Църквата под въздействието на Просвещението и на евангелските съживителни движения през XVIII и XIX век


Джордж Уайтфийлд проповядва ( Photos.com/Thinkstock )

След като през 2017 г. чествахме подобаващо 500-та годишнина от началото на Реформацията, би било от голяма полза да се запознаем с по-нататъшното развитие на Църквата през 18 и 19 век. Трябва веднага да кажем, че църквите, родени от Реформацията, преминават след нея през особен, критичен и сложен период. Те продължават да бъдат под натиск, но той вече не се изразява толкова в преследвания и военно противопоставяне, колкото в атаки срещу съзнанието на вярващите от позициите на различни философски течения и опити за подмяна на християнските ценности с идеи за нова „природосъобразна“ и „универсална“ етика. През 18 и 19 век в Западна Европа, а след това и в Северна Америка се проявяват мислители, които поставят църковните институции и библейското християнско учение на „подсъдимата скамейка“, като ги обвиняват в изкривяване на реалността, в поддържане на „митологична“ вяра и ограниченост на мирогледа. Това е времето на Джон Лок и Дейвид Хюм на Британските острови, на Дидро, Волтер и Жан-Жак Русо във Франция, на Лайбниц, Кант и Хегел в Германия. Появяват се последователно философските школи на многоликото Просвещение, като деизъм, рационализъм, идеализъм, романтизъм. Издига се първенството на природата като най-достоверен източник на познание и на вдъхновение в живота. В същото време на фокус се поставят, много по-настойчиво от времето на Ренесанса, въпроси за свободата на съвестта, за личната отговорност и за политическата толерантност.

В контекста на това въздействие в протестантските църкви се проявяват три противоположни пътя на развитие. По единия тръгва новото поколение водачи на основните традиционни протестантски църкви – лутерани, англикани, реформирани. Те възприемат повече или по-малко идеите на Просвещението, доверяват се (безкритично) на нови методи на библейската критика и поставят въпроси за вярата от позициите на човешкия разум. В техните проповеди вече не се говори за Възкресението на Христос и вечния живот, не се проповядва покаяние и прощение на грехове, а се настоява много повече за просвета, за добро възпитание и обществена справедливост, за вярата в доброто у всеки човек по рождение. По друг път поемат някои екстравагантни, ирационални религиозни учения, които по никакъв начин не можем да считаме за протестантски, като това на мормоните, на Свидетелите на Йехова, на Църквата на Новия Ерусалим.

Това, което ни интересува най-много, е „третият път“. Става въпрос за активността на духовно будни мъже и жени, които възприемат някои полезни елементи на новото мислене, от Просвещението, но ги поставят на здрава библейска основа, в полза на по-нататъшното обновяване на Църквата. Имено в този период се зараждат евангелски движения и този вид църкви, които днес наричаме протестантско-евангелски. Повечето от тях се откъсват от споменатите „традиционни“ и „национални“ протестантски църкви. Евангелското движение настоява за лична отговорност на всеки вярващ, за стремеж към личен опит на Спасението, за решителна воля за освещение, за осъзнато задължение на всеки вярващ да благовества и да служи на Бога, според дарбите на Духа, които е получил с новорождението си.

Това е и времето на разцвета на протестантската мисионерска активност, която дотогава изостава от мисионерската дейност на Римокатолическата църква. Духът на саможертва, който води много известни и по-малко известни мисионери в далечни земи, при изключително неблагоприятни условия, оставя дълбоки следи в паметта на Църквата и дава примери на живот на пълно посвещение на Бога.

В следващите редове ще се спрем по-подробно на развитието на християнството през този период в Америка, откъдето идват главно протестантските мисионери в България. Тук се включват и събития, свързани с т.н. Велико пробуждане (The Great Awakеning) и със следващи съживителни движения, възникнали по същото време, когато в Западна Европа обществото прогресивно е завладяно от идеите на Просвещението, за които вече споменахме.

1. ПЪРВОНАЧАЛНОТО УСТАНОВЯВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В СЕВЕРНА АМЕРИКА

В края на 16 век започва заселването на Северна Америка с пришълци – колонисти от няколко Западноевропейски страни, главно от Англия, Франция, Нидерландия, Испания, Швеция. Немалка част от тях бягат от преследвания на религиозна основа в Европа. Пуритани от Англия – презвитериани, конгрегационалисти (конгрешани) и баптисти, бягат от реставрацията на властта на краля и на висшето англиканско духовенство. Французи хугеноти бягат от преследванията на „краля слънце“ Луи ХІV. Менонити от Нидерландия, моравски братя от Централна Европа и последователи на различни радикални течения също търсят място, за да практикуват свободно своята вяра и начин на живот.

До голяма степен тези преселници пренасят в Новия свят и своята деноминационна принадлежност.

1.1. Възникване и укрепване на конгрегационалните (конгрешанските) църкви в Америка

На 21 ноември 1620 г., след мъчително 65-дневно пътуване с кораба „Мейфлауър“, 35 души, главно конгрешани сепаратисти, пристигат на американския бряг, на територията на днешния щат Масачузетс. Те създават колонията Плимът. Подобно на нея се създават и нови колонии. В тях доминират църквите с конгрегационално управление, които налагат своя мироглед и в управлението на светските дела. През 1648 г. няколко конгрегационални колонии организират Кеймбриджския Синод, на който техните представители изработват т.н. Платформа от Кеймбридж (The Cambridge Platform)  като доктринално ръководство на църквите. Платформата възприема до голяма степен принципите на току-що публикуваната в Англия Уестминстърска изповед на вяра, с изключение на тези клаузи, които въвеждат презвитерианско управление. Без сложна йерархична структура, конгрегационализмът се развива като хомогенна общност, преобладаваща в Нова Англия и други колонии като Северна Пенсилвания, Северно и Южно Охайо, Северна Индиана, Мичиган, Илинойс, Уисконсин, Йова и Канзас.

