Бъдещият град

Скъпи братя и сестри,

Всеки един човек на тази земя копнее за дом, копнее за място, където да се прибере и да се чувства сигурен. И лесно можете да видите това само ако се огледате около себе си. Ще видите, че колкото по-несигурни се чувстват хората, толкова по-големи огради строят около домовете си. Това са онези, които са натрупали много пари и се чувстват несигурни заради начина, по който са го направили, или заради хората, които ги заобикалят, или още по-точно казано, защото парите не могат да дадат сигурност. В този външен опит за защита виждаме вътрешната несигурност, в която живеят хората. Показателно е за хората от нашата страна – тук, в България, рядко съм виждал къща без ограда. Напротив, често тези огради са толкова големи, че не се вижда дори и къщата от тях. През изминалата седмица, когато имах възможност да посетя две други страни, а именно Швейцария и Германия, ми направи впечатление, че около къщите въобще няма огради или ако има, те са толкова ниски, че всяко дете би могло да ги преодолее. Тук няма сигурност; там има малко по-голяма; това зависи от хората и от страната, в която живеят, но, общо взето, нито един човек в този свят не се чувства абсолютно сигурен за бъдещето си, не се чувства сигурен в този свят – и това няма нужда да бъде доказвано – от това живеят всички застрахователни дружества. Ние не се чувстваме добре в този свят, не се чувстваме сигурни и за това може да има много причини, но основната е, че този свят не е наш дом. Ние живеем в този свят, но той не е, няма, а и не може да бъде наш дом.

Една вечер  на вратата на един пастир се похлопало. Той отворил, леко изненадан, че някой е дошъл в толкова късен час. Пред вратата стоял един добре облечен директор на голямо предприятие. Когато го видял, той сграбчил пастира с две ръце и го замолил:„Спаси ме! Спаси ме!”. „Този човек е пиян или луд!” – си помислил пастирът, но въпреки това го повел към кабинета си. И тогава чул ужасна история. Този човек бил директор на едно от най-големите предприятия в околността, уважаван човек, имал добра съпруга, очарователни деца - накратко, всичко, за което един мъж може да копнее на земята. Имал обаче и една ужасна тайна. Баща му бил алкохолик и оставил на сина си отвратително наследство. Понеже този човек бил виждал баща си пиян, душата му била изпълнена с отвращение към алкохола. Въпреки това два или три пъти през годината нещо се случвало с него и след това трябвало да пие – да пие  до безпаметност. После допълзявал до леглото си и спял два дни, за да се събуди най-накрая изгарян от срам: „Съсипвам живота си. Жена ми и децата ми трябва да ме презират! И въпреки това не мога да спра”. Точно сега бил в такова състояние – като луд, той отивал, за да се напие. И точно в този момент дошло просветлението да отиде при пастира – той искал да спре, но не можел. Стоял пред него и плачел: „Спасете ме!”. Пастирът бил шокиран. Всеки, който познавал този човек, смятал, че той е най-щастливият човек на света. Но често зад фасадите на радост се крие трагедия. Човекът пак хванал свещеника за ръка: „Спасете ме!”. Пастирът се окопитил: „Как да ви спася, веригите на дявола са твърде силни, за да мога да ги разкъсам. Как мога да се справя с това, с което сам вие не можете?”. С изкривено от мъка лице човекът се свил на стола си: „Нямате ли нищо друго, което да ми кажете?”. „Напротив, имам -  казал пастирът. - Ние трябва да потърсим някой, който е по-силен от дявола!” „И къде ще намерим такъв, къде ще намерим някой, който да е по-силен от дявола?” Макар че този човек бил невярващ, бил осъзнал силата на дявола. Тогава пастирът казал само едно име: Исус Христос. С трогателна надежда в очите директорът казал: „Исус! – Наистина ли?”. Пастирът кимнал и след това коленичили и повикали Исус, Исус, Който разрушава делата на Сатана, Който изкупва грешниците с кръвта Си, Исус, Който е по-силен от Сатана. В онзи ден властта на дявола била съборена. След това имало, разбира се, разгорещени битки. Имало също и загуби, имало и срам, още по-ужасен от преди. Връзките обаче били разкъсани, силата на Сатана била сломена.  След известно време един ден, когато стоели заедно, директорът казал: „Нямаш представа колко уязвим съм. Без Исус съм изгубен. Следователно трябва да се предавам всеки ден в ръцете Му, да Му давам всеки мой ден. Всеки ден Му се моля с вдигнати ръце“. „Защо?” – попитал пастирът. „Много просто, когато бях на война, видях веднъж как едно вражеско подразделение се предаваше. Те хвърлиха оръжията и вдигнаха ръцете си, бяха се предали в ръцете на неприятеля. Така искам да се предавам в ръцете на Исус всеки ден, да се предам със своята слабост и беззащитност в спасителните Му ръце.“

