Разточителни бащи


завръщането на блудния син от Рембранд

Исус започва Своята известна притча за блудния син, предавайки накратко една семейна случка: „Един човек имаше двама сина. И по-младият от тях рече на баща си: „Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота““ (Лука 15:11,12). Отдалечени както географски, така и времево от първоначалната аудитория, повечето хора днес никога не осъзнават колко невероятно са звучали тези думи. Д-р Кенет Бейли, живял повече от 20 години в тази част на света, казва: „В продължение на години съм питал местни хора: „Случвало ли се е във вашето село син да поиска такова нещо?“ Твърдият отговор винаги е бил: „Не, това е невъзможно. При нас синът наследява имота едва след смъртта на баща си, никога по-рано. Да кажеш на баща си „Дай ми дела, който ми се пада“ на практика означава: „Аз искам ти да си мъртъв, за да мога да разполагам с парите ти.““

Ако един баща в Ориента чуе подобна молба, той ще набие сина си, ще го изгони, дори ще се отрече от него. Но този баща не прави така. Исус завършва кратко: „И той им раздели имота.“

След време същият син се завръща като бедняк, изгубил всичко. Той е пропилял богатството си между езичниците и поради това е заплашен от една специална церемония, наричана kezazah (церемония на отсичането). Съселяните пълнят глинена стомна с изгорели семена и я чупят пред провинилия се. Правейки това те викат: „Този и този е отсечен от народа си.” От този момент насетне селото няма нищо общо с човека. Затова, когато научава, че синът му се прибира, бащата хуква презглава, за да го посрещне и защити от грозящата го опасност.

Уважаваните хора в Ориента никога не тичат. Всяка прибързаност за тях е унижение. Една стара еврейска книга казва: „Важният човек се познава по стъпките му,” което означава, че той никога не бърза. Семейството от историята, която разказва Исус, явно е богато и уважавано. Но когато вижда сина си, бащата забравя своето обществено положение, захвърля важността си и тича към него.

Когато в Ориента се срещат баща и син, синът е този, който целува ръката (а в някои случаи дори крака) на баща си. Когато две враждуващи страни се помиряват, ритуалният знак за взаимна прошка и помирение е целувка. Но в притчата бащата не чака синът да му целуне ръка. Той не пита дали се връща забогатял или разорен. Той тича към него и сам го целува. И той не прави това хладно и ритуално. Текстът казва буквално: „Хвърли се на врата му и го целуваше” – не само веднъж, а много пъти. Бащата обсипва лицето на сина си с целувки.

Синът получава нови дрехи. И не само нови, а най-хубавите. В едно източно семейство това могат да са само дрехите на бащата. Сега той ги дава на сина. На ръката му е сложен пръстен. Той не е само украшение, а вероятно пръстен със семейния печат, който дава право на носещия го да подпечатва документи. Само най-доверените хора имат такъв. Получава го синът, който е разпилял половината имот и се връща като просяк. На краката му са сложени обувки. В Ориента всеки слуга, който влиза в дома на господаря си първо събува сандалите си. Синът идва при баща си бос и казва: „Искам да бъда твой слуга”, но получава обувки, което означава: „Ти няма да бъдеш слуга“.

В историята, която Исус разказва, образът на бащата сочи към Бога. Христос съзнателно го описва както действащ по нечуван, неприемлив за хората начин, за да ни покаже какъв е Бог в Своите отношения с нас. И това може да бъде огромно предизвикателство за нашето богословие.

Никой човек не може да бъде направен християнин насила, против волята му. Ние можем да му сочим пътя и да даваме пример, но той трябва сам да вземе своето решение. Всеки може да избере да отхвърли Бога. Всеки може да Му каже като малкият син: „Искам да си мъртъв. Не желая да вярвам в Теб, не желая някой да ми казва какво да правя и какво да не правя. Искам да живея както си искам. Дай ми имота (или живота), който ми се пада.“ И Бог няма да го накаже, няма да го накара насила да вярва в Него, няма да го принуди да посещава църква, да си чете библията и да си казва молитвите. Той му дава, каквото иска. Бог вижда Себе Си като баща на едно голямо семейство. Той никога не се отрича от децата Си, не размахва от небето заплашително юмрук, а ги чака с надежда да се върнат при Него. Може би трябва отново да си зададем въпроса: „В какъв Бог вярваме?“ Обичащ или мразещ? Наказващ или приемащ? Търсещ или гонещ? И може би да открием един по-дълбок смисъл на израза „блага вест.“