Постхристиянско християнство

През последните години все по-често чуваме думата „постхристиянски“. Слушаме да се говори за постхристиянска Европа, за страни, захвърлили своите християнски ценности и бързо движещи се към нещо различно, нещо друго. Четем за утвърждаването на моралния релативизъм с всички съпътстващи това последици – от узаконяване на еднополовите бракове до легализиране на абортите и евтаназията. Гледаме статистики за спада на хората, посещаващи богослужения, и за намаляващото влияние на гласа на църквата в общественото пространство.

За много християни това изглежда заплашително, дори злокобно. За тях западната европейска цивилизация с нейната наука, култура, демокрация и благоденстващ капитализъм е построена върху една християнска основа и премахването на последната неминуемо ще доведе до разпада на всичко останало. Отказът на европейското общество от неговите християнски корени означава, че то реже клона, на който е седнало. По този начин постхристиянско може да звучи почти апокалиптично.

Това може и да е така. Европейската цивилизация, такава каквато я познаваме, несъмнено преминава през сериозна криза и все още не е ясно какво ще ни донесе бъдещето. Може би Църквата наистина има за какво да се притеснява, макар че остава въпросът дали притежаваме достатъчно прозорливост да се тревожим за истински значимите неща.

Преди всичко ние нямаме право да свързваме християнството с добре подредения живот в сравнително охолния западен капитализъм (дори България се нарежда доста напред по качество на живот в сравнение с болшинството страни в света). Нито пък неговият успех зависи от държавната подкрепа (била тя морална, законова или финасова) към Църквата, от привилегированата й позиция в обществото или от възможността й да лобира за или против определени обществени закони. Всички тези (и много други неща) нямат нищо общо със силата на Светия Дух. И точно българската Църква, която сравнително наскоро премина през 45 години комунистическо гонение и излезе от него жива и здрава, би трябвало добре да разбира това.

Всъщност може да се окаже, че една постхристиянска реалност поставя пред нас не само значими изпитания, но и големи възможности. Да, в едно постхристиянско общество Църквата няма да може да очаква държавата да въведе вероучение и едва ли не да възпитава децата в християнство (наивно очакване по своята същност). Но така тя ще трябва ясно да разбере, че отговорността за християнското просвещение и възпитание на децата лежи изцяло върху нея и че никой друг няма да свърши това. Днес ние гледаме на неделните училища като на активност, насочена към децата от Църквата, но първоначално те са били създадени, за да достигнат децата от нехристиянски семейства. (Смятало се е, че вярващите родители поемат цялостна отговорност да изградят своите собствени деца във вярата.) Да, ние може би няма да можем да разчитаме на привилегирована позиция на християнството. Но вероятно тогава ще престанем да мислим и да говорим за българския народ като за „богобоязлив” и „православен” и ще си отворим очите за реалността, че средностатистическия българин не е в състояние да каже дори Господната молитва или да изреди десетте Божии заповеди. В едно постхристиянско, плуралистично общество Църквата няма да може да разчита на държавна подкрепа срещу други религии или срещу липса на религия. За да оцелее, тя ще трябва да се научи да създава християни, които не са такива само по име, но знаят защо и в какво вярват и са способни да обяснят това, а хората, които говорят от амвоните от нейно име, ще започнат да споделят благовестието на език, разбираем за човека от улицата. Църквата няма да може да влияе върху законите, които са в разрез с нейните стандарти, но в дългосрочен план може да очаква приток на „бежанци” от света опустошени от погазването на Божиите заповеди, дадени за човешкото добруване. Тези хора ще търсят алтернатива и изход за разбитите си семейства и живот и за измъчващата ги съвест и въпроси и ако християните са там, за да ги посрещнат и да им предложат различен начин на живот, те ще пожънат богат плод. Точно това се е случило през първите векове, когато римската плуралистична и релативистична култура – вероятно много подобна на тази, която се задава – е била буквално пометена от младата Църква.

Ние не знаем какво ще ни донесе постхристиянското бъдеще. Може би няма да можем да „правим църква”, както досега, и да вършим нещата по начина, по който сме били научени и сме свикнали. По всяка вероятност номиналното, стреснало се с отминаващата култура и разчитащо на държавата християнство, няма да устои. Но това може да се окаже и шанс за църквата да преоткрие качеството на живот, към който тя е призована в силата на Духа. Може би дори е възможно постхристиянско всъщност да означава предхристиянско.  

           Думата означава буквално „след християнството”.

           Виж Moore, Russell D. Onward: Engaging the Culture without Losing the Gospel. B&H Books, 2015.