 Интересна история, но тя показва именно онова, което казахме малко по-горе. В този свят няма сигурност. Ние, хората, се проваляме и затова нашата сигурност не е в този свят, а в Бога. Нашият поглед, нашата същност, нашият живот трябва да са насочени към онова, което Господ е приготвил за нас. За това ни говори и стихът от Посланието към евреите. Нашата истинска основа е в онова, което Господ е приготвил за нас, в онова бъдещо място, в онзи бъдещ град, където ще сме с Бога.

Надежда сред разрухата

Разглеждайки думите на този стих, е важно да видим обстановката, в която са написани тези думи: „Защото тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия“. Някои изследователи предполагат, че тези думи са написани след разрушаването на Йерусалим през 70 г. сл. Хр. За народа на Израил Йерусалим е нещо особено. Той е центърът и символът на вярата, там е светилището, там е жертвеникът, там се принасят благодарствените и изкупителните жертви. В Йерусалим е мястото за среща с Бога. С един замах всичко това изчезва. Йерусалим е разрушен, храмът е изгорен. Центърът на вяра за народа на Израил е унищожен. Всичко е загубено. Няма надежда, няма път и посока, няма изход. Авторът на посланието на евреите се опитва да даде надежда на своите сънародници, показвайки им, че нашата надежда не е закотвена в този свят, не е зависима от градове и храмови места, не зависи от реликви, а зависи от нашата връзка с Бога. Сред разрухата евреите, а и ние, християните, трябва да имаме истинска надежда, която не зависи от нашите усилия, а от Бога. Нашата надежда в този свят е Исус Христос. Не основата, която този свят ни дава, а основата, която сме получили чрез вяра в Исус Христос. „Защото никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос.” (1 Кор. 3:11) Нашата истинска основа е не този свят, а Исус Христос, нашият истински живот не е този, а е вечният, нашият истински град е бъдещият. Сред разрухата на този свят можем да имаме надежда.

