Реформацията и учението за оправданието

Известно е, че главният тласък на реформаторското мислене у Мартин Лутер дава неговото изследване на Посланието на апостол Павел до римляните. Вследствие на това Лутер публикува най-напред в университетските среди, а след това и на входа на дворцовата църква във Витенберг своите 95 тезиса, които излагат библейски обосновани възгледи за обновяване на Църквата и за по-правилно изповядване на християнската вяра. В продължение на целия си живот след това Лутер не спира да подготвя проповеди, статии, коментари и курсове за подготовка на служители на Църквата. 

През 1532  г. Лутер подготвя коментар върху Псалом 51, вероятно като част от програма за пастирско обучение. В този коментар Лутер съчетава смирението на спасен грешник по Божия милост чрез вяра и дързостта на учител на Реформацията

 Още в самото начало Лутер обръща внимание на своите слушатели, че Псалом 51 „съдържа превъзходно учение върху главните точки на християнската религия; постановленията за истинско покаяние, за греха, за Благодатта и за оправданието, както и за истинското поклонение на сърцето, което Бог изисква от нас…“

Лутер разглежда 51 псалом в три основни раздела: оправданието (в стихове 1-9), освещението (в стихове 10-17) и една заключителна молитва (стихове 18-19). Само на първата част той посвещава 110 страници коментар.

За Лутер порядъкът на текста в псалома  показва, че в началото на процеса на оправдание стои едно истинско и искрено покаяние. А истинското покаяние съдържа две неща: познанието на греха и познанието на благодатта, или с други думи у човека се появява страх и осмисляне на Божия гняв, а след това доверие в Неговата милост. „Защото в началото на неговия псалом  (на Давид) ние го виждаме засегнат от познанието на своя грях, огорчен и натоварен в съвестта си. Но в края го виждаме утешен от увереността и доверието в добротата и милостта на Бога; с това доверие той обещава да учи грешниците, за да се обърнат и те към Бога.“

  1. Много скоро следкратко въведение Лутер насочва критиката си към познати нему римокатолически богослови схоластици, коиторазглеждат този псалом само в рамките на конкретните грехове и престъпления, които Давид е допуснал. Те дълбоко грешат, защото „не трябва да спираме тук и да гледаме само на бруталните и външни грехове; трябва да се обърне внимание на цялата природа на греха, неговия източник и произход, защото този псалом говори за цялостния грях и за неговия корен … Защото Давид изповядва, че е бил заченат в нечестие, той не разглежда своето прелюбодейство и човекоубийство, а цялата природа, която е била покварена от греха“. Лутер признава, чеконкретните греховете, в които е изобличен Давид, дават повод за написването на псалома и с това посочват високата степен на поквара на човека. Но освен прелюбодейство и човекоубийство тук може да се открие още цяла поредица от грехове: заслепение, измамна святост и справедливост на съдия, ревностен да наказва престъпления на други, без да съзнава, че той е техният извършител. Освен това той не само причинява смъртта на Урия, но и на други израилеви воини, които се сражават с него. А това става повод да се хули Божието име. Така той не само нарушава шестата и седмата заповед, но съгрешава срещу първата, втората и третата заповед. Противоречието между благодатни качества, с които Давид е надарен, и престъпленията, които допуска, е потресаващо. Но неговият копнеж да възстанови своето достойнство пред Бога и увереност в Божията милост са също толкова впечатляващи. Когато виждаме една толкова облагодетелствана душа, изпълнена със Светия Дух, отличаващ се с многобройни благочестиви дела, надарена с несравнима мъдрост, която има изобилна пророческа дарба на Духа да падне толкова ниско и срамно, това трябва да ни служи за урок. Но това е и урок на надежда, че когато самите ние сме натоварени от някакви грехове и осъзнаваме Божието осъждение и гняв, не трябва да губим вяра в Божията милост, която се показва и към най-големия грешник. Това не трябва обаче да служи за извинение и за прикриване на греха, а да ни подтикне да го признаем и изповядаме искрено.
  2. Високо знание е знанието, че ние сме нищо друго освен грях.“ Трябва да осъзнаем, че грехът е всичко, което нашите бащи и майки са внесли в нас, преди още да направим или да кажем каквото и да било. Това противоречи на твърденията на богословите на схоластиката, че човешката природа (pura naturalia) е чиста и праведна, че човекът е по природа с добра воля, но съгрешава само под давлението на външни сили.
  3.  
  4. Лутер заявява, че Псалом 51 представя основното учение, в което Давид, или по-скоро Светият Дух ни въвежда, за да познаем истински Бога и да познаем истински себе си. „Но това учениеи тази наука не се научава освен чрез Божието слово.“
  5. При това тук не става въпрос за някаква идея на въображението или спекулация, а става въпрос за жива опитност и болезнена борба на сърцето, както свидетелства Давид : „познах моето нечестие“. А след като изпитаме такава борба, тогава следва да познаем и какво е познанието на благодатта. Това също не е спекулация, а реално и опитно познание, чрез което човек разбира и изпитва какво означава милост, оправдание и какви са любящите намерения на Бога. Тези намерения са да извлече повредената от греха душа чрез Исус Христос и да го възстанови в свобода. Свободата се състои в съзнанието, че „ако аз самият съм нещастен грешник, в Исус Христос не съм вече грешник,…така аз съм праведен чрез Исус Христос, Който е праведният и оправдаващият… защото беше изпратен на бедните грешници и на тях Той принадлежи“.
  6. Същевременно, според Лутер, молбата: “Измий ме съвършено от беззаконието ми и ме очисти от греха ми“ посочва, че въпреки оправданието греховната природа продължава да присъства у оправдания грешник. За товае необходимо той да води непрекъсната борба за умъртвяване на остатъците от греха с помощта на Божия Дух, да спазва Божиите заповеди и да се стреми към постоянно очистване. „Но също така, ако все пак поради борбата и изкушенията на плътта и на дявола паднем, ние се надяваме на прощение и помилване.“ В развитието на своята мисъл в тази посока Лутер изказва принципа „едновременно праведен и грешник“ (simul justus et peccator): „Ето две неща еднакво верни, макар и да изглеждат противоречиви, един истински християнин няма никакъв грях и същевременно всички истински християни имат грехове“.
  7. След като представя същността на оправданието, реформаторът ни въвежда с 10 стих в темата за освещението като резултат на оправданието и придобивка на оправданите: „Има две части в оправданието, първата, това е Божията благодат в Исус Христос… Втората част, това е дарът на Светия Дух, Когото Бог изпраща в сърцата ни със своите дарби и благословения, Който осветлява и ни въоръжава срещу опетняването на духа и на плътта…“ Според него има три дарби на Духа, които могат да се открият в текста от 10 до 12 стих: дух на увереност и устойчивост, дух на святост за живот, съгласно Божията воля, и дух на смелост, който се изправя срещу всяка проява на неразбиране и срещу всяко преследване, което това благовестие може да предизвика. Те свидетелстват за цялостното обръщане на един християнин в борбата срещу греха.

Лутер поставя не само в този коментар, но и в цялото си творчество основни насоки на учението за оправданието на грешните чрез вяра в Исус Христос, които други дейци на Реформацията доразвиват и усъвършенстват. А темата за вътрешната борба, за скръбта от познанието на греха, но и личното опитно познание на Христовата благодат  можем да открием като главна тема на духовността на по-късни пиетистки и съживителни евангелски движения.

 

С цитати и бележки върху публикация на превод на коментара в три поредни броя на  Théologie évangélique, vol.2, n°3, 2003 ; vol.3, n°1 et 2,2004 ; FLTE, Vaux-sur Seine.