Странни братя


Le Retour du fils prodigue, Michael Martin Drolling (Wikimedia Commons)

Притчата за блудния син започва с един спор между фарисеите и Исус относно Неговото отношение към „грешниците“: „А всичките бирници и грешници се приближаваха при Него да Го слушат.  А фарисеите и книжниците роптаеха, казвайки: Тоя приема грешниците и яде с тях.“ (Лука 15:1-2).

Общото ядене в близкоизточния контекст означава декларация за приятелство, споделяне на живота, пълно приемане на човека. Поканата за ядене не била нещо тривиално, тя се смятала за чест. Когато Исус се храни с грешници като израз на Своята мисия Той показва, че Божието царство е достигнало до тях, че те са простени чрез Него. Това изключително ядосва религиозните водачи.

Книжниците и фарисеите имат своите основания да негодуват. Редица старозаветни текстове ясно казват, че праведните трябва да се отдалечават от грешните (Пс. 1:1; Пр. 1:15 ср. 2:11-15). Същия принцип можем да видим в ненаконичната литература от този период (напр. Сирах 12:4) и равинските текстове (Mekilta on Exod 18:1 [Amalek §3]).

Вместо да им отговори директно Исус разказва една история. В нея Той се идентифицира с бащата, който е образ на Бога. По думите на д-р К. Бейли Той на практика казва; „Вие ме обвинявате за това, че се храня с грешниците. Напълно прави сте. Аз правя точно това. И между другото, аз не само сядам на една маса и се храня с тях, аз тичам по пътя, обсипвам ги с целувки и ги дърпам, за да мога да се храня с тях. Положението е много по-лошо отколкото вие си представяте! Нека да ви разкажа една история, за да разберете какво всъщност се случва.“

Днес  християните са склонни когато четат тази притча да се идентифицират с по-малки брат – т. нар. „блуден син.“ Но когато Исус разказва своята история Той очаква неговите слушатели да видят себе си в един друг образ – този на по-възрастния брат. При разделянето на имота (нещо недопустимо в древната еврейска култура докато бащата е все още жив) той получава двоен дял (виж Второзаконие 21:17). В същото време той не постъпва така както хората в тогавашното общество считат за редно. По-възрастния брат не действа като помирител между бащата и по-малкия син при разрива между тях – нещо, което трябва да направи като най-близък роднина в близкоизточния контекст. В края на историята той отказва да влезе на празненството и да поеме ролята на домакин, а вместо това се кара публично с баща си. В ст. 30 той нарича своя брат „този твой син“ показвайки по този начин, че дори когато се е върнал разкаян той продължава да е мъртъв за него. Последният е „изпоял имота с блудниците“ и не заслужава да живее (ср. Второзаконие 21:18-21). Той дори отказва да нарече баща си „татко.“ В историята има двама изгубени синове, но само единият от тях съзнава, че е такъв.

Подобен прочит повдига въпроса с кой от образите в притчата следва да идентифицират себе си българските християни в началото на 21 век? С какво сме известни – с това, че сме „приятели на бирници и грешници“ или с това, че ги избягваме по всеки възможен начин от страх, че те могат да ни повлияят зле? Правим ли разлика между странене от неправилни постъпки и странене от хората, които ги вършат? Ако ние само се наричаме братя и сестри, но не правим нищо, за да примирим тези, които напускат семейството с техния баща ние сме като по-възрастния син. Ако критикуваме новите хора в църква вместо да бъдем търпеливи и милостиви и ако не се грижим за тях ние сме като този син. Ако искаме (дори несъзнателно и без да си го признаваме) да бъдем една удобна и приятна църква, в която се чувстваме добре без грижа за останалите ние сме като този син. Можем да сме в църква от дълго време, да не пропускаме нито едно богослужение, да се молим всеки ден; може да сме се молили с молитва на покаяние и да вярваме, че Христос е умрял за нас и е наш спасител и все пак да сме като този син. Ние ще приличаме на фар, който свети със силна светлина, но на прозорците на който вместо стъкла са поставени огледала. Така вътре е светло и топло, но за сметка на това вън е два пъти по тъмно.

Може би е време отново да прочетем притчата за блудния син – тест, който смятаме, че познаваме толкова добре, че няма какво ново да ни каже, и да се запитаме дали наистина е така.