Призив за бягство

На пръв поглед думите: „Защото тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия”, изглеждат като бягство от този свят. С този свят не можем да се справим, нямаме работа тук, не е в нашите ръце, ние имаме друга задача. И много християни живеят по този начин, живеят, избягвайки реалностите на този свят, не се съобразяват с онова, което се случва днес и тук, грижат се само за отвъдното. Тогава обаче съвсем логично можем да си зададем въпроса: „Защо живеем на тази земя, защо сме тук?“. Ако погледнем в контекста на този стих или в цялата 13 глава, ще открием интересни призиви, които се отнасят по-скоро за живота ни тук, на тази земя: „постоянствайте в братолюбието”, „не забравяйте гостоприемството”, „помнете затворените”, „не се увличайте в сребролюбие”, „задоволявайте се с това, което имате”, „не се увличайте от разни и странни учения”, „не забравяйте да правите благодеяния и да споделяте с другите благата си, защото такива жертви са угодни на Бога”, „бъдете послушни на вашите наставници и им се покорявайте”, „молете се за нас”. Всички тези наставления са насочени към живота на тази земя, насочени са към това, което трябва да правим тук. Така че този стих не ни насърчава да живеем в бъдещето и да игнорираме живота си на тази земя, дори напротив, изхождайки от контекста, тази глава от Посланието към евреите ни насърчава да живеем на тази земя здраво стъпили с двата си крака на онази основа, която е Исус Христос. Ние живеем в този свят с поглед, насочен към небето, с поглед, насочен към Онзи, Който ни е спасил и избавил. Бог е победил в Исус Христос смъртта и Сатана, освободил ни е от товара и от греха. Дал ни е здрава основа за този свят и силата и възможността да виждаме в бъдещето, отвъд вратата на смъртта. Така можем да насочим поглед към бъдещия свят, можем да погледнем към онова, което Бог е приготвил за нас, но това не означава да бягаме, а да сме на мястото си в този свят, колкото и да е изкривена реалността, в която живеем. Бог иска да сме хора, живеещи в този свят, но с поглед насочен към небето. Ако се вгледаме в текста, ще установим, че в този стих има стремеж – ние „търсим”. Търсим бъдещия град в другите езици, на които е преведена Библията, и най вече в новозаветния гръцки можем да намерим един запечатан стремеж, като думата търсим може да се преведе и като „търсим пламенно”, „стремим се към”, „интересуваме се от”. Тук не става въпрос за бягство, а за стремеж, за копнеж към нещо, което може да осмисли живота ни. Колко от нещата, които правите, са свързани със стремежа ви към небето, със стремежа ви към бъдещия град? Животът ни може да бъде истински смислен не когато бягаме от този свят и се изолираме, а когато живеем с поглед, насочен към небето.

Как да живеем тогава?

„Защото тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия.” Как трябва да изживеем живота си? Къде трябва да бъде балансът ни? Кои са важните неща, които трябва да помним? Ще споменем няколко важни неща:

Да осъзнаваме къде е нашият дом

Къде е вашият дом? Къде е вашата родина? Родината е там, където сме родени. И това е нещо, което не можем да променим. Ние можем да променим мястото, където живеем, можем да отидем в друг град, друга държава, но родното ни място няма да бъде променено. То не се определя от нас. Когато всички ние сме намерили Исус Христос, когато сме се разкаяли от греховете си, всички ние сме преживели един процес, наречен новорождение. Ние умираме за греха и се раждаме за нов живот с Бога. Без да сме се разкаяли за греховете, без да сме потърсили Божията помощ, ние не можем да продължим живота си, ние не можем да бъдем спасени. Когато ние преживеем това новорождение, получаваме нова идентичност. Старият човек е умрял: „Затова ние не се обезсърчаваме; но ако и да тлее нашият външен човек, пак вътрешният всеки ден се подновява. Защото нашата бързо отминаваща лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, а на невидимите неща; защото видимите са временни, а невидимите – вечни” (2. Кор. 4:16-18). Ние сме нови чрез онова, което Исус Христос е направил с нас и за нас, ние сме нови и понеже сме родени отново, имаме нова родина. Тази нова родина не е тази земя, а небето. Тази земя не е вече нашият истински дом, нашият дом е небето и нашият поглед е насочен към дома. Който е бил далеч от дома, знае какво означават тези думи, знае колко хубаво е да си там, където е сърцето ти, там, където може да си у дома. Когато ние си отиваме у дома, всичко идва на мястото си. Нашият дом е там, където е Исус Христос. Там е сърцето ни, там е истинският ни живот. И това е нещо, което трябва да помним. Нашата родина е отвъд вратата на смъртта, отвъд разбираемото и видимото. Там нашият Бог ни е направил обиталища, там ще си бъдем у дома. Какво да правим обаче, докато стигнем до този момент?

