Контрареформация или католическа реформация


Съборът в Тренто - рисунка от 16 век (Източник: Wikicommons)

Появата на протестантската Реформация и бързото разпространение на нейното влияние в Западна Европа предизвиква закономерна реакция в средите на католицизма. Става ясно, че насилствените средства за противодействие не дават голям резултат. Рим търси богословски и организационни решения, които да възстановят авторитета и водещата роля на католическата църква. Същевременно  мнозина искрени вярващи католици искат да видят  сериозни  промени в духовен план, които да  доведат до истинско обновяване и реформация на духовния живот, в съответствие на новото време и на автентичните  християнски ценности. За това много историци, когато говорят за тези процеси в римо-католическата църква предпочитат да употребяват понятието католическа реформация вместо контрареформация

По това време папа Павел ІІІ (1468-1549) е човекът, който търси активно пътища и средства за възстановяване на папския авторитет. Той е високо образован , покровител на изкуствата и в близки отношения с хуманистично мислещият елит на Европа. Това не му пречи да подкрепя  всички възможни репресивни мерки за постигане на своите цели: узаконява създаването на йезуитския орден „Дружината на Исус” на Игнатий Лойола и  издава указ за повсеместно действие на Инквизицията през 1542г.  През 1545 г. свиква Тридентския събор . Тридентският събор е най-важната стъпка на папа Павел ІІІ за укрепване на богословските позиции на католицизма в този период. Предмет на обсъжданията са :  доктрината на Църквата;  мерки срещу злоупотребите;  обмисляне на единен подход срещу друговерците. В поредица от сесии се провеждат дебати относно доктрината, които се обобщават в решения, а те на практика затвърждават онези постановления, които се оспорват от протестантите :

 1. Авторитетни писания са не само Библията, но и неканоничните книги във Вулгатата (редактирана от Блажени Йероним), както и съчиненията наследени от църковната традиция, в онези аспекти, които са одобрени от папската институция.

 2. Човек не се оправдава само чрез вяра, но и чрез дела. Познанието на духовните истини е възможно и чрез естествените възможности на човека, защото съществува аналогия в отношението Бог-Творение, основана на приликата между причина и следствие. 

3. Рим, противно на протестантите, признава 7 тайнства: Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, Покаяние и Помирение, Елеосвещение (помазване на болни), Свещенство и Брак. Уточнява се и се утвърждава  доктрината за Чистилището.   

Съборът има и последствия, които могат да се оценят положително. Предприемат се мерки за повишаване на образованието на духовенството. Укрепват се съществуващите и ѝ се създават нови богословски колежи и университети. Повишават се моралните изисквания към духовенството. Възникват нови по-динамични и практични в действията си монашески общности.

ИГНАТИЙ ЛОЙОЛА И СЪЗДАВАНЕТО НА ДРУЖИНАТА НА ИСУС

Игнатий Лойола (1496-1556) е един от най-ревностните и успешни дейци в усилията за обновяването на римокатолическата църква. През 1534 година събира кръг от приятели като ги убеждава в идеята да създадат нов религиозен орден Дружината на Исус (Societas Jesu). Това събитие се скрепва с обет за безбрачие, бедност, желязна дисциплина и пряко подчинение на папата. Изисква се и висока степен на образованост.

Дружината на Исус се изгражда по идеите на Лойола като йерархично общество със строга дисциплина. Всички членове на Дружината се задължават да практикуват сурова аскеза, техника на екстаз в която въображението и чувствата се насочват към желание за пълно скъсване с греха, плътското мислене и навлизане в нов живот. С това се смята, че ще постигнат покорство на Бога и пълно подчинение на духовния водач „като труп без воля”,”като пръчка, която се взима и се изхвърля”. Практичната цел е подчинението на целия свят на римокатолическата църква. В постигането на тази цел всички средства са позволени, включително политически интриги и убийства. Всеизвестен  става техния девиз: „Целта оправдава средствата”. Но те влагат и много сили в дейности със социална насоченост: създаване на сиропиталища, домове за покаяни проститутки, система за подпомагане на обезземлени селяни. Обръщат особено внимание на образованието на всички равнища – основни училища и колежи.

НОВИ  ТЕНДЕНЦИИ В КАТОЛИЧЕСКОТО БОГОСЛОВИЕ

Средновековното западно католическо богословие не може да се разглежда едностранно. Не трябва да се забравя значителното влияние на Свети Августин и неговите последователи в Църквата. Това се забелязва в  съчиненията на католически богослови като Доминго Банес, Михаел Баюс, Корнелий Янсений. Така например Доминго Банес допуска възможността едни да бъдат предопределени за спасение, а други – за осъждане, независимо от евентуалните им бъдещи заслуги или провинения и независимо от Божието предзнание за тях. А тези позиции отклоняват чувствително Банес от официалната доктрина на Рим. През 1640 година в Лувен се издава съчинението Августинус (Augustinus) на тогава вече покойният богослов епископ Корнелий Янсений ( 1585-1638). В него се защитава Августиновото учение за благодатта и се прави критика на възгледите на традиционни католически богослови като Лесиус и Молина. Янсений отхвърля традиционно установилото се схващане за свободната воля у човека. Приема, че Божията благодат действа безотказно в избраните. Той я нарича „изцеряваща благодат”, която става суверен господар в човешката воля, водеща я към Бога с такава благост, че самата воля не знае, че е водена. Това водене е неустоимо и непогрешимо. Същевременно, този който получава благодатта трябва по необходимост да се обърне към Бога. Предопределението е абсолютно и двойно-някои са предопределени за спасение, а някои за вечно осъждане.  Янсений енергично се е съпротивлява да бъде обвиняван в калвинизъм, като посочва, че според Калвин свободата е следствие на благодатта, докато той твърди, че свободата е в съгласието на волята за благодат, която веднага я повиква и задвижва. Тези опити за разграничение от калвинизма не помагат особено много на янсенистите и те постоянно са обвинявани, че са прикрити протестанти. Най-напористи в тези обвинения са йезуитите.

Център на движението на янсенистите във Франция става цистерсианския манастир Порт-Роаял, а негов най-известен поддръжник измежду съсловието на учените е Блез Паскал (1623 – 1662). В тяхна защита той пише „Писма до един провинциал“. Но подложено на систематични репресии движението не успява да добие широко разпространение  и постепенно  загубва влиянието си в средите на католицизма.