Мисията – на Павел, на Бога и на Църквата

Въпросът „Каква е била мисията на ап. Павел?” изглежда подвеждащо лесен. На него му е била поверена задачата да бъде апостол, да проповядва Благовестието и да основава църкви. Все пак всяко от тези три твърдения съдържа допълнителен въпрос: Какво означава да бъдеш апостол? Що е благовестие? И защо съществува Църквата?

Разбира се, за мнозина отговорите на тези въпроси също са очевидни. Благовестието (често дефинирано според I Кор. 15:1-4) е посланието за лично спасение, което ни дава увереност за вечен живот. А Църквата съществува, за да проповядва тази добра вест.

Това без съмнение е вярно. Може да се окаже обаче, че макар и верни, тези отговори са твърде ограничени и дори подвеждащо непълни. По своята същност изразът „мисията на Павел / на църквата“ е съкратен начин за по-цялостната формулировка „мисията на Бога, която Той осъществява чрез Павел и църквата”. Това означава, че единственият начин, по който можем правилно да видим смисъла на мисията на Павел е, като я поставим в контекста на мисията на самия Бог.

От това произлизат поне четири значими наблюдения.

1. Кулминацията на Божията мисия настъпва с влизането на Исус Христос в света. В лицето на младия и беден еврейски дърводелец, яздещ на магаре към Ерусалим и към Кръста, Бог идва при Своя народ, за да го освободи от потисниците (вкл. от греха и смъртта), за да установи Своето царство „както на небето, така и на земята” и да обнови целия свят.

Ясен знак за това намираме в Евангелието на Йоан. Прологът от 1 глава съзнателно наподобява езика на Битие 1-2 гл. Същото виждаме и в края на книгата. Човекът е създаден на шестия ден от творческата седмица, а когато на Разпети петък Исус застава пред Пилат, прокураторът казва: „Ето човека!” (Йоан 19:5). На седмия ден Бог си почива, а Исус почива – в гроба. Но в първия ден на новата седмица Той е възкръснал, обявявайки по този начин настъпването на Божието ново творение. Съвсем не е случайно, че Мария Магдалена, идваща при гроба, Го взема за „градинар” (Йоан 20:15, ср. с Бит. 2:8). И както Бог вдъхва в ноздрите на направения от пръст човек жизнено дихание, за да стане той жива душа, така и Исус, изпращайки в света Своите ученици, духва върху тях и казва: „Приемете Светия Дух” (20:21-22).

2. Най-явният израз на това „ново творение” (I Кор. 5:17) е създаването на един „нов народ” (I Петър 2:10), който да живее по различен начин. Това означава, че спасението никога не може да бъде единствено чисто индивидуално изживяване – то винаги има своите колективни измерения.

Това се вижда особено ясно в Посланието към галатяните, където четем за отказа на Петър да яде с християните езичници и за бурната реакция на Павел, според когото това разрушава самото Благовестие. Вярно е, че никой не може да вярва и да има връзка с Бога вместо мен. Но също толкова вярно е, че Божията мисия е чрез това, Той да ни постави в нови отношения помежду ни, превръщайки ни в братя и сестри не само на думи, но на дело и в действителност.

3. Повярвалите в Христос са спасени не просто от света, но и заради света – т.е. за да живеят в него по един нов начин. Църквата трябва да бъде инструмент за спасение на нови хора, но смисълът е по-широк от това. Църквата трябва да бъде Христово тяло (I Кор. 12 гл., Ефес. 1:22-23) и ново творение, чрез което Бог показва Своята любов и изпълнява мисията Си за обновлението на света.

Това не означава, че Църквата ще донесе Божието царство (единствено завърналият се отново Христос може да направи това), но означава, че тя все пак работи за Божието царство. Част от видимите измерения тук са участието на християните в области като премахването на робството, борбата срещу трафика на хора и порнографията, движението на хосписите, работата в домове за сираци и т.н. Християните трябва да виждат света не само като място, откъдето се надяват да избягат колкото се може по-скоро в небето и докато все още са тук, да се държат възможно по-настрана, за да не се омърсят, а по-скоро като предоставена им от Бога възможност да работят за Неговото царство. 

4. Последно, макар и не съвсем ясно и еднозначно, Новият Завет ни дава основания да смятаме, че Божията спасителна мисия няма да се ограничи единствено с хората, повярвали в Неговия Син, а ще се разпростре и върху цялото физическо творение (вж. напр. Римл. 8:18-23). Ако това е така, то третото ни наблюдение по-горе придобива нова тежест и нови измерения.

Не е никак трудно да открием всяко от тези наблюдения в посланията на Павел. И в такъв случай апостолът явно е виждал своята мисия в контекста на Божията мисия и по този начин значително по-широко, отколкото ние често сме склонни да я дефинираме.

Което пък естествено ни води към въпроса дали не сме направили нашата собствена мисия твърде малка.