Църквата под въздействието на Просвещението и на евангелските съживителни движения през XVIII-XIX век - IV част


Джон Уесли

Обновяващата роля на пиетизма в Германия и Централна Европа

Като реакция на формализма в протестантските църкви и на настъпващия атеизъм в Германия се обособяват общности от вярващи, които настояват за връщане към практичното Евангелие и неподправено благочестие. Пиетизмът в Германия изиграва забележителна роля за подобно обновление. Като общоевропейско явление той може да се определи като постреформаторско движение, предизвикано както от вътрешни процеси в Църквата, така и от влиянието на новите обществени нагласи в атмосферата на Просвещението и Романтизма. В него също така се забелязва настъплението и на подчертан индивидуализъм. Но за разлика от светския дух, който обхваща Европа по това време, пиетизмът насочва хората към по-сърдечна вяра, тласната от пламенно, лично преживяно новорождение и покаяние.

В немския пиетизъм можем да открием доста прилики, но и някои различия спрямо появилите се през същата историческа епоха методизъм в Англия, общността на моравските братя и първите големи вълни на Великото пробуждане в Северна Америка. За непосредствени вдъхновители и водачи на немския пиетизъм се считат Теофил Гросгебауер, Теофил де Лабадие, Аугуст Франке и най-вече Филип Шпенер.

Филип Яков Шпенер

Шпенер е роден през 1635 г. в град Рибовил, Елзас. След като завършва основното си образование в Колмар през 1651 г., той пристига в Страсбург, където се записва да учи филология, история и философия. От 1666 до 1686 г. пребивава във Франкфурт. Там е назначен като главен пастир в лутеранска църква. Неговото богословие поставя ударение върху новорождението и върху виждането за църквата като събрание само на новородени хора, които водят благочестив начин на живот.

Още докато служи във Франкфурт, Шпенер организира домашни групи, наречени общества на благочестието (collegia pietatis) за библейско изучаване и молитва. Чрез тях той иска да приложи реформаторския възглед за свещеническото призвание на всички вярващи. Той дава възможност за изява на многообразието от лични дарби на вярващите, стига те да са добре обучени и подготвени духовно. Групите имат за цел и да развиват братските отношения в разрешаване на конфликти особено при възникване на богословски спорове. Като реакция спрямо деизма Шпенер настоява, че християнството не е наука, а любов и действие. Проповядването не трябва да се свежда до научна беседа, а да бъде стимулиращо средство за духовно изграждане.

През 1657 г. Шпенер издава малка книга, озаглавена Pia Desideria, която се превръща в програмен документ на пиетисткото движение. В нея той излага т.нар. „шест желания за благочестие“: лично изучаване на Библията; участие на всички членове на църквата в нейната дейност с акцент върху новозаветното свещенство на всички вярващи (съгласно I Пет. 2:5 и Откр. 1:7); участие в обсъждането на спорни въпроси със смирение и любов; проповядване, насочено към спасението на слушателите, а не само като морално наставление; пастирите да бъдат за пример на добра образованост и благочестив живот.

Просперитетната духовност му е абсолютно чужда и той призовава към строги ограничения в угаждането на плътта. Същевременно Шпенер очаква Църквата да става все по-силна, по-влиятелна и по-богата. Това поражда у него и приятелите му нова ревност за по-ефективно служение в полза на Божието царство. Освен това текстовете в Римляни 9-11 глави го карат да очаква скорошното обединение на Църквата на новородените християни от всички народи с избрания остатък на Израил. Така той се противопоставя на антисемитизма и на лошото свидетелство на християнството спрямо юдеите.

Шпенер се опитва да даде нова насока на богословското образование. Студентите трябва не само да проявяват прилежност в изучаваните дисциплини, а и да отделят време за „благочестиви размисли, за да опознаят по-добре себе си в себеизпитване, за да устояват на желанията на плътта и да умрат за света във всяко отношение“. С негово съдействие се основава Университетът в Хале, който става богословски център на пиетизма.

Шпенер и неговите привърженици си поставят за цел обновяването на лутеранската църква. В същия пиетистки дух междувременно в Моравия се създава общността на Моравските братя, с моралната и материална подкрепа на граф Фон Цинцендорф.

Николаус фон Цинцендорф

Граф Фон Цинценфорф (1700-1760 г.) е виден протестантски деец, изиграл особено важна роля за обновяването на пиетисткото движение и на немското протестантство в годините на Просвещението. От най-ранна възраст изпитва силна любов към Христос. Той обаче не преминава през характерната за пиетистките общества „битка за покаяние“ (Busskampf) и съответно някои негови тесногръди наставници го обвиняват, че не се е покаял и не е станал Божие чадо. Известно време той смята, че те са прави, и изпада в духовна криза. Но след задълбочен размисъл върху личния си духовен опит, стига до извода, че „никой зъболекар няма да забрани на едно дете да му пораснат зъби, ако преди това не е било непременно болно“. Той заключава, че новорождението се проявява най-напред в любов и почит към Бога и предхожда скръбта за греха, молитвата с покаяние и увереността в спасението.

Получил значителна част от наследството на баба си, Фон Цинцендорф решава да го използва за обновяването на църквата и в помощ на преследваните заради вярата. За тази цел най-напред закупува имение в Бертелсдорф, където настанява бежанци от общността на Моравските братя в Чехия. Междувременно към тях се присъединяват и други бежанци (реформирани и лутерани), преследвани­ в католическите земи. Фон Цинцендорф ги приема и им отдава безвъзмездно част от земите си, за да си изградят селище, стопанство и църковна общност. Според неговия план тази общност трябва да остане свързана с Лутеранската църква, но да служи като образец на нейното обновяване.