През 1871 г. се основава Национален съвет, който свързва всички конгрегационални църкви и пастири. Създаването на това ново формирование изиграва особено важна роля за създаването и подкрепа на вътрешни и чуждестранни мисии като Американския съвет на пълномощниците за чуждестранна мисия (ABCFM – известен още като „Американски борд“). Тази организация изпраща мисионери на Балканите и в частност в България.

 1.2. Презвитерианските църкви в Америка 

Презвитерианството в Америка се обособява от вълната от ирландски и шотландски емигранти, подгонени от репресивната политика на крал Джеймс І. Към тях се прибавя и вълната от бежанци на протестанти хугеноти от Франция, на емигранти от Нидерландия и от Реформираната църква в Германия. Те се съсредоточават около Ню Йорк и Ню Джърси, Пенсилвания и Питсбърг. Франсис Макеми (1658–1708) се счита за баща на американското презвитерианство. Той пристига в Мериленд през 1683 г. и в същата година основава там първото презвитерианско общество, в Сноу Хил. През 1729 г. на свой синодален събор, с т.н. Adopting Act презвитерианите приемат Уестминстърската изповед на вярата и Катехизъм като основен доктринален документ по богословие и управление на църквата.

1.3. Сътрудничество между конгрегационалисти и презвитериани

След Войната за независимост презвитерианите укрепват приятелските си връзки с конгрегационалистите. През 1792 г. Генералната асамблея (на презвитерианите) и Сдружението на Кънектикът (конгрегационалисти) се договарят за това на всеки годишен събор на някоя от деноминациите да присъстват по трима представители от другата. Към този договор се присъединяват и конгрегационални църкви от други колонии. Всичко това насърчава тясно сътрудничество между двете деноминации, което добива форма с т.н. План за обединение (Plan of Union) от 1801 г. Според този план един презвитериански пастир може да постъпи на служба в конгрегационална църква, като запази своите права в собствената си презвитерия. Съответно конгрегационален пастир може да служи в презвитерианска църква като запазва правата си в съответно конгрегационално сдружение. Това дава положителни плодове най-вече в мисионерското дело, по специално в работата на Американския борд на Балканите, за който вече споменахме.

1.4. Методисткото движение в Америка

Методизмът се появява, както знаем, най-напред в Англия, в началото на ХVІІІ век с дейността на група хора, в центъра на която стоят Джон Уесли и Джордж Уайтфилд. Почти по същото време Уесли намира последователи и в териториите на Северна Америка. Още в периода 1736–1737 г. той служи като доброволен мисионер в колонията Джорджия, изпратен от английското Дружество за разпространение на Евангелието (SPG). В Джорджия той съдейства за учредяването на методистка група. Селището Савана става център на неговата дейност. Там вече е започнал пионерска работа англиканският свещник Робърт Хаус, възприел идеите на методизма. Една от главните цели на мисията на Уесли е да работи и между индианците, които живеят в близост до Савана.

Особено важна роля за еволюцията на методизма изиграва сближаването на Уесли с групите на немските пиетисти и на Моравските братя. Това сближаване започва още на кораба по пътя за Америка. От тях той възприема като фокус на евангелската проповед призива за личната увереност във спасението.

По късно Джон Уесли изпраща в Америка Томас Кук, който заедно с Френсис Ашбъри основава Методистката епископална църква. Методистите са по-активни в създаването на църкви с преобладаващ състав от афроамериканци, което води до основаването и на Африканска методистка епископална църква (АМЕС).

Джордж Уайтфилд, съратникът на Уесли, който възприема калвинистки убеждения, има голям принос в съживителното движение не само между методистите, но и между презвитерианите в Америка през 18 век.

1.5. Баптистките църкви в Америка

Роджър Уилямс (1602–1683) е името, с което се свързва появата на баптистките църкви в Северна Америка. Роден в Англия, заминава за Бостън и Плимът. Там между другото проповядва, че земята на индианците се отнема несправедливо. Това става пречка той да поеме пастирско служение в Масачузетс. Намира малко средства и закупува земя от индианците, с което основава колонията Провидънс. През 1639 г. в Провидънс е основана църква и всичките ѝ членове са кръстени отново, включително и Уилямс. По всяка вероятност това е първата баптистка църква в Америка. През 1665 г. в Бостън е основана друга баптистка църква, която става инициатор за редактирането на първата Изповед на вяра на баптистите в американските колонии.

В края на 18 век, в разстояние на около двадесет години баптисткото движение се изпълва с нови сили и бързо нараства. През 1764 г. е основан Баптисткият колеж „Роуд Айланд“, по-късно прекръстен на „Браун Юнивърсити“. Става така, че баптистите добиват числено превъзходство като деноминация в Южните щати.

По този въпрос виж и Радостин МАРЧЕВ, Кои са евангелските християни. В-к „Зорница“, бр. 2, 2018 г.

DAVIS, Robert, ed. The Cambridge Platform with a Revised Ed.by P. Murdy. Millers Fall, Massachusets, 1998.

DEXTER, H. M. A Hand-Book of Congregationalism. Boston, Congregational Pub. Society, 1880, p. 125.

Ние, баптистите. Български баптистки богословски институт и СЕБЦ в България, 2002 г., с.13-14.