Калвин за оправданието чрез вяра и правдата на добрите дела

Френският реформатор Жан Калвин (1509-1564) поставя темата за оправданието чрез вяра като централен въпрос в християнското учение. В първото издание на неговия фундаментален труд “Основи на християнството” (L’Institution de la religion chrétienne) от 1536 г., той се поставя още в началните глави, а в последното издание от 1559 г. е развит в третата книга на този труд, но в много по-разширено изложение. И в първото, и в последното издание на „Институцията“ личи влиянието на Мартин Лутер, където оправданието чрез вяра се поставя като единствена причина за нашето спасение и не се допуска каквато и да е спасителна правда на делата по Закон. Но Калвин доразвива този въпрос прогресивно, по самостоятелен и оригинален начин, особено в частта на неговото приложение.

Най-напред Калвин обявява, че който не познава Бога, не може да върши добри дела. За това твърдение, той се позовава на заявлението на Еремия (Ер. 17:9), на Посланието към галатяните (Гал 6:3) и на други текстове от Писанието. Казва, че ако откриваме у невярващите прояви на доброта, то това се дължи на всеобщата благодат, с която Бог предпазва Своето творение от пълна разруха. Според него трябва да отчитаме разликите в начина на управление на императорите Тит и Траян, които зачитали закона, от това на Калигула, Нерон и Тиберий, които презирали всяка законност и управлявали като „бесни зверове“. „Господ не само е запечатал в сърцето на всеки способност да разграничава добрите от лошите дела, но и често ги е потвърждавал (одобрявал) чрез Своето провидение“ (Инст. III,14,2).

Калвин заявява след това, че за да върши някой наистина добри дела, трябва да е преминал от състояние на духовна смърт към живот чрез новорождение. Когато Бог осветли човека и му даде да познае Неговата истина чрез гласа на Божия Син, тогава го възкресява от мъртвите и го прави ново творение, за да го въведе в истинския живот (Йоан 5:25). Калвин цитира Словото, според което сме „Негово творение като новородени в Исус Христос за добри дела, които Бог е приготвил, за да ходим в тях“ (Еф. 2:10).

Някои наивно мислят, че могат да се явят пред Бога с някакви заслуги и някаква собствена праведност, която да Му е приятна? Истината е, че сме смъртни врагове на Бога докато не бъдем оправдани поради Неговата благодат чрез вяра. Когато ни е дадено да вярваме в Христовата любов, тогава преминаваме от смърт към живот (Инст. III,14,5 и 6).

Бог ни примирява със Себе Си по силата на Христовата правда като отменя безвъзмездно вината за нашите грехове и ни счита за праведни. Тази милост е последвана от още едно благодеяние: чрез Светия Дух Той се вселява да обитава у нас, по силата на което нагоните на нашата плът се умъртвяват от ден на ден. По този начин ние се освещаваме, т.е. Бог ни посвещава в живот на истинска чистота, доколкото сърцата ни са насочени към послушност на Закона, така че волята ни да служи на Неговата воля и да издига Неговата слава. Същевременно у нас пребивават все още „реликви“ (остатъци) на несъвършенство, заради които трябва да се смиряваме. В такъв случай, за каква праведност могат да претендират верните заради собствените си дела? И най-доброто дело, което биха могли да изтъкнат, е винаги омърсено и покварено от някаква нечистота на плътта. Тъй като не можем никога да постигнем съвършенство докато сме в това смъртно тяло, а Законът осъжда всеки, който не го изпълнява чрез дела на съвършена праведност, то единствено Божията милост се издига пред нас (когато уповаваме на нея) и ни оправдава чрез едно продължаващо прощение на нашите грехове (виж Инст. III,14, 9 и 10).

Как се обясняват случаите в Писанието, в които светиите добиват увереност и се утешават като твърдят, че са невинни и благочестиви? Трябва да се приеме, че в такива случаи те прославят плодовете на тяхното призвание, да бъдат осиновени като деца на Бога. Светиите съзнават, че не са напълно съвършени, но се обосновават с плодовете на тяхното новорождение, като белези на Светия Дух, Който обитава в тях, и затова, че могат да нарекат Бога свой Отец (виж Инст. III,14, 19).

Безвъзмездното оправдание прави възможно и необходимо вършенето на добри дела. Ние не си представяме вярата като празна откъм добри дела или като оправдание, което ги отменя. При все това, ние приемаме оправданието единствено въз основа на вяра, а не и чрез дела.

От това следва, че Христос не оправдава някого без да го освети в същото време, защото Неговите благодеяния са съчетани в една непрекъсната последователност. Когато Той ни просветли със Своята мъдрост - Той ни изкупва. Когато ни изкупва - Той ни оправдава. Когато ни оправдава - Той ни освещава.

Искаме ли да получим Христовата правда? Трябва най-напред да притежаваме Христос. Но ние не можем да го притежаваме, ако не участваме в Неговата святост, тъй като Той не може да се разкъса на части. Господ Исус Христос не дава на някого радостта на Неговите блага без да му отдаде Сам Себе Си. От това следва, че не сме оправдани без дела, макар че не са делата които ни оправдават. Нашата причастност с Христос, в която извира нашето оправдание, съдържа и нашето освещение (виж Инст. III,16,1,1°).

              Виж Lewis BATTLES, “Introduction”, Institutes of Christian Religion, dir. John T.McNeil Philadelphia, Westminster.