Методизъм и методистките съживления

Вестник „Зорница“ неколкократно е публикувал по-подробни статии за историята на методизма, делото на неговите вдъхновители Джон Уесли и Джордж Уайтфийлд и работата на мисионера д-р Лонг в България. Тук ще отбележим накратко, че през 1729 г. с това название започват да се самоопределят (всъщност това е подигравателно наименование, заедно със „Святия клуб“, „Божествения клуб“, „Библейски молци“, което  колегите на първите „методисти“ им дават и то през 1733 г., бел. Вл. Жел.) студенти и преподаватели в Оксфордския университет, които се отличават с благочестие, белязано от строг аскетизъм. По това време (всъщност 3 години по-рано, бел. Вл. Жел.) Джон Уесли става преподавател в Колежа „Линкълн“. Тези млади богослови създават общност, която се отличава със строг морал и ученолюбие, и започват да го наричат на шега „Светия клуб“. Дейни членове са Джон и Чарлз Уесли, Джордж Уайтфийлд, Боб Киркам, Джеймс Харви, Бенджамин Ингам, епископ Джон Гамболд.

Членовете на клуба се срещат всяка седмица, обединени от стремеж към чист и свят живот. Възприемат обичая да споделят причастие всяка седмица, да постят редовно, да се въздържат от повечето форми на забавления и лукс. Същевременно развиват милосърдна дейност, като посещават редовно болни, бедни и затворници. Освен „Светия клуб”, някои започват да им слагат шеговито етикета „методисти“, понеже спазват правила и определена методика при организирането и управлението на своята общност. Уесли обаче използва този подигравателен израз, като обръща парадоксално смисъла му в почетно наименование.

Основателите на методизма получават редица покани от енорийски свещеници да проповядват в техни църкви, тъй като не само са известни със своето благочестие, но имат и необходимата легитимация с епископско ръкополагане. Радикалният призив за покаяние и промяна на начина на живот обаче започва да плаши не само мнозина от слушателите в църквите, а и самите англикански свещеници. Една по една вратите на църквите се затварят пред тях. Това ги принуждава да започнат да благовестват по домовете, в затворите и на открити места.

Джордж Уайтфийлд пръв проповядва в Кингсууд, близо до Бристол, на събрание на миньори. След известно колебание за правилността на този подход не след дълго Джон Уесли също започва да го прилага. Проповядването на открито скандализира всички, които смятат, че „не е позволено да получиш спасение другаде, освен в църквата“. Очевидно този подход е предизвикан не от желание за лесна слава, а от обстоятелствата, в които са поставени тези млади евангелизатори. Той се превръща в „бойното поле“, на което методизмът печели най-славните си победи.

Още през втората половина на XVIII век методисткото движение се разраства чрез поредица съживителни събрания. Съществен елемент е проповедникът да свидетелства за собственото си обръщение. Самият Уесли прави оценка на тези съживления в своя „Дневник“ и отбелязва някои общи белези в тях. Често говорителите са обикновени хора, „обновени в любов“. Има голям брой обърнали се, включително и деца. Събранията се съпътстват от силни емоции, но Уесли разграничава строго здравословната емоционалност от състоянията на екстаз с видения и откровения, които според него  нямат библейска основа и не са дело на Светия Дух (Цитат? Къде го казва?, бел. Вл. Жел.).

Делото на Чарлз Спърджън

Чарлз Спърджън (1834-1892 г.) e един от най-известните и плодотворни благовестители през XIX век във Великобритания, спечелил си званието „принцът на проповедниците“. Той работи през Викторианската епоха. През тези десетилетия Британската империя достига върха на величието си, но в обществото господства предимно показно благочестие и духовна студенина.

Спърджън подбужда своите съмишленици и симпатизанти да изградят голяма сграда за проповядване и богослужения. На 18 март 1861 г. се открива Метрополитън Табернакъл със зала за 5000 седящи места и още една за 1000 души. Това е най-голямата църковна сграда за времето си. Спърджън проповядва в нея по няколко пъти седмично чак до смъртта си 31 години по-късно.

За разлика от други евангелизатори той не призовава слушателите след проповедта да изразят публично своето обръщение пред събранието, но кани всеки, който се чувства засегнат от Словото и търси Христос, да го посети на следващия ден в неговия кабинет. Проповедите му се записват от стенографи и се публикуват след редакция. Те се разпространяват в масов тираж на цена от едно пени, носейки още по-надалеч духа на съживлението и водейки много хора към покаяние и спасение. През 1857 г. Спърджън основава Пастирски колеж, който от 1923 г. носи неговото име. Основава и две сиропиталища – едното за момчета, другото за девойки без родители. Като приятел на мисионера Джеймс Хъдсън Тейлър той организира сериозна финансова подкрепа за мисията в Китай и насърчава млади хора да се посветят на това дело.

                      Кернс, Ърл, Християнството през вековете. София, Нов човек, 1998, с. 406.

                     Топалски, Д., „Почувствах сърцето си странно затоплено“; Зорница, 2015/5; Топалски, Д., „Пътят на освещението. Възгледът на братя Уесли за освещението и християнското съвършенство“ (обзор на книга под това заглавие), Зорница, 2018/2.

                     Велчев, Т., „Първата проповед на Джордж Уайтфийлд“, прев. с допълнения, Зорница, 2016/6.