достатъчно и окончателно основание просто да го копираме безкритично или третираме като недосегаемо. И макар да са били искрено убедени, че това, което вярват и правят, е правилно, реформаторите вероятно биха били ужасени, ако разберат, че са третирани от своите наследници като непогрешими.

От друга страна, съвременните християни неминуемо ще се изправят пред ситуации и проблеми, които нямат аналог от времето на Реформацията (или от което и да е друго време). В тези случаи ние отново ще трябва да вземаме решения, водени от нейния дух, а не от буквата. Отново и отново ще трябва да си задаваме въпросите дали това, което правим, е вярно на Писанията, отразява централното евангелско послание, прославя Бога, показва любов и съдържа практическа мъдрост – понякога без да сме съвсем сигурни за верния отговор, а понякога страхувайки се, че ни липсва силата да постъпим така, както знаем, че е редно. Отново и отново ще трябва да правим избор, дали да поставим верността пред прагматизма и успеха. Тези избори – като лични, така и за целите ни общности – в края на краищата ще са нашите лични изпити, които ще покажат дали ние сме останали верни на Реформацията, с чието име се наричаме и която днес честваме. 

Реформацията е много неща, но тя със сигурност е едно предизвикателство за тези, които се наричат с нейното име. Всъщност това е нещо естествено и е единственият начин тя да престане да бъде просто едно отминало историческо събитие и да се превърне в наша реформация. Тя е ценно наследство, но и голяма отговорност, благословение, но и изпит, който трябва да бъде положен в реалния живот на нашето съвремие в началото на ХХІ век.

Честита Реформация!