Евтаназията - част 1

С напредването на медицината в развитите държави и последвалото удължаване на живота и с преекспонирането на въпроса с правата на отделния човек да разполага с живота и тялото си, на дневен ред все по-често се поставя въпросът за легализирането на евтаназията като начин за самоволно прекратяване на човешкия живот според убеждението, желанието и настроението на отделния индивид. Този въпрос е един от крещящите етични въпроси на съвремието ни, на дневен ред в повечето европейски страни, както и в България. В тази поредица ще търсим християнската гледна точка за човешкия живот и неговия край на фона на опитите за легализиране на евтаназията. Това е необходимо и в известна степен неотложно, защото в съвременното секуларизирано общество на преден план излизат желанията на отделния индивид или тези на общество.

Гледната точка на Църквата и на Библията се пренебрегва, гласът на християните се заглушава. Тази нетърпимост е свързана с известна неяснота в обществото относно позицията на християнската църква по съвременни етични дилеми. През август 2011 г. Любен Корнезов, депутат от ПГ „Коалиция за България“, за първи път у нас внесе законопроект за узаконяване на евтаназията, който беше отхвърлен в пленарна зала. Нарастващата интензивност на дискусиите обаче показва необходимостта от излагането на християнската гледна точка.

Видове евтаназия

Понятието евтаназия идва от старогръцки (ευθανασία – ευ, „добър“, „красив“; и θάνατος, „смърт“). В древногръцката литература значението му е свързано с буквалното значение на думата – с щастлива и достойна смърт. За първи път в днешния ѝ смисъл думата започва да се употребява чак през XIX век, в смисъл на лекарска помощ в процеса на умиране. Този термин обаче не обозначава нито че това е нещо само по себе си положително, нито че почива на автономното желание на умиращия.

Днешното значение обаче се различава съществено от буквалното тълкуване на думата. Под евтаназия днес се разбира актът, с който някой отнема живота на друг по негова изрична молба или поради „необходимост” от различен характер (напр. от състрадание към човек, който не може да живее адекватно или достойно; поради липса на надежда за промяна при болни хора в безсъзнание и във вегетиращо състояние; поради изчерпване на желанието за живот, което се наблюдава преди всичко при възрастни).

Евтаназията, според ширещите се в съвременното общество разбирания, е смърт, причинена за доброто на човека. Прието е евтаназията да се класифицира основно като „активна“ и „пасивна“ от една страна; и „доброволна“ и „недоброволна“ от друга. Двата вида класификация засягат две гледни точки – на лекаря и на пациента.

Активната евтаназия е свързана с предприемане на действие, което ще доведе пациента до смърт. Пасивната евтаназия е свързана с това, да се остави пациентът да умре, като се прекрати лечението му (в повечето случаи животоподдържащи системи, без които не може да живее).

От друга страна, доброволната евтаназията е удовлетворяване молбата на пациент, който съзнателно желае да умре. Той предварително е дал съгласие спрямо него да бъдат извършени действия, които ще доведат до смърт. Недоброволната евтаназия е причиняване на смърт на пациента, без той да е дал съгласие, най-често със съгласието на роднини.

В немското законодателство вместо определението „евтаназия” се използва понятието „подпомагана смърт“. Това е така, защото понятието „евтаназия” е било използвано от нацистите, за да обозначава целевото убийство на хора, смятани за недостатъчно достойни за обществото: хора с физически увреждания, наследствени заболявания или страдащи от психическо заболяване. По същество обаче разлика в значението на понятията „подпомагана смърт“ и „евтаназия“ няма.

Опити за узаконяване

Опитите за узаконяване на евтаназията, особено в развитите страни, продължават с нестихваща сила. Забелязва се и все по-голяма готовност в обществото да приема евтаназията като законен метод. На европейска територия първата държава, узаконила евтаназията, е Швейцария, приела такъв закон на 1 януари 1942 г. По-късно, през 2001 г., евтаназията се приема в Холандия, последвана от Белгия през 2002 г., а след това и от Люксембург. Евтаназията е позволена и в няколко щата на САЩ (Орегон, Вашингтон, Монтана и Вермонт) и в Австралия.

Подходът при уреждането на проблемите на евтаназията в отделните държави е разнообразен. В някои държави актът на евтаназия е допустим, но в повечето страни се квалифицира като престъпление, което се санкционира от наказателното законодателство. Важен факт е, че от началото на миналата година в Белгия и Холандия вече е разрешена и детската евтаназия, което показва каква е посоката на развитието на законодателствата.

В Швейцария действат и две дружества, които се занимават с евтаназия: Екзит (Exit), съществуващо от 1982 г. (с 80 000 членове) и Дигнитас (Dignitas), съществуващо от 1998 г. (с 5500 членове). Те изискват плащане на годишен членски внос и при необходимост и желание на пациента, оказват „помощ“ за напускането на този свят.

Натискът от страна на различни правозащитни организации, които обикновено се съобразяват само с желанията и целите на човека, се увеличава с високи темпове и сериозно въздейства на общественото мнение. Както споменахме по-горе, опит за узаконяване на евтаназията бе направен и в България през от 2011 г. с внесен от Любен Корнезов законопроект.

Този натиск, както и отслабените позиции на Църквата, вероятно, ще доведат до узаконяване на евтаназията във всичките й форми в Европа и Северна Америка, а после и на други места. Проблемът е, че в основата на узаконяването на евтаназията стои погрешното предположение, че човек може да прави каквото си иска с живота си, че животът му принадлежи по право.

„Законопроект за узаконяване на етаназията” – http://parliament.bg/bills/41/154-01-68.pdf, 8.07.2015 г.