Ако ме обича някой

Свикнали сме да приемаме заповедите като ограничения на свободата ни; за нас те винаги са някак си противоположни на благодатта и любовта.

  Христос обаче свързва Своите заповеди и учение с любовта. Той не намира никакво противоречие между тях. Напротив, за Него всичко изглежда съвършено просто: ако Го обичаме, ние ще пазим Неговото учение. Любовта може да извърши това, тя винаги намира правилния начин и правилните средства, за да угоди на Възлюбения.

Защо след като за Христос всичко изглежда толкова просто, за нас нещата стоят иначе? В какво се заключава проблемът? Защо ни е толкова трудно истински да обикнем Христос? Такъв именно е въпросът, защото според Неговите думи този, който обича истински, той пази учението на Учителя, Когото е възлюбил.

 Трудно ни е, защото често имаме невярна представа за Бога. Трудно е, защото сме забравили, че Бог ни обича, че е неизменно на наша страна, че любовта Му към нас е безусловна. Възможно ли е това? Възможно ли е това за християнина? Да, разбира се. Спомнете си притчата за блудния син. Големият брат остана в дома на своя баща, но така и не успя да проумее какъв е той. Водеше се от своите собствени предубеждения, съблюдаваше всичко, но в сърцето му нямаше истинска любов към бащата. Затова и сърцето му се изпълни с негодувание, когато малкият брат се завърна. Той не можеше да се зарадва, защото смяташе поведението на баща си за неуместно. А той, бащата, е бил такъв през цялото време; бил е такъв и за големия брат, но последният не успя да си повярва, че заслужава отношението на бащата, че е изработил полагащото му се положение. И се беше заблудил.

Защото ние винаги ще си останем синове и дъщери, деца на своите бащи и родители. Този факт няма как да се промени. Ние, хората, винаги ще си останем синове и дъщери на нашия Бог и това няма как да се промени. Няма как да се промени и Неговата любов към нас, защото тя не зависи от нас, а единствено от Него, в Когото няма и „сянка на промяна“. За такава именно любов става дума – любов, която винаги отива отвъд всичките ни възможни допускания и очаквания. Любов, която няма как да ни остави да кажем: „Остави ме поне да бъда като един от слугите Ти“. Тази любов настоява, че сме именно синове и дъщери, че това наше достойнство е истината за нас и според тази истина трябва да живеем.

Ние се борим със заповедите, защото не приемаме любовта и истината за самите себе си. Противопоставяме им се, защото си мислим, че те ни поставят в робско положение, а е именно обратното. Те ни издигат обратно до положението, което Бог е благоволил в любовта Си да ни даде. Не ни позволяват да ядем повече рожкови заедно със свинете. Такава ли е свободата, за която мечтаем? Да бъдем като свинете, при все че сме Божи синове и дъщери?

 Понякога се съпротивляваме, защото Божията любов е непоносима за нас. И това също е възможно, когато си отказваме правото да бъдем обичани, когато решим, че не заслужаваме това. Възможно е, когато почувстваме, че тази любов ни задушава, че тя е твърде взискателна. И тук си струва да размислим по какъв точно начин тази любов е взискателна? Нима тя не ни дава необходимата сила, за да живеем именно като Божи синове и дъщери? Нима тя изисква нещо, което не е по силите ни? И отново се връщаме на притчата за блудния син. Малкият брат искаше да се отърве от тази любов, искаше да бъде далеч от нея, искаше да прави, каквото му е угодно, без да мисли за даденото му достойнство. Искаше да живее недостойно, да вкуси всичко, за отстои правото си сам да бъде господар на себе си. Бащата не го възпря. Та нима любовта може да постъпи така?

Любовта не може да възпре никого насила. Тя винаги апелира към непринудения, свободен отговор на човека. Тя очаква той свободно да пожелае да бъде обичан и да обича. Любовта не се налага, не налага своя съвет. Налагат се идеологиите, а християнството, макар и в определени исторически епохи да е практикувано така, няма нищо общо с идеологиите. Християнството въпреки всичко продължава да съди за човека твърде високо, защото човекът е създаден по Божи образ, той е син Божи по Божие благоволение и този факт няма как да бъде зачеркнат. Дори грехът не го зачерква, иначе бихме казали, че грехът е по-силен от Бога.

 Насилието не може да преобразява и новоражда. Това го може само любовта и е странно, че ние продължаваме да усложняваме простата истина, че този, който обича Христос, е истински християнин. Защото само така може да бъде пазено Христовото учение – от любов, а не по принуждение; от любов, а не от страх. За този, който обича Христос, Неговите думи, учение и заповеди са лек, еликсир, благословия. Те са израз на все същата Божия благодат, те са благодатно средство, дадено от любов и за наше добро. Те са предупреждения да опазим даденото ни достойнство, откривайки истината за Бога, Който е любов, и за нас, които сме възлюбени от Него. И когато в сърцето си приемем тази истина, заповедите престават да бъдат за нас списък от правила, чието спазване ще ни спечели небето. Те се превръщат в знак, че сме възлюбени и обичаме, че още тук и сега, насред цялата преходност и тревожност, Божието царство е вътре в нас.