Да следваме Исус

Знаейки къде е нашият дом, трябва да сме готови да следваме Онзи, Който ни е спасил. Пророк Илия е на планината Кармил. Пред него е целият народ и 450-те пророци на лъжливия бог Ваал. Тогава Илия изрича знаменателни думи: „Тогава Илия пристъпи към целия народ и се провикна: Докога ще се колебаете между две мнения? Ако Йехова е Бог, следвайте Го! Но ако Ваал е бог, следвайте него!” (3 Царе 18:21). След като знаем къде е нашият дом, Кой е нашият Спасител, кое е същественото в този свят, коя е нашата истинска родина, ни остава да направим само една важна стъпка да пристъпим и да следваме Онзи, на Когото дължим живота и спасението си. „Защото тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия.” Онзи, Който ни води към бъдещия град, Онзи, Който отваря заключени врати, се казва Исус Христос; от нас се иска да Го следваме. И това означава да слушаме Неговия глас, да следваме Неговите стъпки. Точно както направиха учениците: оставиха всичко, което имаха рибарските мрежи, касата, онова, с което се занимаваха, оставиха сигурното си препитание, за да последват Спасителя, за да живеят в бъдещия град. Учениците избраха да оставят онова, което е временно, и да заложат на онова, което е вечно. Важно е да отбележим, че това практическо следване на Исус не се заключаваше само в поглед към вечното, но и в дързостно споделяне на вярата в този свят. Когато хората от Библията решаваха да следват Бога, те не изоставяха този свят, а започваха да живеят истински тук, съобразявайки всичко, което правят, с онзи бъдещ и истински свят. Това е същността на този стих, това е същността на следването на Спасителя – да живееш живота си на този свят, да го живееш пълноценно и истински, да го живееш с наслада, но само пречупен през призмата на новия живот. Следването на Исус се заключава в това да живеем на този свят, съобразявайки всичко с новите правила и новия ред, който предстои да настъпи в Небесното царство. „А Исус, когато бе запитан от фарисеите кога ще дойде Божието царство, им отговори: Божието царство не идва така, че да се забелязва; нито ще кажат: Ето, тук е!, или: Там е! Защото, ето, Божието царство е сред вас.” (Лука 17:20-21). Когато живеем живота си по Божиите правила, когато живеем с поглед, насочен към небето, тогава ние можем да предвкусим онова, което Бог е приготвил за нас на небето, още тук на земята. Живеем ли с поглед, насочен към Бъдещия град, тогава слабостите, провалите, разочарованията, няма да са толкова важни, тогава фактът, че този свят ще се руши, няма да е толкова важен, защото ние имаме здрава основа и упование, следвайки Исус, ние имаме нова родина. Какво означава на практика обаче да следваме Исус, какво означава да живеем живота си с копнеж, насочен към бъдещия свят, без да прекъсваме връзките си с този свят? Ние знаем от опит, че влиянието на този свят е толкова силно, че често то замъглява погледа ни и понякога ние губим от погледа си Онзи, Когото трябва да следваме, губим бъдещия свят. Тъкмо затова трябва да полагаме усилия, за да останем свързани с Исус Христос, и това означава да поддържаме тази връзка с ежедневно четене на Словото, с молитва, с общуване с други вярващи и чрез благовестието. Важно е да търсим общение с Бога чрез тези средства. Без това бихме се провалили. Чрез Божието слово ние търсим Бога и Му даваме възможност да ни говори, да ни води. Само онзи, който си е създал навика да чете ежедневно Библията, знае колко голяма е нейната сила и колко често Бог говори чрез нея на своите хора. Същото се отнася и за молитвата. Интересно нещо е човекът. Бог ни е дал такова мощно оръжие като молитвата, ние можем да се молим всякога и по всяко време, и във всяко положение, а не го правим. Няма конкретна форма, няма определено положение на тялото, няма никакви конкретни изисквания. Молитвата е разговор с Бога, с молитвата ние можем да имаме ежедневно общение с Бога. И въпреки това често забравяме да се молим. Молитвата е силата на живота на вярващия човек, чрез нея ние общуваме с Бога. Не трябва да забравяме, разбира се, и общуването с другите вярващи – ние, хората, не сме създадени да живеем сами и когато сме сами, ние се губим и пропадаме. По пътя си към небето ние се нуждаем от подкрепа – нуждаем се от подкрепата и насърчението на други вярващи и ако не беше така, Исус Христос нямаше да ни остави Църквата. И най-накрая е благовестието. Аз съм убеден, че чрез благовестието ние можем да изпитваме Божията сила. Там, където се доверим на Бога и Го оставим да ни води чрез Светия Дух, за да споделяме истината за Него, за спасението и за бъдещия град сред разрухата на този свят, там можем да изпитаме Божията сила и да видим промяната на хората около нас. Ако изберете Бога, Го следвайте всеки ден и оставайте здраво свързани с Него всеки ден в четене на Божието слово, в молитва, в общение със светиите и изпитвайте Божията сила, влиянието и водителството на Светия дух чрез благовестието, чрез споделянето на вярата си.

Готов ли съм да премина оттатък?

И все пак, знаейки, че „тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия”, готови ли сме да преминем отвъд вратата на смъртта, за да бъдем в онзи нов свят, който Господ е приготвил за нас? Акцентът на християнската вяра е насочен към това да бъдем готови: „А за годините и времената, братя, няма нужда да ви се пише, защото вие добре знаете, че Господният ден ще дойде като крадец нощем” (1 Сол. 5:1-2). Ние не трябва да смятаме дали днес или утре ще дойде краят на този свят, да предполагаме дали Исус ще дойде по този или онзи начин, а да сме готови. И сега си помислете по този въпрос: Готови ли сте да преминете отвъд вратата на смъртта от този в бъдещия свят? Готови ли сте да го направите сега? Ако ние заявяваме, че искаме да сме с Бога, ако заявяваме копнеж към бъдещия град, ние трябва да сме готови да тръгнем. Ние, християните, не сме си у дома тук, на тази змея. Тук е нашият временен дом, предстои ни да влезем в бъдещия. Готови ли сте за това? Готови ли сте да се приберете у дома?  Това не е въпрос, на който някой може да отговори вместо вас, не е въпрос, който можем да отбегнем, ние трябва да си отговорим. Търсенето на бъдещия град включва в себе си именно това - да сме готови да преминем във вечността, когато Бог ни повика. Християнинът е човек, който не само копнее за онова бъдещо място, за онзи бъдещ град, за новия свят, в който няма да ни управляват некадърни политици, няма да ни крадат, няма да ни лъжат, а ще ни управлява сам Бог, Който е обещал, че ще обърше всяка сълза и ще превърже всяка болка и страдание. Християнинът не само копнее за онзи нов свят, но е готов да се пресели всеки момент оттатък. Очакването на този бъдещ град включва да сме готови. Бъдете готови, за да живеете с Бога, в Неговия град според Неговите стандарти.

Надежда

В заключение можем само да кажем това, че „тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия”, е повод за надежда. Този свят не е наш дом. Нашият дом е там, където е Бог. Бог е приготвил за нас бъдещ град, бъдещ дом, не за 20, за 30 или дори за 100 години, за цяла вечност. Нашият дом е там и ние трябва да копнеем да се приберем там. Обаче, живеейки в този свят, трябва да сме готови да вземем с нас колкото се може повече хора по пътя си към небето. Искате ли да бъдете в този дом, в това прекрасно място, без хората, които обичате, без онези, които са около вас? Не вярвам, че е така. Нека копнежът към този бъдещ град да ви дава надежда за бъдещето, да дава сила на живота ви, но и да ви дава сила да споделяте вярата си, да свидетелствате за онова прекрасно бъдеще, което Бог е приготвил чрез Исус Христос за Своите. Нека копнежът по бъдещия град да ви направи силни свидетели за Бога и тогава и хората около вас ще опитат благословението на това да си част от вечността. Живейте с копнеж за бъдещия град, давайте надежда на хората около вас. Амин.